В дни като настоящия 3-ти март, е някак естествено да изпитваме порив да изразим своите вълнения, дори и да прекалим с патоса, който лично аз не възприемам толкова положително. Затова, използвайки повода, ще споделя наред с благопожеланията ми и няколко реда размишления.
Празниците са нещо и сплотяващо, и разединяващо. Момент за евтини демонстрации, но и за смирено осъзнаване. Често будят противоречиви чувства и убеждения и рядко биват отбелязвани с разбиране за техния смисъл и произход. Дори когато става въпрос за Национален празник, историческите спорове и нагласи понякога успяват да засечат фойерверките от гордост, в иначе унилия ни балкански живот. Да, този „земен рай“ е погазван и обезобразяван многократно. Тук са ставали зверски изнасилвания, гонения, битки и опустошения. Тук е имало икономически сривове и политически преврати, съдебно безумие и здравна агония. България е страна на контрастите – сизифов път от разцвета към погрома, от дъхавите розови градини до тежкия барутен дим, от славата на един от най-красивите народи, до грозното лице на обезлюдените села.
Контрастни са и нагласите ни. Колко често чуваме фразата „обичам страната си, но мразя държавата ни“?! Тази държава, под чийто флаг са се случвали и безчет победи – и в науката, и спорта, и в изкуството. Държава, чиято душа все още диша и в чието сърце има съкровен спомен за неоспоримото ѝ величие. И всички ние сме част от този организъм, независимо от териториалните ни, нравствени и партийни разделения! Нека си припомним, че страната ни е сбор от всичките ни добродетели и несъвършенства, от всичките ни предимства и слабости. Колко от Вас могат да заявят, че са съвършени, че винаги взимат най-правилните решения, че се грижат по най-добия начин за собственото си тяло, ум, дух? Дали водят хармоничен и балансиран живот, според най-висшите ценности и с принос към общото благоденствие?
Замислете се! Колкото трудно се оказва да управляваме дори собствения си мир и ежедневие, да бъдем толерантни и любящи с децата си, любимия, колегите, съдедите, приятелите. Да бъдем устойчиви, гъвкави, всеотдайни, открити… Да не съдим, да не критикуваме, да не обвиняваме. Но уви, този условен рефлекс е добре познат на повечето от нас. Да, поставени сме в различни морални и социални рамки, но слънцето грее еднакво за всички ни и боите, с които разполагаме, за да създадем шедьовър или гротеска зад тези рамки, са еднакви. Затова, колкото и клиширано да звучи, нека бъдем търпеливи майстори, изграждайки своя образ, защото той е този, в който ще се оглеждат децата ни. Ние създаваме естетичните критерии,съхраняваме или рушим традиции, укрепваме или смазваме вярата. Всеки от нас създава историята на своя живот, на страната, на света. Нека тя не изобилства от правописни грешки и яростни думи, от преиначени истини и маскирани страхове, от увлечения по чужди култури и ценности!
Нека сътворим своя славен пътепис, написан с достойнство и искреност, с гордост и смирение, с любов и смисъл, с мъдро послание и вдъхновяващи примери. Държавата е само отражение на нашия вътрешен свят и избори! И нека пребъде – благословена, чиста и свята!
„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
Жената е като ябълката-някои мъже я отхапват и изплюват, други и се любуват и чакат да узрее, докато един ден установят, че е загнила, трети я оръфват до края и остават на друг да се засити с огризките.
Има и такива, които си я въртят за дръжката, както им е кеф, някои пък си засаждат семенцата и и се радват на плодовете. Други я подритват от скука като топка по пода или просто не я забелязват в купата сред другите плодове.
Един ще види ябълката, ще и се усмихне и ще я нарисува, на друг ще му хрумне да си свари чай от нея, за да си излекува болките и грижите, на трети ще му се прииска да подразни някого, че има такава хубава ябълка и да се надува, че е само негова…Докато другият също я пожелае.
Жената е като ябълката-някоя е лъскава и важна, друга-изприщена и спаружена, има и натъртени, но запазени, като и модерни, модифицирани имиджови ябълки. Всеки сорт си е различен характер и вирее при специфични условия.
За всяка ябълка си има и ябълкояд, но колко яд ще хвърли като опита вкуса и е друга тема. Аз лично не обичам ябълки-тия до теб най-често те заразяват с гнилостта ти и ти засенчват слънчицето, правят се на големите ябълки, а са едни стипчиви ябълкоядоотнемки.
Не искам да съм ябълка, толкова се кефиш на ябълковия си свеж цвят, докато мине време и тупнеш в пръстта натежала от чакане. Пък и хубавите ябълки-нали знаете…
21.09.10г.
текст: Милена Белчева
изображение: Woman with Applе (ELMALI KADIN) Gizem Saka
„През 2009-а година Фондация „Буквите“ стартира инициативата Алманах „Нова българска литература“, разделен на два тома – Поезия и Проза.
В тези алманаси се публикува най-доброто от съвременната българска литература за съответната година, но най-важното е, че те дават възможност на автори, известни предимно в интернет, да бъдат публикувани в престижно хартиено издание и да достигнат до широката публика. До голяма степен Алманах „Нова българска литература“ замества липсващия литературен периодичен печат.
През тази година Алманасите излизат за шести пореден път.
Премиерата на Алманах „Поезия“ 2014 ще бъде на 5-и ноември, а на 25-и ноември – на Алманах „Проза“ 2014.
В Алманах „Поезия“ след много сериозен подбор влязоха 280 произведения на 56 съвременни български поети, повечето победители в престижни литературни конкурси през изминалата година.
Алманах „Проза“ 2014 достигна рекордните 450 страници с произведенията на 30 автора.
През ноември и декември Алманаси „Нова българска литература“ ще бъдат представени в различни градове на България.
От 2012-а година Българско национално радио е медиен партньор на тази инициатива.“
Петият юбилеен летен конкурс „По стъпките на лятото 2014“ официално приключи. И тази година беше невероятно успешен, със силно международно участие. Най-малкият участник беше на 10 години, а за горната граница да не говорим.
В раздел „Поезия“ бяха публикувани 313 стихотворения, като близо една трета от тях бяха на чужди езици – предимно сръбски, македонски, хърватски. Не бяха допуснати до участие над 100 произведения поради ниски художествени качествени качества.
Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.
„Хайде тръгвам:) „
„…хайде тръгвам“ – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви смели – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна,
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се сред всички думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.
„МОРЕ, РАЗПЛИСКАНО В ДУМИ… НАГРАДИ ОТ ІV НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС „ГЕОРГИ ДАВИДОВ“ 2014г.
ГОЛЯМАТА НАГРАДА „ГЕОРГИ ДАВИДОВ“ за първи път в историята на конкурса се поделя между две поетеси: ЕЛЕНА ДЕНЕВА и МИЛЕНА БЕЛЧЕВА. Ще ви предложа тук само по едно тяхно стихотворение, а вие им се порадвайте…
ЕЛЕНА ДЕНЕВА
Родена в град Дряново на 17.09.1985 г. Живее в гр. Полски Тръмбеш. Завършила е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, социална педагогика.
Автор е на три поетични книги: „Щастие в кибритена кутийка“ (2005), „Картонен храм (2006) и „Натюрморт с пеперуди“ (2013). Награждавана е в редица национални конкурси за поезия и есеистика. Нейни стихове са публикувани в антологии и в периодичния печат: „Само за теб” – антология на българската женска любовна лирика, списание „Знаци”, вестник „Словото днес” и др. През тази година предстои да излезе от печат най-новата & книга с поезия – „Сенки и бонбонки”.
МАРИНИСТИКА
Днес всичко е изгубено и корабът потъва.
Крещи върхът на мачтата и хвърля сянка миша.
А плъховете хапят по канибалски стръвно.
Аз имам сал хартиен, но върху него пиша.
И бурята е в локва, в сълза, в строшена чаша.
Но корабът го има в размери подходящи.
Каквото сме спасили, е чуждо. А пък нашето,
удавено, на дъното отдавна се поклаща.
Любов, усмивка, дума, прегръдка лековита
лежат, от смърт по-тежки, в предателския пясък.
Въже за синя котва морето ни заплита,
но котвата я няма. И дишаме натясно.
Във трюма има течност, почти околоплодна.
Двигателят сърдечен отдавна е отписан.
В очите ни е сухо, в душите е безводно.
И всичко е изгубено във тоя ден без смисъл.
И – плъхове – захапваме по канибалски стръвно.
И никой не напуска. А близо е водата.
И корабът потъва, а този ден е дъно
на някаква пресъхнала сълза по добротата.
………………………………………………………………………
МИЛЕНА БЕЛЧЕВА
Родена на 28.04.1977 г. в гр.Варна. Завършила e „Моден дизайн“, с втора специалност „Педагогика” и „Журналистика”. Посещавала e школата за поезия „Прибой“- Варна, с ръководител Венета Мандева. Участвала в многобройни културни прояви като автор и организатор. Публикува в електронни сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания. Нейни творби са награждавани в литратурни конкурси, сред които: „Под манастирската лоза“, конкурс на вестник „Литературен глас“, конкурсите „Белоцветните вишни”, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „Лирични гласове”, „Стоян Дринов” и други. Има една поетична книга – „Ванилено небе” (2007) и участие в няколко литературни алманаха. Член на Сдружението на варненските писатели и клуб ЮНЕСКО – Варна.
ПОЧТИ ЗАВЪРШЕНО НАЧАЛО
Моретата изпих до дъно. Сега е само глад и суша.
Наръфан хоризонтът чака реалността да го преглътне.
Привет и сбогом – ще отмина, след толкова мечти безпътни
и в утешителната сянка на друга нежност ще се сгуша.
Нима моряшкия ти възел не мога да преодолея,
когато клепките изпръхнат и секне лугата без време?
Изхвърлих картите зад борда. Днес няма кой да ме наеме
и нека пътеводна бъде смълчаната звезда над кея.
По очния контур на мрака непредпазливо ще се плъзна,
ще тупна в шепите на някой, дочакал пулса ми да чуе.
Почти невидимо трептикам, утихна ми копнежът буен,
филиз съм – кротък и безимен, от предани ръце превързан.
Не ме е страх от нови бури. Животът вече ме приведе
до долната земя и гледах в зениците и разширени.
Не ти се случих. За добро е. Изтрий следите си от мене.
Богат е само, който може да бъде безнадеждно беден…
……………………………………………………………………………………
СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ
НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ –
за РАДОСТИНА ДРАГОЕВА и ЙОРДАН ПЕЕВ
/за автори, надхвърлили възрастовата рамка на статута, но впечатлили журито с творбите си/
РАДОСТИНА ДРАГОЕВА
Родена на 24. 01. 1971 г. в гр. Каварна. В момента живее и работи във Варна. Има малък семеен бизнес за фирмени счетоводни услуги. Завършила е „Международни финанси”. Има квалификация и по журналистика. Пише стихове от ранна детска възраст и има медийни изяви и награди в конкурси от това време . Публикува в местния и централния печат, както и в интернет пространството. Като ученичка в гимназията е посещавала Литературно-творческа школа „Прибой”, водена от покойната поетеса Венета Мандева, където попада след спечелено първо място. Автор е на книгите с лирика „Завръщане”- 2007 г. и „Смисъл в сълзата”- 2010 г. Скоро излиза от печат третата и книга с лирика, която ще се казва „Четвъртото листо на детелина“.
ОБРИЧАНЕ
Със обичайните си дрехи
излязох на площада.
Една витрина ме съблече.
И беше безпощадна
в преценката за мене.
Усетих, че й вярвам.
Отново бе разчел наивност
духът и огледален.
И завървях със плахи стъпки
в посока към морето.
Убиваха ли ми въпроси
и камъчета дребни?!
Но бе ли ми спокойно,
и светло като в Рая?! …
Изправи рамене пред мене
солената безкрайност.
Една вълна напред пристъпи
и рокля ми подаде.
Дантелите и бяха тежки,
пришити във волани.
Съвпадаше със мойте мерки.
Така се преоблякох…
Морето ме обвърза с клетва,
която ме променя.
……………………………………………..
ЙОРДАН ПЕЕВ
Завършил е българска филология в Софийски университет. С Пламен Дойнов издават съвместно книгата „Сълзите на гнева“. Печелил е различни конкурси: от „Веселин Ханчев“ – втора награда /като юноша/, втора награда в Международния конкурс „По стъпките на лятото“. Последните получени награди: от Националния поетичен конкурс „Николай Лилиев-2014”, „Жени и вино-2014”, Национален конкурс за поезия „Пролет моя-2014”, Международен поетичен конкурс „Белоцветни вишни –Казанлък 2014”. Има участия в различни сборници и списания. Включен е в алманаха „Съвременна българска поезия 2013“ и в предстоящото 5-о юбилейно издание на алманах „Нова българска поезия” на фондация „Буквите”. Автор на сборника със стихове „Когато смъртта ми прогледне”. Негови стихове са преведени и издадени на испански в различни литературни издания.
***
Счупих всички часовници, дето ме будят пустинен.
И уших си костюм от въздишки на цъфнали вишни.
Сложих в джоба си пясък, пленен от смеха на делфини,
за да мога и сам да вървя, ала сам съм излишен…
Кривозъбите мисли подобно на мравки в редица
са понесли крило от сватовната мъртва калинка,
дето щеше жених да ме води с куража на птица,
а оплете се в хищните мрежи на паяка-скитник.
И щурците немеят с напукани устни в тревите
от солените песни, които изпяха за тебе.
Паля огън, весталки да дойдат. За нас да ги питам,
да разресвам косите им с рибешка кост вместо с гребен.
По ловджийски оглеждах, от тебе следи да намеря
и напразно калинките молех да кацнат на пръста.
Цели шест дни огризвах до бяло любовния скелет,
а на седмия Бог се смили… И ме смъкна от кръста…
С искрена симпатия към организаторите и целия екип на Община Шабла, с почит към светлата личност и таланта на Георги Давидов, с благодарност към журито за високото признание, радостта и отговорността името ми да бъде до това на изключителната ЕЛЕНА ДЕНЕВА. С най-топло приятелско чувство и радост, че познавам и другите носители на Специалната награда на Съюза на писателите – варненското поетично очарование РАДОСТИНА ДРАГОЕВА и удивително талантливия ДАНИ ПЕЕВ! Благодаря за възможността да дишна атмосферата на един град с толкова чиста и слънцелика душа. Да влея шепа море във вените си и да оставя един пъстър и ведър рефрен в паметта на сърцето. МБ
