Tag Archiv: среща

„В полумрака на спомена“ с премиера в Морската столица

 

На 19 май от 18ч. в Концертното студио на Радио Варна бе представен новият поетичен сборник на популярния бард Михаил Белчев. Премиерата в черноморския град бе част от програмата на 26-тото издание на международния музикален фестивал „Откритие“, по покана на Доно Цветков—инициатор и организатор на фестивала.

 

В полумрака на спомена“ бе представена от издателя Дамян Яков, който разказа пред многобройната публика за интересния процес на реализация на книгата. Обърна внимание на всеки детайл, който я прави ценна за читателите, не само като богато съдържание с над 200 стихотворения, но атрактивна и като визия, и като усещане. Шрифтът, който е избран за луксозното издание, е купен пробно за предишен сборник за конкурса „В полите на Витоша“, мастилото е абсолютно черно, а покритието е ламинат кадифе. Портретът  на корицата е подарен на автора от художника Филип Малеев, а за илюстрациите в тялото, са използвани творби на дъщерята на издателя-Рада, която живее в Хага. Дамян Яков уточни, че триметровите ѝ платна, изобразяващи балерини, изглеждат като „абсолютна импликационна част от книгата и сякаш са правени специално за нея.„

 

Кристина Белчева също изрази своето възхищение от съвместната им работа с думите: „Дамян Яков подхожда към всяка една книга с толкова много любов, че все едно се ражда живо същество“ и допълни, че всичко, което той прави, сякаш е вълшебно; че създава книги, които никога няма да събират прах по рафтовете, а всяка една буква в тях ще оживява за читателите. Издателят прие с усмивка комплиментите за прекрасното оформление и скромно заяви, че „всичко започва от автора“.  В отговор на приветствията и от Доно Цветков, Дамян Яков изрази своята вяра, че този сборник е добър опит да включи всичко, което Михаил Белчев е написал през годините, че идеята е, това да бъде наистина специална книга, която да бъде изследвана, изучавана, достойна и запомняща се.

 

Самият автор разказа за процеса на създаване на творбите си и усещането от първите стихотворения, превърнати в песни, след това и в хитове. Съпругата му допълни, че в младежките им години е приела колебливо драматичните признания в първата песен, която той ѝ посвещава „От много, много отдалеч“, но с времето е осъзнала колко красота и мъдрост има в текста. Днес тази песен звучи в изпълнение и на сина им – Константин Белчев и вече е любима на неговите приятели. Развълнуван от спомените и обичта на своите близки, Михаил Белчев сподели, че няма по-голямо щастие от това „семейството ти да те приема такъв, какъвто си, а не да гони Михаля“  и благодари на своята любима жена, че преди 33 години е избрала имено него.

 

Разговорът продължи да гравитира около непреходните теми за любовта, пътя, изкуството и човешките възприятия. Доно Цветков припомни за свое интервю, в което популярният бард споделя за първото си посещение във Варна и освен за приятните вълнения, провокира Мишо Белчев да разкаже и за многобройните трудности пред артиста по време на тогавашната система. В тази вълнуваща ретроспекция, с артистичен прочит на любими творби се включи отново съпругата на автора – Кристина Белчева, която сподели, че въпреки естетическата бариера и цензура през изминалите години, стойностните текстове и песни стигат до хората и те наистина успяват да ги оценят. Сред прозвучалите стихотворения, част от които посветени на сина им, бе и великолепното откровение, превърнато в песен „Ти ме повика, живот“, познато в изпълнение на непрежалимия Вили Кавалджиев.

 

В края на вечерта, гостите приеха в знак на уважение цветя от младата варненската певица Елиз Нигохозова, позната на варненската общественост от  МФ „Откритие“. Дълго време след вълнуващата премиера, Михаил Белчев получаваше поздравления и раздаваше автографи на своите почитатели, които очакваха с нетърпение предстоящите интересни събития от фестивалната програма.

 

Текст и снимки: Милена Белчева

IMG_6122

 

 

 

IMG_6107G

Лъчезарната Константина Живова мечтае за къща с изглед към морето

           Константина Живова е популярно лице от телевизионния екран, предпочитан модел, прекрасна майка, също и автор на проекта trywithina.com. Какво още, ще ни разкаже самата тя. Повод за това интервю е първият ѝ роман „Завинаги” и вълнуващите минути на любов и споделеност, свързани с премиерите.  Благодаря ѝ, че прие поканата да добави още интересни щрихи към своя портрет и да задоволи читателското любопитство. Новото ни познанство, както и зашеметяващата ѝ усмивка са добър повод да минем и тук на „ти”.

 

Здравей! Коя е Ина, извън клишето „красива и известна” ?

 

Ина е работеща жена, майка, приятел. Тя е човек, който не може да стои без да прави нищо. Динамична, организирана и почти винаги усмихната. (и тук се усмихва отново)

 

Видно е, че си привлекателна, а в съчетание с енергията на младостта и силата на характера, въздействието ти се увеличава значително. Но външността понякога е коз, понякога е оръжие, насочено срещу притежателя му. При тебе как е?

 

Всяко качество, което носи човек в себе си би могло да му помага, но и да му вреди. Всичко зависи как ги използваме. За мен е важно човек да има енергия в себе си. Да има желание за живот и развитие. Да вижда и оценява малките неща. Да бъде добър!

 

Днес почти всеки разкрива своя lifestyle – чрез социални платформи, сайтове и т.н. и се „бори” са повече публично внимание. С какво твоя блог и новите ти видеа се различават от тези на останалите?

 

Така е. Да бъдеш блогър се превърна в световна тенденция. В България тази професия или хоби се развива с пълни сили. Когато има конкуренция аз лично се чувствам по-добре. Амбицирам се повече. Моят блог www.trywithina.com съществува вече втора година. Опитвам се да показвам неща, които ме вълнуват. До броени дни ще започна и нещо ново, свързано с модата в моя блог, но ще го видите, когато е готово. Това ще е моят нов начин за представяне на модата.

 

Как успяваш да жонглираш с толкова много ангажименти, стремежи, активности?

 

Аз съм такава от дете. Приятелите ми казват, че съм суперактивна. И е така. Не мога да не правя нищо. Изпадам в депресия дори за ден. Обичам да експериментирам, да мисля, и да създавам нови неща и да си поставям нови предизвикателства. Обичам да работя.

 

Родена си в Монтана, но живееш в столицата. Какво те привлича в големия град и какво ти липсва?

 

Всеки човек, който е дошъл от малкия град в столицата е привлечен от възможностите за развитие. От повече от 12 години съм в София и създадох много контакти, приятели и познанства в различни сфери. Понякога ми липсва спокойствието и усамотението. Мечтая си някой ден да живея в къща с изглед към морето.

 Убедихме се, че имаш и изключително красиви приятелки, които споделят с теб премиерите. Смяташ ли, че визията е индикатор и за вътрешното обаяние, което привлича и такива себеподобни?

 

Разбира се. Визията е важна част от това как ни възприемат околните. Важно е да се грижим за себе си. Няма как някой да ни харесва и обича, ако ние не харесваме себе си.

 

Кое е най-необичайното нещо, което са ти признавали на срещите с читатели и почитатели?

 

Има много истории, които са ме карали да настръхвам. Никога не съм вярвала, че книгата ми ще докосне толкова хора и ще промени съдби. Наскоро едно момиче ми сподели, че след прочитането на книгата, нейните родители са се събрали след дълга раздяла. Това е най-голямото щастие. Щастието в очите на другите, благодарение на частица от моя труд.

 

Кой е най-големият ти критик в ежедневието и по отношение на литературните опити?

 

Моите близки и приятели. Приемам критики. Те те изграждат като личност.

 

 

Каква ще остане Ина завинаги и как се промени след написването на романа?

 

Ина ще остане завинаги обичаща. Обичаща живота! Да забелязваш малките неща, да оценяваш кратките и на пръв поглед незначителни моменти, дори в ежедневието е голямо богатство, ако успееш да го запазиш, като черта от своя характер. „Завинаги“ ме промени завинаги с това, че събрах смелост, упоритост и дадох цялата си любов за този проект. Разбрах, че когато си смел и упорит трудът се възнаграждава и оценява.

 

Споделяш, че в книгата ти има силни послания и за мъжете. Какви са отзивите на мъжката аудитория и съвпадат ли с идеята на твоята мисия?

 

За мое щастие книгата се чете и от мъже. Получавам коментари и писма от мъжката аудитория и разбирам, че и те имат своите неразбирания за себе си, като нас жените, но знаят едно, че и те могат да обичат истински.

 

Решила ли си вече какви ще са тематичните ракурси на следващите авторски изяви?

 

Да. В момента започнах работа по редакция на романа, кратка, но допълваща, която може да бъде интереса и на второ четене и до месец се надявам да започна превод на романа на английски. Надявам се в края на лятото книгата да бъде достъпна за хората по цял свят, преведена и издадена онлайн.

 

Кои песни олицетворяват: личността ти, детството, летежите, несбъднатостите?

 

От няколко години харесвам “The Weeknd” и това слушам постоянно в момента.

 

Опиши с 5 прилагателни идеалния за теб ден?

 

Слънчев, усмихнат, креативен, ползотворен, незабравим!

 

В градината на приятелството, ти си букет от ….?

 

Лалета.

 

 

Автор : Милена Белчева

Снимков материал: личен архив Ина Живова, Милена Белчева

Романът  „Завинаги” може да бъде закупен оттук или чрез директен контакт с авторката.

 

Print\

12083849_10207782444053529_1752927346_n

 

IMG_20160202_093009

 

IMG_20160312_222909

 

colage_Ina_Varna-001

 

IMG_20160312_194348

 

 

 

 

 

Милена Белчева и нейният притихнал лиричен свят -отзив

                 На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна се състоя премиера на втората поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване” на Милена Белчева. Събитието, част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“, стартира с приветствие на нейния председател – Иван Богданов, който представи последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия  и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014.

                Милена Белчева е родена във Варна, а творческият ѝ път минава през литературна школа „Прибой” с ръководител Венета Мандева. Завършила е  специалност „Моден дизайн” и „Журналистика”, а любовта ѝ към художественото слово я импулсира да чете стойностни произведения и да продължава да се развива като автор. Първата си поетична книга „Ванилено небе” издава през 2007г., с идеята да даде публичност на своите съкровени изповеди и житейски възгледи. Стихосбирката „Етюд за притихване” е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Картината, избрана за корица, е на италианския акварелист Фернандо Кавалиери, като в изданието са представени и няколко акварелни творби на пловдивския поет и художник Радослав Коцев-Даро. Редактори на стихосбирката са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев, консултант е младият и даровит автор – Венцислав Василев. На премиерата Милена Белчева изрази искрено признание към всички, допринесли за реализацията на този проект и сподели интересни моменти, свързани с творческия процес. Повечето от прочетените стихотворения, част от които номинирани в редица Национални литературни конкурси, бяха с философска насоченост:  „Смалявам се до сянка на сълза”, „Безследно”, „Rеti Ventos  Venari”, но  авторката представи и някои от по-интимните си лирични творби като „Есенни ескизи”, „Неделно”, „По деколтето на битието”, „Блус за трима” и др.

Приятна изненада за многобройната публика бе поетичния поздрав на малкия син на поетесата, както и артистичното включване на барда Милен Тотев, който изпълни три от най-емблематичните песни на Булат Окуджава. Вдъхновяващи музикални поздрави бяха подготвени от музикантите Иван Анастасов и Кристиан Симеонов и за премиерата в столицата, която се състоя на Петковден, месец по-рано, в НЧ „Николай Хайтов”. За издателя, както и за трима късметлии в залата, имаше предвидени подаръчета със символика и лично послание. Милена Белчева също благодари за вниманието, изящните букети и милите жестове, с които я изненадаха от своя страна приятели и почитатели. В края на вечерта, присъстващите, освен вълнението да получат автографи, имаха и възможността да отправят личните си пожелания и изразят впечатления от представената поезия в специалната книга за гости. Срещите с публиката продължиха и на следващия ден в галерия „Георги Петров”-Добрич.

 

Veselin Malinov photo 1

 

Veselin Malinov photo 2

 

 

Текст: Арт клуб Монограм

Кадри: Веселин Малинов, личен архив

Интервю на Милена Белчева в „Минути за култура“

Интервю в предаването „Минути за култура“ на Кирил Аспарухов – шоумен, водещ, поет, публицист на Милена Белчева по повод премиерата на втората и поетична книга „Етюд за притихване“.

Интервю – на горещия, но уютен стол на Кирил Аспарухов в „Минути за култура“ по ТВ „Черно море“

Кирил Аспарухов: Днес във фокуса на Вашето любопитство, на Вашия очакван интерес е срещата ми с младата българска поетеса – Милена Белчева. Поводът е повече от приятен. Все още ехото от нейната премиера вълнува варненската общественост, българската общественост, защото в Националния конкурс на Издателство „Буквите“ тя печели първо място, първа награда за поезия и наградата е, разбира се, сборник стихове, които издават. Държа точно тази топла книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

Здравей! Знам че не са те оставили още вълненията от премиерата в салона на Радио Варна. Логично е да те върна мислено, емоционално, споменово назад?

Как изживя тази премиера? Беше ли се подготвила за нея, как те срази интереса на публиката?

 

М.Б. Първо, добро утро на всички. Аз предполагам, че зрителите ще бъдат снизходителни към моето вълнение  тези екстремни емоции. Благодаря  много за поканата. Ти винаги си подкрепял българската книга, в частност – Словото и аз съм изключително признателна отново за тази среща, този жест към мен. Да, бях подготвена доста добре за премиерите. Обичам да изпипвам всичко до последния детайл. Перфекционизмът ми понякога граничи с неоправдана лудост, но мисля че изявявайки се на сцена, тъй като поезията, освен интимно преживяване, тя е и общуване, е необходимо да бъдеш максимално приветлив за хората, максимално да разгърнеш своята душа. Да има елементи на изненада, също така. И на премиерата в София изненадите бяха повече за мен. Мои приятели музиканти – Кристиан Симеонов и Иван Анастасов ме приветстваха музикално, както и присъстващите в пълната зала с изпълнения на емблематични песни на Елвис и Хулио Иглесиас. Във Варна мой гост бе Милен Тотев – един известен бард, на който също съм много признателна. Винаги подкрепя подобни инициативи. Преди пет години, когато организирах едно „Поетично кафене“, в памет на непрежалимата Венета Мандева, той отново присъства и изпя някои от любимите и нейни, и наши песни. Така че – с доста емоции преминаха и трите премиери.

 

К.А. Аз веднага искам да попитам – защо „Етюд за притихване“? Това притихване, преди буря ли е, преди поредния ти голям творчески скок?

 

М.Б. Поезията за мен е по-съкровено преживяване и не мога така категорично да кажа, да предвидя какъв ще бъде следващият етап в моето емоционално, духовно състояние и съответно – какво ще провокира сетивата ми, за да изразя нещо. Когато човек е в покой, когато е в състояние на безметежност, когато е, така, в кавички да кажа е „щастлив“ – неосъзнато, той не изпитва необходимост да пише, да изразява по някакъв начин емоциите. И аз предпочитам да бъда в такова състояние, в което да няма провокация да пиша. Но животът ни е достатъчно динамичен и изпълнен с много обрати и колкото и да сме приемащи и отдаващи, има моменти в които тези емоции кондензират. И предполагам, че ще продължи пътят ми в посока на нещо ново.

 

К.А. След първата ти книга „Ванилено небе“, ти се появи в много сборници, в много конкурси. Така наречената електронна мрежа дава възможност за невероятни и неочаквани всекидневни и всекиминутни срещи с поезията на кой ли не,  Както и ти живееш чрез това нещо. Този конкурс, в който ти печелиш първо място, ускори издаването на тази книга. Но ако не беше спечелила първо място на конкурса, щеше ли да излезе същата книга като „Етюд за притихване“?

 

М.Б. Като подбор – едва ли точно по този начин, тъй като за мен това една затворена страница, един период от живота ми, който бе обвързан с един силен душевен катарзис, с едно много мъчително филтриране, промяна в ценността система, във възприятия, в отношения. Избирателна пропускливост в общуването, хората с които общувам, местата, на които присъствам. И филтърът ми с годините става все по-ситен и самата ми референтна групичка от близки хора се смалява.

 

К.А. Да, но има един код на този конкурс, който носи предизвикателното име „По стъпките на лятото“. Какви бяха тези стъпки – парещи, губещи, изгарящи?…

 

М.Б. Всъщност, стихотворението, с което спечелих конкурса, е обвързано именно с един такъв период на несподеленост. Бяха по-скоро парещи. И както каза и самият ти – социалните мрежи и всякакъв вид платформи за публикуване на лично творчество дават възможност за голяма изява, за среща с много автори. Конкурсът бе на Издателство „Буквите“. Иван Богданов ги селектира творбите и вече журито е преценило, че моите, както  и на още една интересна авторка – Мария Иванова – Фьон са достатъчно удачни, за да бъдат включени в поетичен сборник. Самата работа по книжката беше доста мъчителна – и по отношение на селекция и на преработка, тъй като, както казах – това е един затворен етап за мен и е много трудно да вложиш отново тази емоция, която си пренесъл в творбите. Но затова съм изключително благодарна на един завидно талантлив поет – Венцислав Василев, който ми помогна да подбера оптималните творби, които да включа , както и на редакторите – Нели Господинова и Валентин Чернев, които ми помогнаха изказът ми да бъде по-естетичен, по-прецизен.

 

К.А. Но виждам, че крие се и още една приятна изненада, тя тръгва от корицата, която е повече от ефектна, тази бяла лодка, която е затихнала и очаква наистина прилив на вълна, или нещо друго. Каква е историята с корицата на твоята стихосбирка?

 

М.Б. Да, ти не присъства, но си запознат. Аз  винаги се радвам, че така си подготвен, или поне интуитивно си усетил нещата. Първоначално бях избрала акварели на мой приятел от Пловдив – Радослав Коцев-Даро, който е също е и поет, но предимно се занимава с рисуване и исках нещата, които сложа на циклите като визуално изображение, като послание, да бъдат адекватни на съдържанието и да бъдат нещо много нежно, притихнало, лирично. Да няма екстравагантност, да няма някакви силни образи…

 

К.А. Да бъде естествен преход, въведение.

 

М.Б. Да, да бъде по-естествено. И бях си избрала 5-6 картини, акварели, които впоследствие, с няколко дена просто, се установи, че той ги е предоставил на една друга авторка – Катя Маринова. Да ѝ е честита и нейната книжка. И се оказва, че явно поетите имаме много сходна сетивност и естетични възприятия, тъй като абсолютно идентично – това, което е корица, и това, което ще е в нейните цикли – си съвпадна. Доста дълго време търсих нещо подходящо за образ на корицата.

 

К.А. И къде намери тази корица?

 

М.Б. Това е картината „Лодки“.

 

К.А. Аз знам, че е на италиански художник, но…

 

М.Б. Да, Фернандо Кавалиери се казва. Той е Директор, Председател на  италианската асоциация на акварелистите. И беше така любезен да ми я предостави, след което аз му пратих книжки за Италия и дори възнамерявам да му преведа някои от стихотворенията с помощта на приятели. Защото той  има голямо желание да ги прочете, докато с българския език не е толкова добре.

 

К.А. А как прие твоята покана да бъде част от творчеството ти?

 

М.Б. Почти мигновено откликна, за което съм му признателна. По същия начин реагираха и мои познати, които ме подкрепиха и на премиерите, и по различен начин…Някои…

 

К.А. С една красива авантюра от края на миналото лято…

 

М.Б. J Да, с добра дума, с прегръдка, тази енергия също е…

 

К.А. …много важна.

 

М.Б. Много важна, да…

 

К.А. Нека точно в този момент да прочетеш едно от стихотворенията, които искаш да чуят зрителите на сутрешния блок. И така няма да бъдем голословни. Знам, че всеки поет крие много неща и между редовете, и в поантите, и в художествените си образи. Да чуем едно стихотворение!

 

М.Б. Този път ще бъде импровизирано. („Смалявам се до сянка на сълза“)

 

К.А. Изящно. Откровено…

 

М.Б. Така най-добре импонира на състоянието ми.

 

К.А. Винаги ли в белия лист намираш спасението и смисъла на живота си? Белия лист, на който изливаш впечатленията си, разголваш душата си. А това винаги прави твореца  уязвим, раним…

 

М.Б. Да, белият лист, който понякога е цветен. Аз обичам да имам цветност. Но като спонтанна реакция, като отдушник, като място, на което мога да филтрирам тази мътилка на ежедневието и да изведа един образ на всичко преживяно, който да бъде зареден и със смисъл, да носи някакво послание, да, бих каза, че е вид спасение. Аз, както казвам, пиша с психотерапевтична цел, понякога.

 

К.А. А притеснява ли те факта, че не винаги посланието на поетите достига до сърцата на хората, на читателите? Понякога е толкова лично, че този който ще чете ще каже – това не ме засяга, това не се отнася за мен, ме вълнува…

 

М.Б. Възприятията действително са индивидуални при всеки и всеки вижда това, което иска да види.

 

К.А. Това, което иска да види.

 

М.Б. Така е да, според състоянието. Моментното състояние – емоционално, или на ценности, които иска да придобие, или е закостенял в тях. Няма как да видиш нещо различно,  освен това, което носиш в себе си. По същия принцип, четейки нещата ми понякога изказват много силно съчувствие при произведения, където ме индентифицират с лирическата героиня, започват да ми дават съвети, послания, препоръки…Което, всъщност, не винаги съвпада с този период, в който съм писала. За мен това е нещо преживяно. В момента, в който излея стиха, стихотворението на споменатия „бял лист“, то вече не ми принадлежи. Оттам – насетне, всеки може да го интерпретира както желае. Ако намери нещо което да го провокира, нещо, което да го усмихне, да го преобърне…

 

К.А. А как бълбукат в тебе тези потребности да излееш душата си в мерена или немерена реч?

 

М.Б. Как бълбукат…

 

К.А. Често ли булбукаш? Или има затихвания, затихвания и изведнъж изригнеш? При всеки творец е различно.

 

М.Б. Ако нямам провокация, не изригвам. Т.е. трябва нещо наистина да ме разтърси, да ме преобърне, за да се наложи да прибягна до това да го изразя публично. Стига само въпроси ще ми задаваш ти. Ти казваш в едно свое стихотворение: „в мен Скорпионът не дреме“. Не знам, пиеш ли кафе, пиеш – предполагам. Ако случайно някой път се унесеш и така…да не си „на максимум“, както продължава стихотворението, аз съм ти приготвила една скорпионска чаша от мен.

 

К.А. Какви са тези мили изненади!?

 

М.Б. От време на време да си пийваш кафенцето в нея и да бъдеш „на максимум“…

 

К.А. И то точно в месеца на моя зодиакален знак. Пийвам, благодаря ти сърдечно.

 

М.Б. Да…Но си оставяй така и моменти за събиране, а съзерцание, за притихване…

 

К.А. Един скорпион не може да притихне. Ако притихне, то е само за миг, за да ухапе.

 

М.Б. Доста познато, имайки син скорпион вкъщи.

 

К.А.  Когато има незаслужени обиди, когато е незаслужено непризнат, когато е подмятан и не му се казват нещата в очите, пред него. Тогава Скорпионът е жесток. Но…имаш ли още такива закачки към мен, защото аз продължавам…

 

М.Б. Не знам, ти казваш „с нищо не станах на „ти“. Аз се радвам, че с мен продължи на „ти“, защото все пак се и познаваме. Хубавото на поезията и на словото, въобще,  е, че сближава хората. Аз да те питам – с кое вече си на „ти“ в живота?

 

К.А.  Още не съм с нищо на „ти“. И не искам да бъда на „ти“!  Защото, когато си на „ти“ с нещо, тогава омаловажаваш нещата, а когато още не си на „ти“, ти продължаваш да проявяваш любопитство, уважение, внимание, стремиш се…Когато си на „ти“, това вече е минало зад гърба ти, не е толкова интересно.

 

М.Б. А какво те прихитва теб?

 

К.А. Моля?

 

М.Б. Какво теб те притихва?

 

К.А. Всичко ме предизвиква!

 

М.Б. Прихитва, притихва 😉

 

К.А. Дори и най-дребните неща…Защото знам, че животът не е безкраен. Не е безкраен…И има днес, утре – няма. Ако не си максимално напълнен през деня със задачи, с отговорности, стремежи и като се прибереш вкъщи да си легнеш от приятната умора на свършената работа. Ако нещо те човърка отвътре, това да бъде „Какво не успях да свърша?“ ,“Обидих ли някой незаслужено?“.

 

М.Б. Да, ретроспекция…

 

К.А. Тези терзания леко те карат да те превъзбудят така и на другия ден да го заличиш…Но, ако осъмнеш на другия ден. Ако можеш да кажеш: „Здравей, Слънце! Жив съм!“

 

М.Б. Т.е., притихване май няма.

 

К.А. Да, притихване няма. И аз затова да те попитам – твоето притихване – като скок следващ ли е, или просто уморена от много неща – притихваш?

 

М.Б. …

 

К.А. Всъщност, не ме питай, аз те питам. Защото зад гърба ти – ти си дизайнер, ти си педагог, ти си журналист, но и поет…Коя е твоята истинска същност?

 

М.Б. Може бе най-комфортно се чувствам в ролята си, по-скоро състоянието си на майка, тъй като това е нещо неизменно. Всички тези дипломи, които спомена…Аз не съм се занимавала професионално с много от нещата, които изброи. Освен – по отношение на журналистиката – поддържам една страница за изкуство и култура „Арт клуб Монограм“, но за другите занимания…Педагогиката повече прилагам във възпитанието на децата си и съм изключително щастлива, защото те споделят всичко с мен. Независимо, че синът ми, големият, е вече пълнолетен. И дори успявам със скорпионския бяс да се преборя, което отчитам като огромен плюс.

 

К.А. Защо децата ти? Две деца ли станаха?

 

М.Б. Две са, да…

 

К.А. Да?

 

М.Б. На 18 и на 11 (години)

 

К.А. Толкова млада, а вече майка на две деца…

 

М.Б. Така е. 🙂

 

К.А. А професията, която упражняваш в момента и която те спасява финансово, коя е?

 

М.Б. Занимавам се с организация на събития и музикални участия. Представляваме като компания един от най-известните млади поп-изпълнители, както и други в сферата на по-модерното рап-звучене. Работим с много компании, с много артисти.

 

К.А. Добре, а журналистиката къде отива?

 

М.Б. Журналистиката намира своята изява в различни отзвви за културни събития. Тъй като ние така често се засичаме, знаеш, за радост, културният календар на морската столица е доста богат и имаме възможност да присъстваме на много интересни събития, на пърформанси, на презентации…Аз съм много свързана и с изобразителното изкуство, опитвам се да посещавам изложби, съответно отразявам всичко, което имам възможност и време да посетя.

 

К.А. А модния дизайн, в който се втурна толкова мощно и можеше да бъдеш една от най-изявените модни дизайнерки? И не само във Варна… 

 

М.Б. Ти винаги с един такъв патос говориш…Благодаря. Модният дизайн на малко по-заден план остана, но, както споменах, за мене беше важно да направя правилния избор. Преди много години, когато кандидатствах, аз исках да завърша нещо свързано с археология, екология, дизайн, но тогава нямаше такива специалности. Исках и НАТФИЗ, но беше далеч, в София. Така че, в момента, в който излезе специалността, аз бях подготвена за „Международен туризъм“, изключително добра подготовка, с география и казах „Не, спирам и започвам рисуване“ За мен това си беше страст, тъй като действително имам талант по отношение на дизайнерството. Но си остана така, в потенциал. Обещала съм на себе ти тази зима да се занимавам интензивно с рисуване, тъй като съм забравила доста от нещата, от техниките през времето. И мисля, че това ще бъде добро вдъхновение за създаване на модели. Иначе вкъщи си рисувам камъчета.

 

К.А. А как коментираш поетичната среда в морската ни столица? Тази Варна, която е европейска младежка столица след две години. Има ли достатъчно, много ли са поетичните таланти в града? Как оценяваш нивото им?

 

М.Б. Много субективно ще е, ако трябва да бъда по-конкретна и да дам някакво категорично мнение. Имам много близки поети, писатели. Смятам, че във Варна има една много добра артистична среда. Изключително съм признателна на нашата приятелка – Ваня Маркова, която ни събира на тези много вълнуващи поетични балове, където успяваме да подишаме една по-чиста атмосфера, защото се събират хора с различни интереси и професии, обединени от словото.

 

К.А. Това са поетичните оазиси.

 

М.Б. Да, точно оазиси са, където резонираме на сходни честоти и успяваме да бъдем и притихнали, и споделени. Смятам, че има достатъчно достойни имена и творби, които да провокират читателя и че българинът има изключително висока култура на възприятия, на отношение към словото. Факт са и фестивалите „Славянска прегръдка“, факт са „Алея на книгата“, многобройните изложби, представяния…

 

К.А. Да, на ако някой каже: „Не, сега не е време за Поезия.“? Ти как отговаряш?

 

М.Б. За мен винаги е време за поезия. Въпрос на възприятия. Смятам, че има достатъчно хора, които четат. За мен е по-радващо, че има такива, които пишат и аз имам удоволствието да се докосна то техния лиричен, вътрешен свят, да бъда провокирана от техните ракурси.

 

К.А. Милена, ако съм пропуснал нещо, а много искаш да отговориш, натрупано в тебе вълнение, признателност, благодарност, мълчание, може да го направиш сега.

 

М.Б. Добре, ще помисля за това.

 

 

К.А. Имаш право на още един въпрос и на още едно стихотворение, защото минутите неумолимо текат към финала на минутите за култура.

 

М.Б. Добре, аз да те помоля в това време, докато избирам, да ми напишеш нещо. Това ми е книгата за гости, която направих, т.е. книга за книгата. Ако искаш после, ако искаш на прима виста сега, едно послание от Кирил Аспарухов, един от специалните хора в града.

 

К.А. Ще го имаш, ще го напиша с удоволствие, това ще стане след като приключа.

 

М.Б. Нося си сценария от премиерите, но мисля, че като финал най-подходящо ще бъде това, което казах на премиерата във Варна и вчера в Добрич. Тъй като Милен Тотев за финал изсвири една много емблематична песен на Булат Окуджава – Молитва, аз наистина не знам присъстващите в публиката  ще композират по своето житейско петолиние, но исках да им подаря няколко ключови думи, защото поезията е мелодия от знакови думи и ноти. Това са СМИСЪЛ, СМИРЕНИЕ, за да виждат благословението, скрито във всяко изпитание и всяка болка, както и ПРОЗРЕНИЕ, ПРОЗОРЛИВОСТ, ПРОЗРАЧНОСТ, ПРОШКА, ПРОСТОР И ПРОЛЕТ, като символ на възраждането и вдъхновението.

 

К.А. Това са великолепни думи и будят много размисъл, много асоциации.

 

М.Б. И искам да ги подаря и на зрителите, и на теб.

 

К.А. Така. Внезапния въпрос към мен?

 

М.Б. Внезапен въпрос…

 

К.А. Няма.

 

М.Б. Да, очи в очи ще го задам, но може би е свързан с метаморфозите на любовта, като едно неизменно чувство, което присъства в нашия живот и мисля, че много успешно успяваш да го пресъздадеш във всичките емоционални и смислови ракурси в твоята поезия. И това ли е нещото, което те движи? Любов към живота, към хората, към поезията?

 

К.А. Да, любов към всичко…

 

М.Б. Ти си човек, който се занимава с благотворителност, даващ извънредно много подкрепа към млади таланти, към всякакъв вид изкуство и съм респектирана.

 

К.А. Да, трябва да мине през сърцето ти вълнението, не през джоба ти. За много творци минава през джоба. Ако не мине през там, те няма да се развълнуват. Това е разликата. Между тях и мен.

 

М.Б. Така е. Оценяваме го.

 

К.А. Това ти беше въпроса, нали?

 

М.Б. Да.

 

К.А. За финал избери още едно стихотворение от този „Етюд за притихване“. Да сложим една красива точка на днешния ден, на нашето утро, на нашите минути за култура.

 

М.Б. Отново импровизирано („Достатъчност“)

 

К.А. Благодаря ти. Аз ще отпивам от скорпионската ми чаша, подарена от тебе. Аз само добавям, че една от обичаните ученички на Венета Мандева гостува в минутите за култура, за да представим новата ѝ книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

 

К.А. Благодаря ти за откровенията и ти желая още успехи – поетични, житейски, творчески…

 

М.Б. Благодаря. Нежни и безметежни дни пожелавам на всички зрители. Благодаря за поканата още веднъж. Ето е дно календарче с пожелания за ползотворна и радваща година.

 

К.А. Успех и в следващите конкурси.

 

М.Б. Благодаря от сърце.

 

К.А. Приятен ден, уважаеми телевизионни зрители! Така завърши „Минути за култура“. Разговарях с Милена Белчева – една от съвременните варненски, български поетеси.

 

Варна, 13.11.2015

ТВ Черно море

 

 

Бъдете снизходителни, всичко се случи на прима виста и преди първото за деня кафе 😉

 


12341040_912500572174476_2173473781045014322_n

 

12274720_912500688841131_8440649707028691781_n

 

 

текст и кадри – личен архив Милена Белчева

ИНТЕРВЮ – Поетесата Милена Белчева: Белият лист е спасителна лодка

– Милена, преди броени дни бе промоцията на втората ти книга, която е озаглавена „Етюд за притихване“. Притихват ли хората на изкуството в България или все още има лъч надежда?

 

– За мен лъчът надежда е в тяхното притихване, не само на хората от артистичните среди, а и на човечеството като цяло. Преодоляване на егоцентричната ни природа и саморазрушителна инертност. Осъзнаване, което започва от всеки от нас. А изкуството е само опит за пропукване на черупката, без значение къде се случва този процес, защото носим себе си, вътрешната си естетика и разбиране, където и да сме.

 

 – От какво черпиш вдъхновение, за да застанеш пред белия лист?

 

– Белият лист е спасителната лодка, с която може да отпътуваш по вълните на собствените си тревоги, мълчания, впечатления. Провокира ги всичко случващото се, отразяваме света, а той отразява нас. Вдъхновяват ме нежността, красотата и поезията в отношенията. Те са и нещата, които ме притихват.

 

 – Трябва ли поезията да възпитава?

 

– Не и преднамерено, самоцелно. Всяка изява рефлектира върху нечии представи, преценки, разкрива нови ракурси на възприемане на нещата от живота, някак естествено предразполага към самовглъбяване, съзерцание. И да, словото, в частност поезията, е отговорност. Едновременно – и слабост, и сила.

 

 – Какви стихии бушуват в теб?

 

– Жената сама по себе си е стихия, независимо с какъв интензитет проявява своите характеристики. Мисля, че съм в такъв период, в който съзнателно се опитвам да овладявам това, което събужда стихийността. Евтиният драматизъм излиза много скъпо. Да, преминала съм през доста обрати и тежки сътресения, но те ми помогнаха да видя някои неща в дълбочина и произхода, и последиците на събитията, доколкото има проследимост. А ако има стихия, която още ме владее неизменно, това е тревожността в майчиното сърце, което винаги е будно за всичко, което би нарушило покоя на любимите му хора.

 

 – Кои три желания искаш да ти се сбъднат?

 

– Най-често аз съм в ролята на рибката, сбъдваща желания, но ако ми даваш този условен избор, то желанията ми ще бъдат свързани с три думи – смелост, смисъл, смирение.

 

 – Съвсем наскоро спечели призово място в още един поетичен конкурс. Чувстваш ли се удовлетворена?

 

– Да, факт са признанията в редица национални конкурси. Не ми допада техния състезателен характер, но с участието си подкрепям добрата идея на подобни инициативи, даващи възможност за прекрасни творчески запознанства и едно общуване в по-артистична и близка атмосфера. Това е ценното за мен. Разбира се, приятно е да бъдеш номиниран и творчеството ти да въздейства, чрез посланията в него. А и всяка награда те мотивира да имаш по-овладян, по-естетичен и мелодичен изказ.

 

 – Къде твоите почитатели могат да открият „Етюд за притихване“?

 

– Разпространението на книгата е в ръцете на издателство Буквите и г-н Богданов – чрез  Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Ще се радвам тези, които ще прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

 

Интервю на Емилиян Ялъмов

Снимка: Веселин Малинов-vdm.bg

източник: yep.bg

 

11.11.2015-151

 

 

Писането е интимно преживяване (интервю)

Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.

Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.

Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.

Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.

Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.

korica_Etud za pritihvane– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.

– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.

– За какво обичаш да пишеш?

– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.

– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.

– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.

– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?

– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.

– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?

– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.

– Печелила си много награди, какво ти носи това?

– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.

– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?

– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.

– До къде се простират амбициите ти в поезията?

– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.

 

 

Интервюто взе: 

източник: Forumnews

Идеалната почивка за Емо Ялъмов – море, дайкири, кубинска пура и любим човек

Емилиян Ялъмов е известен журналист, репортер, светски хроникьор, автор на книги и текстове от развлекателните жанрове, организатор на събития. През 2012 инициира създаването на сайта YEP.BG, където продължава да публикува. Автор и водещ е и на телевизионна рубрика по БНТ2 и BNT World „На светска вълна“.

 

             Здравей, Емо!

 

            Познаваме се от няколко години, затова ще си позволя да отправям въпросите си директно и извън рамката на общоприетата любезност. Идеята за този разговор се породи по време на една от последните ти публични срещи, а именно – гостуването ти във формата „Неделя следобед със…“ , събитие, организирано от г-жа Таня Дамянова. Тогава присъстващите имаха възможността да надникнат в твоя свят, чрез въпросите на водещата – Патриция Кирилова, свързани с любовта ти към яхтите, пурите, изкуството, членството ти в Бирената партия, книгите, които си издал, рубриките, които водиш. Професионалният ти път не е кратък и си известен в медийните среди, но бих искала в това интервю да разширя тематичните ракурси, за да е по-обстойно и интересно за хората, които не те познават толкова добре. Надявам се, че ще се чувстваш комфортно като интервюиран и от мен и че ще позволим на читателите да разберат повече за твоята душевност, за ценностите и начина ти на живот.

М.Б.:Какво е усещането, когато получаваш толкова много дипломи и отличия, свързани с твои конкретни журналистически изяви или за поддържане и затвърждаване имиджа на дадена марка, фирма, личност? Тези жестове мотивират ли те и вълнуват ли те все още, или си уверен в това, което правиш и за теб подобни признания са повече блясък, отколкото съдържание?


Е.Я.: Това е признание за труда ми. Нормално е човек да се чувства удовлетворен, когато хората оценяват това, което той е направил. Аз съм живо същество и е eстествено да се вълнувам. Това, че съм бил забелязан няма как да не ме мотивира да продължавам напред.

 
М.Б.: Кога разбра, че си изкушен от словото и че това е пътят, по който желаеш да вървиш и да се развиваш? Помниш ли повода за написването на първия ти журналистически материал?

 

Е.Я.: Първоначално пишех хумор и сатира. Публикуваха мои неща във вестниците „Стършел“, „Черноморски преглед“, „КИЛ“ и т.н.. Първият си фейлетон обаче написах с дядо ми Тодор Генев, лека му пръст, още като бях дете. Той беше популярен сатирик. Вероятно от него съм наследил любовта си към писането. Във Варна ме откри Аврам Аврамов, който работеше за петъчната притурка към вестник „Народно дело“. За съжаление той също вече не е между нас.  После започнах да пиша скечове и песни в хумористичното предаване „Тутурутка“. Така започна всичко за мен. След време обаче сатирата отиде на заден план, завърших журналистика. Във Варненски свободен университет направихме студентски вестник „ЦЕНЗура“, на който съм кръстник. Малко след това започнах работа на щат и в редакцията на вестник „Позвънете Новини“, където темите, за които отговарях бяха различни.

 

М.Б.: Съвременните технологии позволяват проследимост и анализи на потребителите и тяхното поведение спрямо даден сайт или печатно издание. Как се променила медийната аудитория през последните 20 години като доверие, интереси, гражданска позиция, активност, светоглед? Какви са твоите наблюдения и как самият ти си се променил в това отношение?

 

Е.Я.: Медиите изгубиха голяма част от доверието, което им гласуваха хората в началото на демократичните промени. Някои журналисти не разбраха, че да информираш е и отговорност. Нароиха се куп жълти издания. В момента е някакъв хаос. Аз така и не си позволих да лъжа моите читатели. Радвам се, че имах удоволствието да работя с хора, които по никакъв начин не са ми налагали някаква цензура. Сега пиша предимно за изкуство, култура, шоубизнес и съм щастлив, че се занимавам точно с тази тематика. Плувам си в свои води.



М.Б.: Имал ли си творци, които са били твои професионални открития и на които да си съдействал значително в посока приемственост, популярност, контакти и т.н.? Признателни ли са днес за това или би се присъединил към коментарите, битуващи в обществото, че българинът е неблагодарен?


Е.Я.: Помагал съм на много хора, но ще прозвучи твърде нескромно да говоря аз за тези неща. Затова нека преминем към друг въпрос. Разбира се, че има и неблагодарни. Те отдавна обаче не са част от моето обкръжение. Не прощавам предателства.

 

М.Б.: Предполагам, че и ти, в началото на своята кариера, си разчитал на подкрепата както на семейството и приятелите, така и на колеги и професионалисти с високи позиции и постижения в дадена област. Кои са хората, с които те свързват не само сантименти, но и искрена почит и благодарност, за това, което са, и с което са ти помогнали – било то доверие, съвети, финансова подкрепа, бизнес предложения?

 

Е.Я.: Благодарен съм на преподавателите ми по журналистика. Някои от  хората, с които съм работил през годините също са били прекрасни професионалисти. С други сме имали откровени конфликти, но с тях не поддържам отношения. Дори не знам дали все още са в занаята.

 

М.Б.: Срещал си се с редица популярни личности, свързани по някакъв начин с изкуството, културата, шоубизнеса, хора с разнообразни интереси и стил на живот. Имал ли си случаи, в които да установиш за себе си осезаема разлика между медийния образ на дадена личност, на база на който са били и твоите представи и преценките ти за човека при пряк контакт с него, доколкото е позволил да го опознаеш?


Е.Я.: На сцената винаги се излиза с маска и се играе роля. Човек не един и същ пред публика и у дома. В ролята ми на журналист съм се опитвал събеседниците ми да бъдат откровени, но дали е било така знаят само те. Всичко си зависи от човека. Има хора открити, лъчезарни и с усмивка, а други са интровертни и трудно можеш да преминеш бариерата, която са поставили.


М.Б.: Вероятно някои от запознанствата ти с т.нар. „звезди“ са провокирали както възхищение и въодушевление, така и разочарование и резервираност.
Има ли някои от родните знаменитости, с които общуването те обогатява, преобразява и ги чувстваш наистина близки?

 

Е.Я.: Имал съм щастието да контактувам с почти всички известни личности в България. Харесвам много Васил Михайлов. Голям мъжкар! Страхотни роли! Джоко Росич пък бе по-голям българин от много мои сънародници, въпреки, че не е роден тук. Беше един балкански титан. Нека почива в мир. Тъжно е, когато се разделяш с такива хора. Тодор Колев бе онзи опасен чаровник, който българското кино никога повече няма да има. От новото поколение симпатизирам на Асен Блатечки. Препоръчвам на всички читатели да гледат лентата „Съдилището“, където той играе главнатя роля. Разтърсващ филм. Залата стана на крака след края на премиерата. Много добър актьор е Захари Бахаров. Мариан Вълев, Христо Шопов са все любими мои лица от големия и малкия екран.


М.Б.: Опиши с по три думи – как възприемаш себе си като: журналист, приятел, мъж и баща?


Е.Я.: Гледам сериозно на професията си и не обичам да правя компромиси в работата си. Обикновен човек съм, който обича да дарява усмивки на хората около себе си.   А дали съм добър баща е редно да каже дъщеря ми.


М.Б.: А извън ролите и светската суматоха и суета – какъв е твоят вътрешен свят, кои са твоите съкровени моменти в ежедневието, нещата, които те изпълват с радост и хармония?

 

Е.Я.: Щастлив съм, когато знам , че близките ми са добре. Обичам да излизам с дъщеря ми и да се забавляваме.

 

М.Б.:Кое предпочиташ през последните години – усамотението или многобройните социални контакти и изяви?

 

Е.Я.: Водя много динамичен начин на живот. Понякога на вечер ми се налага да бъда на няколко различни светски прояви. Няма как. Не се оплаквам. Такава ми е професията. Може би ако беше по-различно щях да умирам от скука. Срещите с хората ме зареждат. Все пак аз контактувам предимно с хора на изкуството. От тях винаги има какво ново да научиш.


М.Б.: Хората, които те познават, знаят, че си почитател на изисканите питиета, атрактивните туристически дестинации, стойностната литература и ценител на красотата в различните и измерения. Ако имаш възможност да си подариш една съвършена за теб кратка ваканция къде и как би релаксирал най-пълноценно?

 

Е.Я.: Повече от 6-7 години не съм посещавал атрактивни туристически дестинации и не съм излизал в чужбина. Не знам откъде е останало това впечатление, че съм техен ценител, но ако ми се отвори възможност със сигурност искам да е място с море, слънце, яхти и палми. Едно дайкири, кубинска пура и любим човек също идеално се вписват в картината ми за пълноценен релакс. 


М.Б.: Кои са най-оригиналните изненади и специални жестове към теб, които си съхранил в паметта на сърцето и си спомняш с умиление?

 

Е.Я.: Твърде лични са. Предпочитам да ги запазя само за себе си.


М.Б.: Ако приемем, че животът е музика, коя е песента, която те олицетворява най-добре?

 

Е.Я.: Харесвам много жанрове. Като ученик съм бил барабанист в група. Вероятно ще е някакъв микс между джаз, поп, рок, класика и щипка хеви метъл.


М.Б.: Почти винаги си във ведро настроение и обичаш добрия хумор. Кой е вицът, който те разсмива, колкото и пъти да го споделяш или чуваш от друг?

 

Е.Я.: Много са. Имам един голям приятел, който е неизчерпаем извор на вицове. Повечето варненци го познават като Жоро Степа. Мога да го слушам с часове и да се заливаме от смях. Един от любимите ми вицове е:

– Докторе, жена ми я боли гърлото! Какво да направя?

– Празнувай, човече! Празнувай!

 

М.Б.: Кое опиянява повече – доброто вино или добрата дума?


Е.Я.: Добрата дума, поднесена с чаша хубаво вино.


Благодаря за откровените и изчерпателни отговори! Пожелавам ти завиден тонус и да преодоляваш баналното, постигайки оптималното.

 

Интервюто взе Милена Белчева за Арт клуб МонограМ

Снимки – личен архив Емилиян Ялъмов

 

13/8/15

Варна

 

11850912_774988679280511_1104434615_n

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

11903278_774988005947245_1164110896_n

100 г. от рождението на Борис Христов

Клуб ЮНЕСКО – Варна,
МУЗИКАЛНО ОБЩЕСТВО „БОРИС ХРИСТОВ“
и ОБЩИНА ВАРНА
организират:
тържество по случай
100 – годишнината от рождението на знаменития български бас БОРИС ХРИСТОВ
в програмата:
за живота и творчеството на Борис Христов – Райничка Попова;
Концертна част с участието на:
Гео Чобанов – бас,Вяра Железова – сопран,Жанет Бенун –акомпанимент, прожекция на филма:
„Гласът, който моли бога за България“
Пленарна зала 15.11.2014г., събота
на Община Варна НАЧАЛО: 16:00ч.
“Осми приморски полк”43

Радвам се, че бях водеща на още едно стойностно събитие и имах възможността да изгледам удивителния биографичен филм за Борис Христов. Надявам се повече българи да оценят по достойнство неговия изключителен принос и талант.

Ето как отпразнуваха повода и във Франция:

 

boris hristov

Премиера на Емилия Найденова в Радио Варна

Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на  последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките  почитатели  на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните  провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение.  В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: „Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.

Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:

„Къде е вратата, с която затварям

душата на своето изгубено тяло?

Къде са ми думите, дето спасяват,

когато вали тишина на парцали?”

Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере „горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:

„Дай ми вечността,

за да забравя.

И още толкова – да помня”

Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:

„Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.”

Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:

„всичко е както някога,

само дето

губиш значенията”.

Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне  онази преждевременно настъпила мъдрост:

„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”

Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :

„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”

А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.

 Автор текст: Милена Белчева

Оригинални изображения: личен архив, Б.Аврамов-Хеми

 

Desktop11

 

DSCN3698

 

 

 

 

1488293_876400352390077_1329085925746039444_n
10592716_874697655893680_4851529625222897472_n

10482228_874697315893714_7256469675980296582_n