Милена Белчева

Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на  последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките  почитатели  на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните  провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение. В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: „Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.”

Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:

„Къде е вратата, с която затварям

душата на своето изгубено тяло?

Къде са ми думите, дето спасяват,

когато вали тишина на парцали?”

Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере „горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:

„Дай ми вечността,

за да забравя.

И още толкова – да помня”

Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:

„Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.”

Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:

„всичко е както някога,

само дето

губиш значенията”.

Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне  онази преждевременно настъпила мъдрост:

„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”

Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :

„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”

А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.

Автор текст и снимки: Милена Белчева

ИЗБРАНИ ТВОРБИ НА ЕМИЛИЯ НАЙДЕНОВА

ПАЛЕЧКА

Морето ме прегърна и ми взе

едно голямо слънце от очите.

Превърна го в тъга. Солена бе

последната ми глътка, птичата.

Солени бяха нощите преди.

Преди да бъда цяло със водата.

Когато нямам въздух, не сълзи

и капка от окото ми. А вятърът

приспива хиляди деца без мен,

чиито топли длани все ми липсват.

Чиито лунни погледи – навред

се скитат и в тъгата ми се плисват.

Чиито дни аз виждам да текат

в стъблата на глухарчета внезапни.

Ще се смаля до тях, да порастат

в човеци, по-достойни за приятели.

* * *

Не е ли страшно – плътната материя

превръща сетивата във предатели.

Раняваме. Душим. Крещим неделно.

И бавно в самотата се смаляваме.

Не е ли страшно как се къса струна

под тежестта на чуждото съмнение.

Мелодия се къса. Вътре пуква.

Не е ли страшно как не се поглеждаме?

Утеха ли е да намериш рамо,

с което във съня се разминаваш?

В очите на последния приятел

да видиш, че душата ти я няма.

Не е ли страшно – времето изтича,

преди за друга сламка да се хванем.

Зрънцата от последното обичане

подобно тъжни мравки мъкнем бавно.

Един рапан побира гласовете ни

във този свят – изчезваща материя.

Пчели и домове потъват в бездните.

Човекът – в своите призрачни съмнения.

ПТИЦИ

Август си отива. Тръгват щъркели.

Тръгват самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Лятото във края си е залез.

Времето ми ги отне набързо.

Само да премигна и ги нямаше.

Ако някой после се завърне,

само обичта е по-голяма.

Вече заприличах на летище.

Чакам. И събирам бавно себе си.

Няма нищо общо със предишното.

Есента се скрива и е прелетна.

Стъпвам във септември. Тръгват щъркели.

Чезнат самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Пиша върху вятъра. И чакам.

* * *

Не съм от тук. И като звук,

като вълна от синьото изплувам,

от капките на тихия капчук,

от сълзите на вятъра и юли…

Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.

Спасявам те с последните очи

и оцелявам в тебе като тайна.

Защото на земята няма свят,

а кули от значения и думи.

И целият живот е кръговрат.

Въртим се като слепи пеперуди.

А другото присъства. И вали.

И този дъжд разделя същността ми.

Отвъд съм цяла. В другите очи

животът е невинен. И назаем.

Отзив и снимки: Милена Белчева

Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на  последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките  почитатели  на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните  провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение.  В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: „Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.”

Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:

„Къде е вратата, с която затварям

душата на своето изгубено тяло?

Къде са ми думите, дето спасяват,

когато вали тишина на парцали?”

Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере „горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:

„Дай ми вечността,

за да забравя.

И още толкова – да помня”

Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:

„Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.”

Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:

„всичко е както някога,

само дето

губиш значенията”.

Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне  онази преждевременно настъпила мъдрост:

„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”

Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :

„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”

А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.

 Автор текст: Милена Белчева

Оригинални изображения: личен архив, Б.Аврамов-Хеми

                            Не оспорвам трагедията*. Съпричастна съм към тъмнослучванията, обърнали с хастара навън душите на волни и неволни потърпевши. Но в момента ще игнорирам значимостта и мащаба на личните и обществени драми и събития, било то в чисто битов или геополитически план. Най-малкото, нямам емоционален ресурс за това, а медиите достатъчно се фиксират съзнателно в точно определени ракурси на темата. Отзвукът в социални мрежи, блогове и сайтове също предизвика вълни, не по-малко бурни и инертни от тези на стихията. Попаднах на контрастни и провокативни мнения, призиви и жонглиращи с понятия, факти и догадки коментари. Внезапни демонстрации на атеизъм или богоугодни, според представите на личността заявления.

                            Но около други два въпроса гравитират мислите ми. Защо ни обединяват Страха, Болката и Драмите, а не сме така единни и приемащи светлите моменти в условно нашия или чужд свят, живот? Готови сме да изпратим 20 sms-а, а някои дори се фукат с тази си благородна проява, но не и да се усмихнем без ирония на непознат, да приемем неочакван жест , без да проявяваме мнителност за мотивите, да споделим без патос, но от сърце радостта от дребните изяви и успехи на хора, които не са от нашата компания, кръвна група, вяра, принадлежност? Защо сме благодетели в моменти на Хаос, а не съумяваме да съзрем единността си и красотата на хармонията, да живеем в нея, а не да се борим с бяс за постигането и`? Тя не е постижение, а състояние. Да си трошим нервите, за да си осигурим спокойствие. Да заглушаваме с крясъци, за да бъдем чути? Да бъдем агресивни с децата си, за да ги накараме да бъдат кротки? Не е ли парадоксално и абсурдно? Мога да продължа много, следвайки тази стилистика, но е излишно.

                            Защо се самонагнетяваме, в опит да съберем максимум верни отговори на въпроса кой е виновен за това или онова, а не се отдръпнем от ситуацията, за да видим, че именно ние сме в нейния епицентър. Да, всичко това се случва като принцип на проявление по Божията воля, но именно в отговор на собственото ни напрежение и невежество, а не като наказание или сбъдната поличба. Както казва един приятел-„Господ не би си развалил маникюра”, допълвам – с нашите дребнотемни  жалвания, глупосюжетни филми и резюлиране на щения и молитви, красиво потопени във фондана на земните благоценности .  Не е ли най-естественото нещо този порой, събирал изпаренията на окървавените ни от алчност мисли и чувства? Не сме ли зазиждали всички пролуки в себе си с отрицания на това или онова и градили бентове от страх, в опит да съхраним всичките си лични „важни неща”? Не сме ли нарушили трептенето на въздуха и променяли посоката, размахвайки вещо пръстче с назидание? Когато готвим в тенджера под налягане, парата се кондензира  и задушеното започва да омеква. Можем да оприличим нашето затворено съществуване на такава тенджера, в която живеем под напрежение. Неизбежната поява на капките идва именно, за да ни смекчи, защото няма как да обсебим цялото пространство.

                          Наскоро, докато се разхождам из варненските улици, вдишвайки упойните благоухания на юнските липи, чувам една женица да споделя с приятелките си – „Мен пък винаги ме е яд. За всичко”. Не зная дали това заявление беше по или извън темата, но изказването и бе толкова показателно, че спокойно мога да го преведа в пример тук за това каква е природата ни. Вътрешно сме толкова замърсени, че нито един потоп не е в състояние да ни пречисти, ако ще да ни помете до един в своята милост, която ние наричаме безпощадна стихия. Но стихията сме именно хорицата, всеки един от нас, е причината, която я импулсира. Готови сме да спазваме всевъзможни диети, да се прехласваме по мантри , да извайваме естетични тела, но естетиката и екологията на душата и духа ни е напълно непозната. Изграждаме се, надграждаме се, но нямаме опорна точка и темелите ни са забити в свлачището на ефимерния ни свят. Заливаме с бетона на надеждата мъртвите плодове на своя опит. Пристъпваме важно по пода на глупавите си разбирания и прояви. Изземваме въздуха, като трупаме мечти, стремежи, знания, планове, рецепти за щастие, идеи, вещи, очаквания, претенции, мнения, схващания, принципи, убеждения, достигайки тавана на наивността си. Колко биха могли да издържат стените ни, без да се срутят и да ни затиснат? И изобщо-по-сигурни ли се чувстваме между тези стени? По-лесно ли намираме истината в ограниченото от волята ни пространство? Толкова бързаме да живеем, че забравяме да живеем.  И изобщо, е ли е животът, онзи нищожен лъч, видян през процепа на сетивата ни? Не сме ли сами по себе си много по-голям катаклизъм, отколкото природния такъв? Кое сме-формулата или резултата? Но думата бе за пороите…Ако политиците ни знаеха колко са безценни за проглеждането ни тия потопи, сигурно щяхме да плащаме данък и за тях.

                            Написаното не претендира с никакви аналитични или журналистически достойнства, изразява единствено един вътрешен поглед навън. Имах нужда да освободя напрежението по този начин днес, пиейки кафе в Студио 21, докато чакам да опаковат една картина. И си мисля -цял живот чакаме най-добрата опаковка, вероятно, за да скрие ужасяващата ни същност, ако можехме да я изпитаме в цялото безумие на човешката изява. Човечетата отдавна са приели да бъдат лашкани по траекториите на измисленото време между идеята за своето величие и на (не)осъзнаването своята нищожност. И сигурно след всички лабиринти и озъртания, умората ще приспи съпротивите ни и оковите ще паднат сами, за да прекрачим прага на Дома. Или?

Милена Белчева

А сега, в тишината на празната стая, просто искам да прегърна някого.

* Визирам трагедията с наводнението в кв.Аспарухово-Варна

ЕДНОАКТОВА ПИЕСА ПО ЧЕХОВ

ПРЕВОД, АДАПТАЦИЯ, РЕЖИСЬОР И ПОСТАНОВЧИК-СЕРГЕЙ СЕРГЕЕВ

В РОЛИТЕ-ВЕНЦИСЛАВ ВАСИЛЕВ-ПОЩАЛЬОН, КАПИТАН РУМЕН ТЪРЕВ-САВЕЛИЙ-СЪПРУГ,

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА-ВЕЩИЦА-СЪПРУГА

ЗВУК И СВЕТЛИНА-КЛАВДИЯ ТОДОРОВА. СЦЕНОГРАФИЯ-ТОДОР ИГНАТОВ

ПОВОД-РОЖДЕН ДЕН НА АРТ ГАЛЕРИЯ МАРКОНИ И ВАНЯ МАРКОВА ♥
ПРЕМИЕРА-15.06.2014-ВАРНА

ПРИ ПОКАНА-СКОРО И ВЪВ ВАШИЯ ГРАД 🙂 !!!

Клип със запис на пиесата, благодарение на Надя Уорендър може да видите тук!

                                                                                        Източник: Кафене.бг

Двойна бе радостта на почитателите на добрата поезия, уважили официалното представяне на стихосбирките на Камелия Кондова – „Бай Георги има тъжни рамете“ и на Левена Филчева „И не хореят – хората ми липсват“ в морската столица. Премиерата бе не само поредната вълнуваща пролетна вечер в Арт салона на радио Варна, но и истински празник на музиката и словото. В препълнената зала, за да споделят удоволствието от тази изящна и успешна творческа корелация, присъстваха редица изявени автори и хора, свързани с изкуството, сред които Валери Станков, Мариан Желев, Елена Владова, Маргарита Стефанова, Венцислав Василев, Валентина Йосифова, галеристката Ваня Маркова, актрисата Даниела Викторова, Николай Мирчев от издателство „Мартине“ и много други.

Редакторът на първата поетична книга на Камелия Кондова – популярният писател и блестящ епиграмист – Красимир Машев сподели спомени и впечатления, свързани с удоволствието и лекотата от общуването с талантливата авторка и нейната прецизност в изграждането на стиха. За да подкрепи своите колеги по перо и да отрази с професионални кадри събитието, специален гост бе и столичната поетеса и журналист Диана Юсколова, която миналата година също представи първата си стихосбирка „Лабиринт за слепи птици„. Магнетичната Левена Филчева умили присъстващите с нежните звуци на своята китара и изпълненията на любими песни, на които редакторката на книгата и-Камелия Кондова също пригласяше развълнувано. Премиерите на двете дами с лирични души зарадваха публиката и на други български градове, сред които Балчик, Добрич, Стара Загора, Пловдив.

Автор текст и снимки: Милена Белчева