На 19 май от 18ч. в Концертното студио на Радио Варна бе представен новият поетичен сборник на популярния бард Михаил Белчев. Премиерата в черноморския град бе част от програмата на 26-тото издание на международния музикален фестивал „Откритие“, по покана на Доно Цветков—инициатор и организатор на фестивала.
„В полумрака на спомена“ бе представена от издателя Дамян Яков, който разказа пред многобройната публика за интересния процес на реализация на книгата. Обърна внимание на всеки детайл, който я прави ценна за читателите, не само като богато съдържание с над 200 стихотворения, но атрактивна и като визия, и като усещане. Шрифтът, който е избран за луксозното издание, е купен пробно за предишен сборник за конкурса „В полите на Витоша“, мастилото е абсолютно черно, а покритието е ламинат кадифе. Портретът на корицата е подарен на автора от художника Филип Малеев, а за илюстрациите в тялото, са използвани творби на дъщерята на издателя-Рада, която живее в Хага. Дамян Яков уточни, че триметровите ѝ платна, изобразяващи балерини, изглеждат като „абсолютна импликационна част от книгата и сякаш са правени специално за нея.„
Кристина Белчева също изрази своето възхищение от съвместната им работа с думите: „Дамян Яков подхожда към всяка една книга с толкова много любов, че все едно се ражда живо същество“ и допълни, че всичко, което той прави, сякаш е вълшебно; че създава книги, които никога няма да събират прах по рафтовете, а всяка една буква в тях ще оживява за читателите. Издателят прие с усмивка комплиментите за прекрасното оформление и скромно заяви, че „всичко започва от автора“. В отговор на приветствията и от Доно Цветков, Дамян Яков изрази своята вяра, че този сборник е добър опит да включи всичко, което Михаил Белчев е написал през годините, че идеята е, това да бъде наистина специална книга, която да бъде изследвана, изучавана, достойна и запомняща се.
Самият автор разказа за процеса на създаване на творбите си и усещането от първите стихотворения, превърнати в песни, след това и в хитове. Съпругата му допълни, че в младежките им години е приела колебливо драматичните признания в първата песен, която той ѝ посвещава „От много, много отдалеч“, но с времето е осъзнала колко красота и мъдрост има в текста. Днес тази песен звучи в изпълнение и на сина им – Константин Белчев и вече е любима на неговите приятели. Развълнуван от спомените и обичта на своите близки, Михаил Белчев сподели, че няма по-голямо щастие от това „семейството ти да те приема такъв, какъвто си, а не да гони Михаля“ и благодари на своята любима жена, че преди 33 години е избрала имено него.
Разговорът продължи да гравитира около непреходните теми за любовта, пътя, изкуството и човешките възприятия. Доно Цветков припомни за свое интервю, в което популярният бард споделя за първото си посещение във Варна и освен за приятните вълнения, провокира Мишо Белчев да разкаже и за многобройните трудности пред артиста по време на тогавашната система. В тази вълнуваща ретроспекция, с артистичен прочит на любими творби се включи отново съпругата на автора – Кристина Белчева, която сподели, че въпреки естетическата бариера и цензура през изминалите години, стойностните текстове и песни стигат до хората и те наистина успяват да ги оценят. Сред прозвучалите стихотворения, част от които посветени на сина им, бе и великолепното откровение, превърнато в песен „Ти ме повика, живот“, познато в изпълнение на непрежалимия Вили Кавалджиев.
В края на вечерта, гостите приеха в знак на уважение цветя от младата варненската певица Елиз Нигохозова, позната на варненската общественост от МФ „Откритие“. Дълго време след вълнуващата премиера, Михаил Белчев получаваше поздравления и раздаваше автографи на своите почитатели, които очакваха с нетърпение предстоящите интересни събития от фестивалната програма.
Текст и снимки: Милена Белчева
Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.
Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.
Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.
Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.
Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.
– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.
– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.
– За какво обичаш да пишеш?
– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.
– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.
– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.
– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?
– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.
– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?
– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.
– Печелила си много награди, какво ти носи това?
– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.
– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?
– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.
– До къде се простират амбициите ти в поезията?
– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.
Интервюто взе: Жулиде Хамзова
източник: Forumnews
„Ябълки от детството“ е поетична книга за пътя на духа, за човешките тресавища и висини, за следите на премълчаното и споделеното, за разкаянието, упованието и прозрението. Автор на стихосбирката е Йеромонах Роман (Александър Матюшин), а подборът и преводът на творбите са дело на варненския поет и композитор – Владимир Стоянов. Стихосбирката е продукт на издателство „Фабер“ и излиза с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Йоан, както и с материалната подкрепа на фонд „Русский мир“. Изданието е билингвистично и е действително стойностно за ценителите на художественото слово, които ще имат потребността да преживеят едно необятно пътешествие, тръгвайки от „стария си дом“, край „ливадата недокосена“ , през „горещия сняг“, необезкуражени от дочутите „объркани напеви“ и своята „съдба отрова“, за да открият вярната нишка към „светия извор“ и „Царството възпято“.
Петдесетте стихотворения са подредени в три цикъла – „Целебният извор“, „Песента на славея“ и „Моя възраст, златна моя гибел!“, като съставителят е спазвал хронологичния принцип при подбора и оформлението. Йеромонах Роман е автор на много сборници с духовни стихотворения и песнопения, но тази книга предлага едно по-обстойно представяне на творчеството му пред българската общественост и е плод на един неслучаен контакт между творци, прераснал в силно и преобразяващо приятелство. Както споделя и самият преводач в следговора на изданието : „има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение“. Като дългоочакван досег и светъл дар са и поетичните откровения на Йеромонах Роман, който предразполага читателите за едно по-истинно и обхватно възприятие. Думите му звучат изповедно, но без излишен драматизъм и не назидателно и мъчително, а молитвено и мелодично. Изказът е пестелив, но привлича с искреността си и разкрива фина сетивност и впечатляваща прозорливост. Разбира се, от съществена важност е и фактът, че преводът на произведенията е на такова ниво, което позволява на всяка дума да живее, одухотворена от творческата енергия, в стилистична и смислова хармонична цялост. Но не само майсторската прецизност в подбора на изразните средства прави този реализиран проект толкова значим за литературната общественост. Книгата представя още едно лице на съвременната руска литература, в своя чист и естествен вид, но и отправя духовни послания от православния свят, така необходими в днешните времена на властващ егоцентризъм и изопачени ценности.
Авторът, осъзнал „колко е крехко човешкото „аз”, ни напомня, че „всичко е тлен и прах” и призовава „…помагайте хората да се разливат през бреговете си тесни, сурови”. И сам следвайки отправените повели, преодолявайки бариерите на скептицизма и изменящата представите оптитност, чрез поезията си, вероятно, намира възможност да ни изведе отвъд личностното и преходното. Макар открил спасение в смирението и покаянието, той продължава да пита: „Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?”. Разбира и внушава, че дори когато „навсякъде искри непълнота”, когато „гине светът в неправда и зло” и често „сълзят очите”, трябва да съзнаваме, че „всичко е Божия милост”. Вътрешният необят на Йеромонах Роман е място на „покой и утешение”, на преклонение и „прослава на Твореца”, но без изява и патос, защото както казва и сам в един свой стих: „величието мре без тишина”. Тази книга предполага по-различно психично състояние, в което да бъде прочетена и преживяна. „Ябълки от детството” е предназначена не за шумната тълпа, а за всеки, готов да задгърби „вековната суета” и „безмълвен и безимен” , в „самозабвение” да последва пътя на „душата, търсеща блаженството”.
Приветствам идеята на Владимир Стоянов да запознае родната общественост с личността и творчеството на този недостатъчно известен у нас автор и да направи мъдроликата му душа по-близка и поетичния му свят по-достъпен. Вярвам, че посланията в стихосбирката ще намерят нужните читатели и че подобни проекти ще продължат да се случват и да ни зареждат с оптимизъм.
Милена Белчева, 2015
корицата на български език
корицата на руски език
