Милена Белчева

Мистична и величествена сила,
която и руши, и съзидава.
Снагата си наперено извила,
предрекла и трагедии, и слава.
Изящна – за очите замечтани,
свирепа – към дошлите за крамоли.
Погалва в утринта момински длани,
а нощем пълни мрежите с неволи.
Река, която знае свойто име
и минало – на няколко езика.
Смекчава тихо профила си зимен
и нов живот по вените ѝ бликва,
щом вятърът априлски я целуне
и валс виенски плавно затанцува.
Магията – да минеш пътя лунен,
проблясващ в огледалото на Дунав.
Блаженството – да плиснеш за разхлада
лицето си с целителните пръски.
Да съзерцаваш лилията млада,
понесена на трон – зелен и лъскав…
И мъката в сърцето ти позната –
да зърнеш с хладнокръвие на влъхва
как кротко пеликан в далечината,
прегърнал самотата си – издъхва.

Милена Белчева

стихотворението участва в Антология „РЕКАТА и Третият и бряг“

С благодарност към г-жа Елка Няколова!

Цялата стая ухае на горещ шоколад, на замайващо гъсто кафе и ронливи курабийки с орехи. Вън утихна, след радващия порой и плисна весел аромат на млади треви. Жужнаха буболечета, дори две три зелени накацаха точно зелената ми шнолка. По тялото ми се стичат палаво струйки от кичурите, след блажения душ, като продължение на мокрите танци и ритмичното шляпорене във великолепно дълбоките локви. Боси и ухилени до уши, говорещи на наш измислен език, пресичаме озарените от лятна нежност улици и си бърборим веселотии с по-малкия синковец. Снимаме и припяваме фалшиво, разказваме си вицове и си споделяме тайни, каквито всъщност нямаме един от друг. Късам с наслаждение чаено дихание на слънчеви липи в тихата свежинка на една сгушена в нищото уличка. Газя бося в хладните треви и попивам сладостта на земята.

                            По кожата вече почти не личат следите от солените ласки на морето, в което днес за първи път поплувах за кратко, за да се върна към книжката с любимата ми научна фантастика и да позволя на Слънчо да ме ръсне с брокати през облачната мекота. От миглите се рони фин пясъчен прашец. Светът е вълшебен, вълшебен, вълшебен. Колкото две цигански колела пред зяпналите в недоумение хора по пътя. Колкото нахилената шепа череши, с които закусих, опитвайки се да прицеля в импровизирана баскетболна чаша изплютите костилки. Колкото „подай ми ръчичка“ – „пак ли, вече си голям“ – „ама аз те обичам, много те обичам, обичам, разбираш ли…“ в настойчивите диалози с дечко. И денят е  „малко светло чудо“,  и на масата ми капят едро прецъфтяващите във вазата рози. И е изящно, и тихо, и ми е истинско и споделено, без да е… На балкона съхнат сънено черничеви листа за зимни отвари. В ръцете ми приятно шумоли една неочаквано подарена за кафето бонбонка-Рафаело. Зад черните завеси се промъква изкусително предвечерна дрямка, на която се отдавам без притеснения. Какво ще е след миг, а утре-не ми се  мисли и гадае. Отпъждам лениво всички бълбукащи в стомаха ми трепети и предчувствия.

                           Хубаво ми е. А още е едва юни. 🙂

МиБел

Изображения: личен архив

Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Ако желаете, може да прочетете и награденото стихотворение:

Светлотайнство в капка тишина

Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.

Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.

В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.

Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.

А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.

автор: Милена Белчева

Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

Из Националния конкурс “Под манастирската лоза” –

Лопушански манастир

Уважаеми читатели!

Този конкурс бе обявен на 14 април – денят на Преподобния св. Йоан Лествичник, автор на „Лествица” („Стълбица”), едно от най-великите творения на ранното средновековие.

Това даде отблясък върху много от творбите, които получихме. А те не бяха малко – с оглед на това, че конкурсът е в самото начало:

140 автори, с над 300 творби!…

Класацията:

1.Милена Белчева, Варна, „Смалявам се до сянка на сълза”
2.Мина Карагьозова, Хасково, „Благодаря Ти, Господи!”
3.Дафин Козарев,Русе, „Прелиствам Книгата …”

4.Валентин Чернев, Силистра, „Нощта срещу Димитровден”,
5.Гюлшен Алиева, Плевен , „В храма”,
6.Валентина Йотова, София, „Молитва” ,
7.Кръстьо Раленков, София , „Пробуждане в манастира”,

Допълващи:

„ДРЕВНИТЕ ИКОНИ”, Стефан Делчев, Бургас
„Огледалото на греха”, Агоп Каспарян, София,
„Усмихващият се Христос” от „иконографията” на Мария Димиева, Габрово!
„Високи камбани” на Мая Митова от град Кресна, */,
„Картичка от Рим” (очерк за отец Славчо Томов!) от Иван Близнаков „Сая”(!!) от Димитър Гачев,
„Смирение” от Иванка Драгостинова (посмъртно!)…
––––––––––––––––––––––––––-
Жанрово или по друг признак някои от тия творби са извън регламента! Но са на нивото, определено от журито за добро.
Затова решихме вместо 3 награди да обявим 7.

В конкурса участват и деца
Има и „песен. Така че се наложи да присъдим и Поощрения –

За есе
Магдалена Манчева „Отклонението”(„Умрялата църква”)
Нина Светославова „Самотна църква”

За деца

Християн Трифонов (13г). „ВЪЗКРЕСЕНИЕ”
Кирил Димов (8 г.)Христос воскресе!
Ангел Иванов ,12 г, „ Жадувам”

За музика
Мира Георгиева „Песен за книжките”.
––––––––––––––––––––––––––––––

Какво още можем да кажем в заключение?
Като начало – добро, даже много добре! Повечето работи се отличават с неподправени чувства,с органичност и искреност –качества, които най-много ни радваха! И – всеотдайност, устрем за приобщаване към великото Тайнство, назовавано Бог.
––––––––––––––––––––
Наградите бяха определени от жури в състав:
проф.Михаил Неделчев, проф.Румен Стоянов, Константин Еленков, епископ Сионий, архимандрит Поликарп.
––––––––––––––

източник: За книгите днес

Ето и награденото ми стихотворение:

Смалявам се до сянка на сълза

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето ябълка наяли –
обратно нека изпълзят и само в тихо дъхче пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният ще измени.
Щастлив е и благословен духът – безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви…Горим в нелепа надпревара
блещукащата слюда чест зениците наивно мами.
Но Кой Единствен е велик, припомня атомчето вяра.
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

автор: Милена Белчева

След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?

* Cuique suum – Всекиму своето /лат./

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.

Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.

В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.

Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.

А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет