„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
Това е страницата ми за изкуство и култура.
кадър – П.Крачунов
⚜️Ако кажа, че навлизането в 40-те не беше голям стрес за мен, ще излъжа. Минах през всички фази, за които пишат психолозите и споделят познати и непознати. Но не мога да кажа, че ми е било най-комфортно в 30-те, защото още не знам какво предстои в следващото десетилетие. Може да е по-хубаво, по-пълноценно и по-спокойно.
⚜️1. Научих се да вземам по-лесно трудни решения. Когато нещо не върви-не върви! След като съм вложила време, енергия, емоции, знание, желание и себеотричане в едни отношения – служебни или лични, а ситуациите стават все по-усложнени и смазващи психиката ми, просто ги прекратявам. Когато си на 20, можеш да дадеш шанс и да изчакаш няколко години обстоятелствата или партньора да се променят, но след 40 е неестествено и нелогично да разучавате и приемате роли и образи, които не ви карат да се чувствате комфортно. Ако човек е зрял и отговорен, той ще е такъв, без значение дали е на 5 или 55, ако винаги има инфантилни удобни оправдания, този условен рефлекс, действал успешно през досегашния му живот, няма да се промени. Всяка раздяла е неприятна, дори тежка. Под каквато и форма да е съществувала като емоционална, финансова, социална или друга обвързаност. Но да агонизираш, още и още, е абсурдно. Реших, че ако ще поемам рискове, то да са свързани с хубави, зареждащи и интересни неща, а не такива, които ще ме изцеждат, обезверяват и обезценяват.
⚜️2.Имам баланса между това да съм достатъчно компетентна и информирана и същевременно жадна да навляза в света на нови професии, дестинации, култури, общества, теми, които ме интригуват и привличат. Имам стабилно образование, което ми дава самочувствие и спокойствие, но имам и енергията да се развивам и в други области и посветя на нови занимания, дори да е само за удоволствие. Все по-слабо ме вълнуват дребнотемията, светските клюкини, личните драми на хората. Не заравям глава в пясъка, но спазвам нужната хигиена на общуване и информация. Не изпитвам необходимост да споделям целия си живот, натоварвайки приятелите си с оплаквания, или заливайки с безброй емоционални публикации социалните мрежи. Давам съвети, ако ми бъдат поискани, но се опитвам да имам хармоничен живот, който ми харесва и да бъда добър пример за себе си, най-вече.
⚜️3.Ценя времето си и се старая да не го пилея за безполезни неща. Но това ми дава възможността да се отдавам на зареждащо „нищоправене“, без угризения колко неща бих могла да свърша в този момент. Ако имам ентусиазъм, мога да лъскам фугите в банята до 4 сутринта, ако не ми е работно, мога да оставя мивката с чинии за утре или да прехвърля не само тази грижа на децата, без това да ме прави лоша майка в моите или техните очи.
⚜️4.Повечето жени на 40, казват, че вече знаят какво искат, аз съм знаела от дете какво желая, кое е моето призвание и в някаква степен по-важните неща са вече факт. Разликата на тези години е, че знам колко съм готова да платя за това, което смятам, че ми е нужно в живота. Кога си заслужава да дам не малко пари за някоя фантастично скроена дреха, и кога мога да си взема невероятно красив шал „секънд хенд“ за стотинки. Кога си заслужава да се боря чрез 100%-во безусловно себеотдаване за една връзка, и кога дори най-малкият жест не си струва да бъде подарък за неблагодарен и егоцентричен тарикат, който съм имала неблагоразумието да се обикна силно. Знам границата, след която любовта се превръща в търговия, мазохизъм, изгнание дори. И вече не я прекрачвам, дори съм нащрек да не я доближавам. Знам кога една работа си заслужава парите и кога те експлоатират, а съгласието ти да стоиш в същата служба, при същите условия е показателно, че сама не се обичаш и цениш.
⚜️5. Знам че и физическото, и психическото здраве са моя безценен капитал, затова не си позволявам да неглижирам дори най-леките симптоми и не робувам на страховете си от прегледи и диагнози. Всичко е поправимо, ако се „хване“ навреме. Спряла съм почти изцяло месото и алкохола, но по философски, не по здравословни причини и не се самобичувам, ако се изкуша с плодова тарталета, порция миди с чаша вино, или неделно пиршество с пържени филийки. Избягвам вредните храни, но не съм почитател на храненето само треви и извлеци, най-малкото, нито са ми вкусни, нито ме засищат. Ако имам възможност, отглеждам сама някои зеленчуци. Намалила съм кафето до една, максимум две чаши дневно (повече като ритуал на умиротворение) и не изпитвам нужда от повече. Ако има дни, в които не ми се пие кафе, което толкова обичам, просто не пия. Не спазвам диети и двигателен режим, но ходя на танци и изминавам, когато мога мин. 6-10 км дневно. Бях „скарана“ с пиенето на вода, но за 2-3 години си наложих да спазвам правилото за минимум литър и половина и осъзнах, че е въпрос на навик. Отбягвам да пия течности преди, по време и непосредствено след хранене. Осигурявам си достатъчно сън, дори да е за сметка на непроверени домашни, неразтребена маса или недовършен проект, примерно. Уви, имам още да поработя над ранното лягане. Когато имам повече време, правя упражненията по системата на Норбеков или лек стречинг. Не харесвам мускулести жени с коремчета на плочки, които висят постоянно във фитнеса, няма да кажа нищо ново, но съм се убедила, че физическото натоварване е задължително за добрия вид и тонус.
⚜️6. Външно се харесвам повече, отколкото на 20 и съвсем малко по-малко, отколкото през 30-те си години. Никога не съм ползвала скъпа козметика, но купувам качествена, или си разчитам на домашно приготвени продукти за лице и тяло. С времето забелязах, че кожата по-лесно се пигментира, белезите зарастват по-трудно, напълняването се получава в най-нежеланите зони. В тази връзка се старая да се грижа много повече за очите, шията и ръцете (като козметика и упражнения), да спя по възможност по гръб (така не стимулирам появата на бръчки по деколтето), да не излизам без очила и слънцезащитен продукт и да не правя излишни гримаси. Ползвам много базови и етерични масла, които имат голямо приложение и ефективност в „борбата“ със старостта. Косата ми е все така прекрасна, въпреки белите кичурчета, но я боядисвам възможно най-рядко и то в естествения ми цвят. Експериментите от „гарваново черно до платинено русо“ съм ги забравила и не намирам подобни метаморфози за естетични. Според настроението, отделям по 2-3 минути за грим, или се случва с дни да излизам без никакви разкрасителни продукти върху себе си. Харесва ми самия процес на гримиране, но предпочитам да рисувам изобилно в скицника, отколкото върху себе си. Прекарвам много малко време пред огледалото, но почти винаги се радвам на това, което виждам.
⚜️7. Старая се да правя основно неща, които са ми приятни и полезни. Тази година си сварих няколко бурканчета сладко от праскови и малини, постепенно ще си спретна още зимнина, но със сигурност няма да се отдам на робството да варя лютеници, да правя туршии и сиропи, както се е случвало преди. Удобство е да имаш нещо домашно приготвено, готово и апетитно, особено когато навън фучи и нямаш никакво желание тепърва да готвиш, но консервираните храни далеч не са полезни, изискват място за съхранение и доста енергия покрай осигуряването им-да набереш или купиш продукти, да измиеш, нарежеш, свариш, охладиш, запечаташ и т.н. Същото е и с гладенето-занимавам се с него, само когато е нужно да изляза и дрехата ми е доста намачкана. Това предварително гладене с часове на 2-3 перални пране, от хавлийката до чорапчето, съм си го забранила.
⚜️8.Да живее практичността! С годините промених и гардероба си. Простих се с всички демоде дрешки, къси потничета и впити бодита, безформени екзотики и т.н. Неща, които ми стават, но вече не ме радват – подарявам, продавам, изхвърлям. Периодично правя ревизия и въпреки манията ми към рокли, обувки и шалове, се старая всичко да е практично, елегантно, изрядно сгънато и подредено по цвят, материя и приложение. Пазя и неща „за някой ден“, но поне не ги държа в гардероба. Харесвам много високите токчета, но ги слагам „на мястото на събитието“, или когато ще се придвижвам с кола. Повечето ми обувки са максимално удобни и подходящи за дълги маршрути. Харесва ми да съм „топ мацка“, но не на всяка цена. Купих си очила за компютър, макар понякога да забравям да ги нося. Да, важни са и предпазват, стига да не си по 12 часа взрян в монитора. Добрата чанта за мен е тази, „в която можеш да сложиш поне един хляб“, както казваше моя позната, затова днес повечето ми чанти са средно обемни, с много прегради. Ползвам три органайзера за джунджуриите и така намалявам безредието.
⚜️9.Промяна в настроенията. Като хамелеон съм. Напиращото чувство на безпричинна радост след няколко минути прераства често и в безпричинен плач. Понякога. Не само като ПМС. Започнах с времето да изпитвам не просто дискомфорт, а някаква физическа болка от шума, дори да не е непременно електрожен или зъболекарска машинка. Дразни ме силната музика, детското хленчене, тийнейджърските брътвежи и свиркания, пенсионерското мърморене, преминаващите мотори, всичко. Изнервят ме изкачащите отвсякъде велосипедисти, агресивните реклами, политическите дискусии, жегите, но мисля, че това е нормална реакция. Затова, при всяка възможност, се опитвам да си осигуря максимално време за релакс и презеражедане, съзерцание. Да си подариш уединение и покой, било то в луксозен спа-център, или на някоя тиха полянка, не е каприз, мода и излишно удоволствие, а нещо, което е необходимо ежедневно, дори за няколко минути.
⚜️10. Ако преди години ме радваше да купувам разни неща за децата, или интересни аксесоари за мен, сега най-важните ми разходи са тези, свързани с уюта у дома. Близо 20 години, поради безброй други грижи и липса на минимални дори средства, не бях правила нищо, което да ме кара да се чувствам комфортно вкъщи, разчитах основно на това да правя размествания, да разнообразявам с декорацията, но дотам. Обзе ме нова мания по винтидж стила и „art deco“ периода, най-после грозните крушки, висящи на кабел, са заменени от изящни ретро полилеи, а хола превърнах в красива бяла спалня. Вярно, сега няма къде да посрещам гости, но реших че щом една трета от деня прекарваме в сън, то тази стая е най-важна. Лиших се от една-две почивки, прекарах дълги часове в преобразяване на стари мебели и аксесоари, но всяко усилие си струваше и се гордея със сътвореното. Нямах абсолютно никакъв опит и знания, свързани с реставрирането, но когато има желание, има и начини. Предизвиках творческия си дух и той се отзова и ми помогна да сътворя интересни неща, които ме радват.
⚜️11.Промяна в предпочитанията-„всяко зло за добро“. Спрях да гледам много от любимите си предавания (към днешна дата нямам и ТВ) и не се обременявам с нещо различно от романтични и биографични филми или добри комедийни сериали. Харесвам тихи, прохладни и кокетни ресторантчета с вдъхновяваща атмосфера и предпочитам да релаксирам сама или бъбря с приятели там, отколкото в който и да е модерен бар. В дискотека бих отишла, заради компанията, но не повече от веднъж годишно. „О, нямам време“ за това или онова, за мен е несъстоятелно оправдание. На 40 вече знам, че човек има толкова свободно време, колкото сам си определи, въпреки ангажиментите и сам преценява кои хора и дейности може да пренебрегне за сметка на други, с които ще има по-пълноценно изживяване.
⚜️12. Въпреки, че не съм първа младост, сега се чувствам все по-жизнена и по-свободна. Грижите ми, свързани с отглеждането на децата, както и отговорността не са намалели, но са станали по-различни. Както и тревогите – просто са от друго естество вече. Една майка никога не може да бъде напълно спокойна, но може да създава по-ведра, приятелска атмосфера, в която всеки да се чувства комфортно и достатъчно необременен от мърморене и безброй правила. Невротичните изблици са неизбежни понякога, но могат да бъдат контролирани. Трябва да „програмираме“ отговорност, а не страх – и в нас, и в семейството ни.
⚜️13. Вече нямам мечти, които да захранвам с енергия и стремеж. Имам желания, които се реализират сякаш от само себе си, но не напълно „случайно“, а и като следствие на мои избори, промяна в мислене и действия. Претърпяла съм не малко загуби и крахове. Не се научих да не се привързвам толкова. Няма как да възприемаш философски смъртта, без никаква емоция и чувство. Няма как да бъдеш „над нещата“, когато твоя вътрешен свят се срива и всичко, в което си вярвал се оказва илюзия. Всяка крачка, поглед, преживяване променят и са част от целия процес. Но това са нещата от живота. Земния.
⚜️14. Щастлива съм незаконно много с приятелите, които имам. Преди изживявах твърде драматично как десетки близки хора и семейства, с които съм поддържала отлични отношения, след като се разведох забравиха напълно за съществуването ми и че се виждам относително често единствено с две-три приятелки. Истински близка съм само с една, което днес ми е достатъчно ценно. Нямам вече нужда някой да храни егото ми с повече внимание. С останалите, които влизат в категорията „добри познати“, си оставаме такива и се радваме искрено на случайните си срещи. Но те си остават такива. Разбира се, всяко ново запознанство е добре дошло, действа освежаващо, но сигурността да имаш приятел, избран за такъв за 1-2 мига, но проверен през годините, е незаменима.
⚜️ 15. Научих се да върша доста „мъжки неща“ в дома, колкото и да ми е неприсъщо и трудно. Но постигнатите умения ми дават самочувствие, че мога да се справя с почти всичко. Когато ми е нужно вдъхновение, сама си го намирам и сама лекувам душата си. Мрежата е пълна в мотивиращи истории, мисли, филми, изображения, музика. Когато ме скапят битовизмите или съм емоционално разстроена, си припомням, че на фона на всички лични и обществени драми в човешката история, моите са съвсем незначителни, колкото и важност да им придавам в даден момент.
⚜️Все още ми предстои, ако е „писано“, да изживея радостта от това да имам споделени, смислени и красиви отношения със всеотдаен и достоен партньор отново не за месец или година, а „до сетен дъх“. Да намеря своята духовна общност, с която да имам по-пълноценно общуване и подкрепа по пътя към Бог, да разбера вълшебството на това да имам внуци някой ден. Да, предстои ми все някога и среща с „критическата“, но се надявам това да стане плавно и хармонично, без излишен стрес, за което ще се подготвя предварително с полезни практики.
Ще се радвам и Вие да споделите като коментар Вашите 40 и 40+ моменти!
Милена Белчева©
А ето какво ме радва днес:
На 19 и 20 септември 2015 в салона на Радио Варна се състоя семинар на тема „Лекуване на травми с арт терапия“. Събитието бе с практическа насоченост и предназначено както за специалисти от сферата на помагането, така и хора със затруднения, конфликти и психологически проблеми.
Водещ на семинара бе Катрин Роджърс Джонсън – университетски преподавател, художник и клиничен арт терапевт, с близо 25 годишен опит като специалист. В обучението и тематичните дискусии и занимания участваха психолозите Рая Попова, Елица Великова и Пламена Иванова, която е и организатор на събитието. В две поредни интеврюта с дамите, посветили своя професионален път на психологията, ще се опитам да запозная накратко обществото със спецификата на арт терапията и нейните и приложения и да мотивирам хората с проблеми да потърсят навременна специализирана помощ и да се убедят във възможностите за един пълноценен, достоен и спокоен живот.
Пламена Иванова и Рая Попова за пътя на професията и пътят към успешното лечение
1.Какво провокира интереса Ви към арт терапията и с какво тя допринася към професионалните Ви дейности?
П.И. Арт терапията е начин да се изобрази проблема, конфликта, тревожността. Тя е начин да се създаде нещо символично, чрез рисунки или работа с глина, пластелин, тебешир и др. Този вид терапия дава възможност човек, създавайки да преработи своето травматично преживяване или ситуация и в същото време да се дистанцира от конфликта и да търси нови решения. Мачкайки глината, клиента се успокоява, балансира и хармонизира. Арт терапията прави човека креативен, по-свободен. Подходяща е за деца и възрастни, както в норма, така и с определени състояния и затруднения.
Р.И. Интересът ми към арт терапията беше провокиран от факта, че тя е универсално средство за себеизразяване. Работя с ученици с когнитивен и физически дефицит. Не винаги речта е форма на комуникация. Като психолог ми се налага да търся алтернативи и откривайки арт терапията, намерих средство, подходящо и за здрави деца, и за такива – с дефицити. Тъй като работя и като обществен възпитател към МКБППМН-Сливен, арт терапията допринася за обогатяване на репертоари ми с техники при работа с деца с девиации в поведението.
2.А как се отразява арт терапията върху детското развитие?
П.И. Използването на арт-терапевтични методи спомага за развитието на познавателната сфера, езиковата компетентност, поведението и социалните умения.
3.Кои са по-интересните случаи от Вашата практика, при които арт терапията е имала особено висока ефективност?
П.И Миналата година имах случай с клиентка, която изпитваше много силно чувство за вина, свързана със загубата на баща си. В процеса на терапия при работата си с нея ползвах глина и дамата успя да преработи травматичното преживяване за много кратко време.
P.П. В момента работя с шест годишно момче, което е било обект на непедагогическо въздействие в детската градина. При него използвам арт-терапевтичен подход и включих работа с кукли. За месец преодолях бариерите в общуването и спечелих много бързо доверието на детето.
4.Има ли обучени арт терапевти в България? Каква квалификация и умения са необходими, за да могат колегите Ви да практикуват успешно?
П.И. Арт терапевтите в България са все още много малко и за съжаление, често учители по изобразително изкуство и трудово възпитание, които не са достатъчно обучени, заемат позиция „арт терапевт“ в различни неправителствени организации.
В сферата на арт терапията не се изискват специални познания за работа с художествени материали и техники на изобразяване, а са нужни личности с умения и компетенции.
5.Кои са предимствата на арт терапията и коя е най-съществената ѝ роля?
П.И Ролята на арт терапията е с помощта на изкуството да спомогне клиента да изрази травмираща ситуация, като за тази цел не е необходимо той да има формирани художествени умения. Арт терапията е в ролята на един фасилитатор, който помага на клиента да облече неизказаните чувства и емоции в художествена форма – рисунка, пластика, апликация, изработка на кукла и други.
P.П. Да, случвало се е родители на деца, които имат проблем в развитието, да подходят с резерви към арт терапевтичните методи, но мисля, че парчетата от пъзела се наместват, когато тръгвайки си от кабинета, детето казва спонтанно: „Тате, много забавно беше!“
6.А какви техники и материали използвате по време на сеансите?
P.П. При работа с деца често използвам и рисуването с пръсти и фактът, че наскоро закупих поредния комплект бои, показва, че материалите не остават неизползвани. И забелязвам, че децата предпочитат този метод на работа. В моменти, когато в кабинета им дам възможност да избират сами дейността, с която да се занимаваме, най-често предпочитат работата с пръсти или изработката на кукли за куклен театър.
П.И. Малките деца и младите хора са по-склонни да се включват в арт терапията като начин за помагане. Те обичат да работят с пластелин, да рисуват, да правят колажи и тези занимания дават наистина много добри резултати.
7. Случвало ли се е хората с някакъв проблем, както и близките им, да подхождат с резервираност към този вид практика, или напротив – виждат в тези занимания една възможност за адекватно и приятно лечение?
Р.П. Арт терапията помага на децата по-лесно и бързо да преодолеят съпротивата си.
П.И. Само веднъж ми се е случвало дете, което беше на 3г, да не участва активно в процеса на арт терапия, а да предпочита да наблюдава другите участници. Можем да заключим, че почти винаги родителите са убедени предварително в полезността на арт терапията и идват на сесиите много мотивирани.
8. Сред пациентите Ви има ли такива, които са избрали да продължат със заниманията, свързани с изкуство? Имате ли наблюдения какво се случва с децата и след като проблемите им бъдат овладени?
Р.Д. Имам много случаи, при които децата повишават своята самооценка и учебната си успеваемост, като изобразителното изкуство става един от любимите им предмети. Радвам се, когато ми върнат позитивна обратна връзка, че имат отлични оценки по рисуване. И е така, защото си спомням моментите, когато в началото на срещите ни децата пристъпват боязливо към арт терапията с извинението, че педагозите в училище са ги уверили, че не рисуват добре и това не е тяхната дисциплина.
П.И. Сещам се за случай, когато майката на едно от децата, участвали в „Приказно ателие“, сподели, че момиченцето ѝ е започнало самостоятелно и у дома да изработва куклички от сламки и шишчета и да прави куклен театър. Друго дете е започнало да рисува ежедневно и да измисля интересни приказки към рисунките си.
9.Кои са най-специфичните и разпознаваеми символи в рисунките на децата, преживели някаква травма и има ли основание за притеснения от страна на родителите, свързани с този избор на изображения ?
П.И. Едни от най-разпознаваемите символи в рисунките на децата са гроб, кръст, зъби и нокти. Да, тези изображения са повод за притеснение от страна на близките, което предполага навременна работа както с децата, така и с хората от семейството, с цел да се преработи скръбта.
10. Арт терапията само терапевтичен метод ли е, или може да се използва като помощно-диагностично средство при обследването на клиентите? Необходимо ли е терапевта да е специализирал в двете дисциплини, за да ги прилага в практиката си?
П.И. Възможно е приложението на арт терапията и в двете посоки. Да, задължително е психолозите да са специалисти във всяка една своя практика, а диагностицирането и терапията трябва да се случват в различни сесии.
Идентични ли са техниките и начина на провеждане на занятията при всеки семинар? Има ли хора, които продължават да идват и да доразвиват професионалните си качества и компетенции?
П.И. Има техники, които са идентични, но има и допълнителни техники, според нивото на участниците в групата. И според потребностите им – също. Изборът на техники се определя от водещия на семинара на групата. Има колеги, които присъстват на всеки един семинар по арт терапия, тъй като са силно мотивирани да повишат квалификацията си в тази област и да научат нови и ефективни техники, които да прилаган в своята практика.
Пламена Иванова е психолог на частна практика. Работи в гр. Варна. Има опит в работата с подрастващи и възрастни с мисли и опити за самоубийства. Работи с деца с увреждания, както и родители. Приема клиенти, преживели насилие, а също такива със завишена тревожност, ниска самооценка, проблемно поведение и др. Повече специализирана и контактна информация за Пламена Иванова може да потърсите в нейния сайт.
Рая Попова е клиничен психолог и психотерапевт със сериозен опит в превенцията и лечението на психични заболявания и проблеми в поведението и общуването. Живее и практикува в гр. Сливен. Може да я откриете в Психолого – логопедичен кабинет „Ян Бибиян“- Сливен и на тел. 0899104165.
кадри: личен архив
