Милена Белчева

Кирил Аспарухов: Днес във фокуса на Вашето любопитство, на Вашия очакван интерес е срещата ми с младата българска поетеса – Милена Белчева. Поводът е повече от приятен. Все още ехото от нейната премиера вълнува варненската общественост, българската общественост, защото в Националния конкурс на Издателство „Буквите“ тя печели първо място, първа награда за поезия и наградата е, разбира се, сборник стихове, които издават. Държа точно тази топла книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

Здравей! Знам че не са те оставили още вълненията от премиерата в салона на Радио Варна. Логично е да те върна мислено, емоционално, споменово назад?

Как изживя тази премиера? Беше ли се подготвила за нея, как те срази интереса на публиката?

М.Б. Първо, добро утро на всички. Аз предполагам, че зрителите ще бъдат снизходителни към моето вълнение  тези екстремни емоции. Благодаря  много за поканата. Ти винаги си подкрепял българската книга, в частност – Словото и аз съм изключително признателна отново за тази среща, този жест към мен. Да, бях подготвена доста добре за премиерите. Обичам да изпипвам всичко до последния детайл. Перфекционизмът ми понякога граничи с неоправдана лудост, но мисля че изявявайки се на сцена, тъй като поезията, освен интимно преживяване, тя е и общуване, е необходимо да бъдеш максимално приветлив за хората, максимално да разгърнеш своята душа. Да има елементи на изненада, също така. И на премиерата в София изненадите бяха повече за мен. Мои приятели музиканти – Кристиан Симеонов и Иван Анастасов ме приветстваха музикално, както и присъстващите в пълната зала с изпълнения на емблематични песни на Елвис и Хулио Иглесиас. Във Варна мой гост бе Милен Тотев – един известен бард, на който също съм много признателна. Винаги подкрепя подобни инициативи. Преди пет години, когато организирах едно „Поетично кафене“, в памет на непрежалимата Венета Мандева, той отново присъства и изпя някои от любимите и нейни, и наши песни. Така че – с доста емоции преминаха и трите премиери.

К.А. Аз веднага искам да попитам – защо „Етюд за притихване“? Това притихване, преди буря ли е, преди поредния ти голям творчески скок?

М.Б. Поезията за мен е по-съкровено преживяване и не мога така категорично да кажа, да предвидя какъв ще бъде следващият етап в моето емоционално, духовно състояние и съответно – какво ще провокира сетивата ми, за да изразя нещо. Когато човек е в покой, когато е в състояние на безметежност, когато е, така, в кавички да кажа е „щастлив“ – неосъзнато, той не изпитва необходимост да пише, да изразява по някакъв начин емоциите. И аз предпочитам да бъда в такова състояние, в което да няма провокация да пиша. Но животът ни е достатъчно динамичен и изпълнен с много обрати и колкото и да сме приемащи и отдаващи, има моменти в които тези емоции кондензират. И предполагам, че ще продължи пътят ми в посока на нещо ново.

К.А. След първата ти книга „Ванилено небе“, ти се появи в много сборници, в много конкурси. Така наречената електронна мрежа дава възможност за невероятни и неочаквани всекидневни и всекиминутни срещи с поезията на кой ли не,  Както и ти живееш чрез това нещо. Този конкурс, в който ти печелиш първо място, ускори издаването на тази книга. Но ако не беше спечелила първо място на конкурса, щеше ли да излезе същата книга като „Етюд за притихване“?

М.Б. Като подбор – едва ли точно по този начин, тъй като за мен това една затворена страница, един период от живота ми, който бе обвързан с един силен душевен катарзис, с едно много мъчително филтриране, промяна в ценността система, във възприятия, в отношения. Избирателна пропускливост в общуването, хората с които общувам, местата, на които присъствам. И филтърът ми с годините става все по-ситен и самата ми референтна групичка от близки хора се смалява.

К.А. Да, но има един код на този конкурс, който носи предизвикателното име „По стъпките на лятото“. Какви бяха тези стъпки – парещи, губещи, изгарящи?…

М.Б. Всъщност, стихотворението, с което спечелих конкурса, е обвързано именно с един такъв период на несподеленост. Бяха по-скоро парещи. И както каза и самият ти – социалните мрежи и всякакъв вид платформи за публикуване на лично творчество дават възможност за голяма изява, за среща с много автори. Конкурсът бе на Издателство „Буквите“. Иван Богданов ги селектира творбите и вече журито е преценило, че моите, както  и на още една интересна авторка – Мария Иванова – Фьон са достатъчно удачни, за да бъдат включени в поетичен сборник. Самата работа по книжката беше доста мъчителна – и по отношение на селекция и на преработка, тъй като, както казах – това е един затворен етап за мен и е много трудно да вложиш отново тази емоция, която си пренесъл в творбите. Но затова съм изключително благодарна на един завидно талантлив поет – Венцислав Василев, който ми помогна да подбера оптималните творби, които да включа , както и на редакторите – Нели Господинова и Валентин Чернев, които ми помогнаха изказът ми да бъде по-естетичен, по-прецизен.

К.А. Но виждам, че крие се и още една приятна изненада, тя тръгва от корицата, която е повече от ефектна, тази бяла лодка, която е затихнала и очаква наистина прилив на вълна, или нещо друго. Каква е историята с корицата на твоята стихосбирка?

М.Б. Да, ти не присъства, но си запознат. Аз  винаги се радвам, че така си подготвен, или поне интуитивно си усетил нещата. Първоначално бях избрала акварели на мой приятел от Пловдив – Радослав Коцев-Даро, който е също е и поет, но предимно се занимава с рисуване и исках нещата, които сложа на циклите като визуално изображение, като послание, да бъдат адекватни на съдържанието и да бъдат нещо много нежно, притихнало, лирично. Да няма екстравагантност, да няма някакви силни образи…

К.А. Да бъде естествен преход, въведение.

М.Б. Да, да бъде по-естествено. И бях си избрала 5-6 картини, акварели, които впоследствие, с няколко дена просто, се установи, че той ги е предоставил на една друга авторка – Катя Маринова. Да ѝ е честита и нейната книжка. И се оказва, че явно поетите имаме много сходна сетивност и естетични възприятия, тъй като абсолютно идентично – това, което е корица, и това, което ще е в нейните цикли – си съвпадна. Доста дълго време търсих нещо подходящо за образ на корицата.

К.А. И къде намери тази корица?

М.Б. Това е картината „Лодки“.

К.А. Аз знам, че е на италиански художник, но…

М.Б. Да, Фернандо Кавалиери се казва. Той е Директор, Председател на  италианската асоциация на акварелистите. И беше така любезен да ми я предостави, след което аз му пратих книжки за Италия и дори възнамерявам да му преведа някои от стихотворенията с помощта на приятели. Защото той  има голямо желание да ги прочете, докато с българския език не е толкова добре.

К.А. А как прие твоята покана да бъде част от творчеството ти?

М.Б. Почти мигновено откликна, за което съм му признателна. По същия начин реагираха и мои познати, които ме подкрепиха и на премиерите, и по различен начин…Някои…

К.А. С една красива авантюра от края на миналото лято…

М.Б. J Да, с добра дума, с прегръдка, тази енергия също е…

К.А. …много важна.

М.Б. Много важна, да…

К.А. Нека точно в този момент да прочетеш едно от стихотворенията, които искаш да чуят зрителите на сутрешния блок. И така няма да бъдем голословни. Знам, че всеки поет крие много неща и между редовете, и в поантите, и в художествените си образи. Да чуем едно стихотворение!

М.Б. Този път ще бъде импровизирано. („Смалявам се до сянка на сълза“)

К.А. Изящно. Откровено…

М.Б. Така най-добре импонира на състоянието ми.

К.А. Винаги ли в белия лист намираш спасението и смисъла на живота си? Белия лист, на който изливаш впечатленията си, разголваш душата си. А това винаги прави твореца  уязвим, раним…

М.Б. Да, белият лист, който понякога е цветен. Аз обичам да имам цветност. Но като спонтанна реакция, като отдушник, като място, на което мога да филтрирам тази мътилка на ежедневието и да изведа един образ на всичко преживяно, който да бъде зареден и със смисъл, да носи някакво послание, да, бих каза, че е вид спасение. Аз, както казвам, пиша с психотерапевтична цел, понякога.

К.А. А притеснява ли те факта, че не винаги посланието на поетите достига до сърцата на хората, на читателите? Понякога е толкова лично, че този който ще чете ще каже – това не ме засяга, това не се отнася за мен, ме вълнува…

М.Б. Възприятията действително са индивидуални при всеки и всеки вижда това, което иска да види.

К.А. Това, което иска да види.

М.Б. Така е да, според състоянието. Моментното състояние – емоционално, или на ценности, които иска да придобие, или е закостенял в тях. Няма как да видиш нещо различно,  освен това, което носиш в себе си. По същия принцип, четейки нещата ми понякога изказват много силно съчувствие при произведения, където ме индентифицират с лирическата героиня, започват да ми дават съвети, послания, препоръки…Което, всъщност, не винаги съвпада с този период, в който съм писала. За мен това е нещо преживяно. В момента, в който излея стиха, стихотворението на споменатия „бял лист“, то вече не ми принадлежи. Оттам – насетне, всеки може да го интерпретира както желае. Ако намери нещо което да го провокира, нещо, което да го усмихне, да го преобърне…

К.А. А как бълбукат в тебе тези потребности да излееш душата си в мерена или немерена реч?

М.Б. Как бълбукат…

К.А. Често ли булбукаш? Или има затихвания, затихвания и изведнъж изригнеш? При всеки творец е различно.

М.Б. Ако нямам провокация, не изригвам. Т.е. трябва нещо наистина да ме разтърси, да ме преобърне, за да се наложи да прибягна до това да го изразя публично. Стига само въпроси ще ми задаваш ти. Ти казваш в едно свое стихотворение: „в мен Скорпионът не дреме“. Не знам, пиеш ли кафе, пиеш – предполагам. Ако случайно някой път се унесеш и така…да не си „на максимум“, както продължава стихотворението, аз съм ти приготвила една скорпионска чаша от мен.

К.А. Какви са тези мили изненади!?

М.Б. От време на време да си пийваш кафенцето в нея и да бъдеш „на максимум“…

К.А. И то точно в месеца на моя зодиакален знак. Пийвам, благодаря ти сърдечно.

М.Б. Да…Но си оставяй така и моменти за събиране, а съзерцание, за притихване…

К.А. Един скорпион не може да притихне. Ако притихне, то е само за миг, за да ухапе.

М.Б. Доста познато, имайки син скорпион вкъщи.

К.А.  Когато има незаслужени обиди, когато е незаслужено непризнат, когато е подмятан и не му се казват нещата в очите, пред него. Тогава Скорпионът е жесток. Но…имаш ли още такива закачки към мен, защото аз продължавам…

М.Б. Не знам, ти казваш „с нищо не станах на „ти“. Аз се радвам, че с мен продължи на „ти“, защото все пак се и познаваме. Хубавото на поезията и на словото, въобще,  е, че сближава хората. Аз да те питам – с кое вече си на „ти“ в живота?

К.А.  Още не съм с нищо на „ти“. И не искам да бъда на „ти“!  Защото, когато си на „ти“ с нещо, тогава омаловажаваш нещата, а когато още не си на „ти“, ти продължаваш да проявяваш любопитство, уважение, внимание, стремиш се…Когато си на „ти“, това вече е минало зад гърба ти, не е толкова интересно.

М.Б. А какво те прихитва теб?

К.А. Моля?

М.Б. Какво теб те притихва?

К.А. Всичко ме предизвиква!

М.Б. Прихитва, притихва 😉

К.А. Дори и най-дребните неща…Защото знам, че животът не е безкраен. Не е безкраен…И има днес, утре – няма. Ако не си максимално напълнен през деня със задачи, с отговорности, стремежи и като се прибереш вкъщи да си легнеш от приятната умора на свършената работа. Ако нещо те човърка отвътре, това да бъде „Какво не успях да свърша?“ ,“Обидих ли някой незаслужено?“.

М.Б. Да, ретроспекция…

К.А. Тези терзания леко те карат да те превъзбудят така и на другия ден да го заличиш…Но, ако осъмнеш на другия ден. Ако можеш да кажеш: „Здравей, Слънце! Жив съм!“

М.Б. Т.е., притихване май няма.

К.А. Да, притихване няма. И аз затова да те попитам – твоето притихване – като скок следващ ли е, или просто уморена от много неща – притихваш?

М.Б. …

К.А. Всъщност, не ме питай, аз те питам. Защото зад гърба ти – ти си дизайнер, ти си педагог, ти си журналист, но и поет…Коя е твоята истинска същност?

М.Б. Може бе най-комфортно се чувствам в ролята си, по-скоро състоянието си на майка, тъй като това е нещо неизменно. Всички тези дипломи, които спомена…Аз не съм се занимавала професионално с много от нещата, които изброи. Освен – по отношение на журналистиката – поддържам една страница за изкуство и култура „Арт клуб Монограм“, но за другите занимания…Педагогиката повече прилагам във възпитанието на децата си и съм изключително щастлива, защото те споделят всичко с мен. Независимо, че синът ми, големият, е вече пълнолетен. И дори успявам със скорпионския бяс да се преборя, което отчитам като огромен плюс.

К.А. Защо децата ти? Две деца ли станаха?

М.Б. Две са, да…

К.А. Да?

М.Б. На 18 и на 11 (години)

К.А. Толкова млада, а вече майка на две деца…

М.Б. Така е. 🙂

К.А. А професията, която упражняваш в момента и която те спасява финансово, коя е?

М.Б. Занимавам се с организация на събития и музикални участия. Представляваме като компания един от най-известните млади поп-изпълнители, както и други в сферата на по-модерното рап-звучене. Работим с много компании, с много артисти.

К.А. Добре, а журналистиката къде отива?

М.Б. Журналистиката намира своята изява в различни отзвви за културни събития. Тъй като ние така често се засичаме, знаеш, за радост, културният календар на морската столица е доста богат и имаме възможност да присъстваме на много интересни събития, на пърформанси, на презентации…Аз съм много свързана и с изобразителното изкуство, опитвам се да посещавам изложби, съответно отразявам всичко, което имам възможност и време да посетя.

К.А. А модния дизайн, в който се втурна толкова мощно и можеше да бъдеш една от най-изявените модни дизайнерки? И не само във Варна… 

М.Б. Ти винаги с един такъв патос говориш…Благодаря. Модният дизайн на малко по-заден план остана, но, както споменах, за мене беше важно да направя правилния избор. Преди много години, когато кандидатствах, аз исках да завърша нещо свързано с археология, екология, дизайн, но тогава нямаше такива специалности. Исках и НАТФИЗ, но беше далеч, в София. Така че, в момента, в който излезе специалността, аз бях подготвена за „Международен туризъм“, изключително добра подготовка, с география и казах „Не, спирам и започвам рисуване“ За мен това си беше страст, тъй като действително имам талант по отношение на дизайнерството. Но си остана така, в потенциал. Обещала съм на себе ти тази зима да се занимавам интензивно с рисуване, тъй като съм забравила доста от нещата, от техниките през времето. И мисля, че това ще бъде добро вдъхновение за създаване на модели. Иначе вкъщи си рисувам камъчета.

К.А. А как коментираш поетичната среда в морската ни столица? Тази Варна, която е европейска младежка столица след две години. Има ли достатъчно, много ли са поетичните таланти в града? Как оценяваш нивото им?

М.Б. Много субективно ще е, ако трябва да бъда по-конкретна и да дам някакво категорично мнение. Имам много близки поети, писатели. Смятам, че във Варна има една много добра артистична среда. Изключително съм признателна на нашата приятелка – Ваня Маркова, която ни събира на тези много вълнуващи поетични балове, където успяваме да подишаме една по-чиста атмосфера, защото се събират хора с различни интереси и професии, обединени от словото.

К.А. Това са поетичните оазиси.

М.Б. Да, точно оазиси са, където резонираме на сходни честоти и успяваме да бъдем и притихнали, и споделени. Смятам, че има достатъчно достойни имена и творби, които да провокират читателя и че българинът има изключително висока култура на възприятия, на отношение към словото. Факт са и фестивалите „Славянска прегръдка“, факт са „Алея на книгата“, многобройните изложби, представяния…

К.А. Да, на ако някой каже: „Не, сега не е време за Поезия.“? Ти как отговаряш?

М.Б. За мен винаги е време за поезия. Въпрос на възприятия. Смятам, че има достатъчно хора, които четат. За мен е по-радващо, че има такива, които пишат и аз имам удоволствието да се докосна то техния лиричен, вътрешен свят, да бъда провокирана от техните ракурси.

К.А. Милена, ако съм пропуснал нещо, а много искаш да отговориш, натрупано в тебе вълнение, признателност, благодарност, мълчание, може да го направиш сега.

М.Б. Добре, ще помисля за това.

К.А. Имаш право на още един въпрос и на още едно стихотворение, защото минутите неумолимо текат към финала на минутите за култура.

М.Б. Добре, аз да те помоля в това време, докато избирам, да ми напишеш нещо. Това ми е книгата за гости, която направих, т.е. книга за книгата. Ако искаш после, ако искаш на прима виста сега, едно послание от Кирил Аспарухов, един от специалните хора в града.

К.А. Ще го имаш, ще го напиша с удоволствие, това ще стане след като приключа.

М.Б. Нося си сценария от премиерите, но мисля, че като финал най-подходящо ще бъде това, което казах на премиерата във Варна и вчера в Добрич. Тъй като Милен Тотев за финал изсвири една много емблематична песен на Булат Окуджава – Молитва, аз наистина не знам присъстващите в публиката  ще композират по своето житейско петолиние, но исках да им подаря няколко ключови думи, защото поезията е мелодия от знакови думи и ноти. Това са СМИСЪЛ, СМИРЕНИЕ, за да виждат благословението, скрито във всяко изпитание и всяка болка, както и ПРОЗРЕНИЕ, ПРОЗОРЛИВОСТ, ПРОЗРАЧНОСТ, ПРОШКА, ПРОСТОР И ПРОЛЕТ, като символ на възраждането и вдъхновението.

К.А. Това са великолепни думи и будят много размисъл, много асоциации.

М.Б. И искам да ги подаря и на зрителите, и на теб.

К.А. Така. Внезапния въпрос към мен?

М.Б. Внезапен въпрос…

К.А. Няма.

М.Б. Да, очи в очи ще го задам, но може би е свързан с метаморфозите на любовта, като едно неизменно чувство, което присъства в нашия живот и мисля, че много успешно успяваш да го пресъздадеш във всичките емоционални и смислови ракурси в твоята поезия. И това ли е нещото, което те движи? Любов към живота, към хората, към поезията?

К.А. Да, любов към всичко…

М.Б. Ти си човек, който се занимава с благотворителност, даващ извънредно много подкрепа към млади таланти, към всякакъв вид изкуство и съм респектирана.

К.А. Да, трябва да мине през сърцето ти вълнението, не през джоба ти. За много творци минава през джоба. Ако не мине през там, те няма да се развълнуват. Това е разликата. Между тях и мен.

М.Б. Така е. Оценяваме го.

К.А. Това ти беше въпроса, нали?

М.Б. Да.

К.А. За финал избери още едно стихотворение от този „Етюд за притихване“. Да сложим една красива точка на днешния ден, на нашето утро, на нашите минути за култура.

М.Б. Отново импровизирано („Достатъчност“)

К.А. Благодаря ти. Аз ще отпивам от скорпионската ми чаша, подарена от тебе. Аз само добавям, че една от обичаните ученички на Венета Мандева гостува в минутите за култура, за да представим новата ѝ книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

К.А. Благодаря ти за откровенията и ти желая още успехи – поетични, житейски, творчески…

М.Б. Благодаря. Нежни и безметежни дни пожелавам на всички зрители. Благодаря за поканата още веднъж. Ето е дно календарче с пожелания за ползотворна и радваща година.

К.А. Успех и в следващите конкурси.

М.Б. Благодаря от сърце.

К.А. Приятен ден, уважаеми телевизионни зрители! Така завърши „Минути за култура“. Разговарях с Милена Белчева – една от съвременните варненски, български поетеси.

Варна, 13.11.2015

ТВ Черно море

Бъдете снизходителни, всичко се случи на прима виста и преди първото за деня кафе 😉

текст и кадри – личен архив Милена Белчева

Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.

Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.

Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.

Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.

Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.

– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.

– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.

– За какво обичаш да пишеш?

– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.

– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.

– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.

– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?

– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.

– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?

– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.

– Печелила си много награди, какво ти носи това?

– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.

– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?

– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.

– До къде се простират амбициите ти в поезията?

– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.

Интервюто взе: Жулиде Хамзова

източник: Forumnews

 „Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро.  Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев. 

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.

            Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.

            В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.

            Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.

            Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „

Гергана Иванова-Риа

=========================================================================================================

ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ

                            на М.

„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно

всички изгреви звездни – от среднощ до един.

Този град се изгуби и притихнало капна –

строгостта си превърнал в разтопен парафин.

И завоите остри преминаваха в преки,

изпреварили нечий любопитен перваз.

Упоих се, навярно, с думи билково-меки,

ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

После юли престана да е пристан за лято,

дръпнал грешната струна на раним клавесин.

Но ме буди усмивка за дланта ти, която

бе завинаги моя – от среднощ до един.

ПРИЗНАНИЕ

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.

Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.

Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.

Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.

Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…

*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

Най-краткият ни път е извървеният.

Най-истинската мъдрост – непризната.

Мълчанието е опровержение,

че има лек, по-скъп от самотата.

И не една следа ме е препъвала –

душата ми е опитно стърнище.

Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,

след който няма никого и нищо.

След който е единствено затишие

и пулсът е незрим, но осезаем.

Последните желания – издишани

от тялото, получено назаем,

от пясъка на замъци рисувани,

от устните на земните съблазни.

Приема ли отвесното пътуване,

ръцете ми е нужно да са празни.

Зад теб отдавна всичко се е сринало,

едничка пепелта до бяло свети.

Разбирам, че и ти си само минало.

Но в камъка дори пониква цвете…

ПРЕДБЪДНО

Недокоснали още със сърца устремени

онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –

все по-ясно усещам, как вървите през мене,

как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.

Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,

пълно с мъдрост космична и калория вяра.

Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,

младостта си припомням – кратък звън на китара…

После трябва на пръсти да се вдигна отново –

да ви видя очите – две-три преспи над мойте.

Няма как да поискам днес гнездото орлово,

да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”

Щом крилете са здрави – ще последват целта си.

Но усмивка на нежност върху устните спира –

някой ден синовете своя дом ще потърсят,

любовта ще им бъде най-добрата квартира.

И сълзите неволни ще са блясъче само

от безкрайното слънце на вселенската сцена.

И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,

а перце ще се спусне над дланта уморена.

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.

Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти

душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи

с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –

обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет

да се превърна и спася от този свят така печален.

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?

Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.

Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.

Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –

блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.

Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?

Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,

издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО

„…Бъди ми настояще.”

                                   Добри Жотев

Отричах те – опарена от опити,

но може би сърцето се привърза

към светлите нюанси на живота ти.

Сега в картини призрачни замръзвам.

На нежността цветчето е загинало

и суха клонка дланите ни дращи.

Какво, че имах с теб прашинка минало,

щом никога не стана настояще?

Не срещаха случайните ни вечери

на изгревите ласката свенлива.

Удавихме се в думите изречени,

сломихме се, след дълга съпротива.

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?

Днес погледът ти нямо ме отпраща.

Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,

щом никога не стана настояще?…

ТИ ЛИ?

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,

с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,

като презрели зърна – капят в душата ми есени,

стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.

Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране

губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.

Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,

шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.

И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,

а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.

Нека за миг се простя с неизбродимото минало,

нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.

Четири пласта кобалт спират небесното дишане,

дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.

Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.

Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.

Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,

ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.

Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,

чула как никне в дланта ми новороденото семе.

Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,

скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –

някой покани в света ми тези пленителни есени!

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…

 ===============================================================================================

 Повече за авторката може да прочетете тук.

П.С.

Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

МБ

По покана на Катя Белчева приех да представя младата авторка в книжарница Сиела Варна.