Tag Archiv: редактор

Писането е интимно преживяване (интервю)

Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.

Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.

Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.

Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.

Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.

korica_Etud za pritihvane– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.

– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.

– За какво обичаш да пишеш?

– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.

– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.

– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.

– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?

– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.

– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?

– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.

– Печелила си много награди, какво ти носи това?

– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.

– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?

– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.

– До къде се простират амбициите ти в поезията?

– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.

 

 

Интервюто взе: 

източник: Forumnews

Думи, които прегръщат, лято с дъждовни коси

Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на  последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките  почитатели  на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните  провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение. В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.

Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:

„Къде е вратата, с която затварям

душата на своето изгубено тяло?

Къде са ми думите, дето спасяват,

когато вали тишина на парцали?”

Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:

„Дай ми вечността,

за да забравя.

И още толкова – да помня”

Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:

„Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.”

Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:

„всичко е както някога,

само дето

губиш значенията”.

Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне  онази преждевременно настъпила мъдрост:

„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”

Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :

„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”

А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.

 

Автор текст и снимки: Милена Белчева

 

ИЗБРАНИ ТВОРБИ НА ЕМИЛИЯ НАЙДЕНОВА

 

ПАЛЕЧКА

 

Морето ме прегърна и ми взе

едно голямо слънце от очите.

Превърна го в тъга. Солена бе

последната ми глътка, птичата.

Солени бяха нощите преди.

Преди да бъда цяло със водата.

Когато нямам въздух, не сълзи

и капка от окото ми. А вятърът

приспива хиляди деца без мен,

чиито топли длани все ми липсват.

Чиито лунни погледи – навред

се скитат и в тъгата ми се плисват.

Чиито дни аз виждам да текат

в стъблата на глухарчета внезапни.

Ще се смаля до тях, да порастат

в човеци, по-достойни за приятели.

 

* * *

Не е ли страшно – плътната материя

превръща сетивата във предатели.

Раняваме. Душим. Крещим неделно.

И бавно в самотата се смаляваме.

Не е ли страшно как се къса струна

под тежестта на чуждото съмнение.

Мелодия се къса. Вътре пуква.

Не е ли страшно как не се поглеждаме?

Утеха ли е да намериш рамо,

с което във съня се разминаваш?

В очите на последния приятел

да видиш, че душата ти я няма.

Не е ли страшно – времето изтича,

преди за друга сламка да се хванем.

Зрънцата от последното обичане

подобно тъжни мравки мъкнем бавно.

Един рапан побира гласовете ни

във този свят – изчезваща материя.

Пчели и домове потъват в бездните.

Човекът – в своите призрачни съмнения.

 

ПТИЦИ

 

Август си отива. Тръгват щъркели.

Тръгват самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Лятото във края си е залез.

Времето ми ги отне набързо.

Само да премигна и ги нямаше.

Ако някой после се завърне,

само обичта е по-голяма.

Вече заприличах на летище.

Чакам. И събирам бавно себе си.

Няма нищо общо със предишното.

Есента се скрива и е прелетна.

Стъпвам във септември. Тръгват щъркели.

Чезнат самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Пиша върху вятъра. И чакам.

 

* * *

Не съм от тук. И като звук,

като вълна от синьото изплувам,

от капките на тихия капчук,

от сълзите на вятъра и юли…

Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.

Спасявам те с последните очи

и оцелявам в тебе като тайна.

Защото на земята няма свят,

а кули от значения и думи.

И целият живот е кръговрат.

Въртим се като слепи пеперуди.

А другото присъства. И вали.

И този дъжд разделя същността ми.

Отвъд съм цяла. В другите очи

животът е невинен. И назаем.

 

Отзив и снимки: Милена Белчева

 

DSCN3684

 

 

 

 

 

 

DSCN3680

 

 

10489801_10201948549228840_8068619701063765680_n