Tag Archiv: дъжд

Моето живо богатство

Косата ми – минала е през какво ли не – през прозрения и главоболия, през влюбвания и раздели, през нежно вдишване и галене от мъжки пръсти, през рошене от децата, през въшки и газ, през скубане за училищни плитки. Преживяла е моменти на заплитане, за което са нужни час и половина разшиване косъм по косъм с игла 😛, дълги зими, в които го играе шал и палави лета, извисени до азиатски кок. Имала е емоционални периоди на русо и огнено червено, оцеляла е след закачане в брави, презрамки, обеци, очила…
Спомня си как е била безкрайно самотна и утешително милвана, била е и под кръста, и над ушите. Рошава и пригладена. Слънчева, дъждовна, гръмотевична… Оцапана със сладолед или свежо уханна, след дълга баня. Ухаеща на море или на пушек след часове печене на любимият ми пипер. Тиха и бъбрива. Уморена или пълна с живот…

И все пак я обичам и досегът с нея е едно от удоволствията ми през деня.<3 

Милена Белчева

 

моето богатство

 

Думи, които прегръщат, лято с дъждовни коси

Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на  последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките  почитатели  на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните  провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение. В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.

Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:

„Къде е вратата, с която затварям

душата на своето изгубено тяло?

Къде са ми думите, дето спасяват,

когато вали тишина на парцали?”

Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:

„Дай ми вечността,

за да забравя.

И още толкова – да помня”

Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:

„Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.”

Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:

„всичко е както някога,

само дето

губиш значенията”.

Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне  онази преждевременно настъпила мъдрост:

„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”

Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :

„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”

А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.

 

Автор текст и снимки: Милена Белчева

 

ИЗБРАНИ ТВОРБИ НА ЕМИЛИЯ НАЙДЕНОВА

 

ПАЛЕЧКА

 

Морето ме прегърна и ми взе

едно голямо слънце от очите.

Превърна го в тъга. Солена бе

последната ми глътка, птичата.

Солени бяха нощите преди.

Преди да бъда цяло със водата.

Когато нямам въздух, не сълзи

и капка от окото ми. А вятърът

приспива хиляди деца без мен,

чиито топли длани все ми липсват.

Чиито лунни погледи – навред

се скитат и в тъгата ми се плисват.

Чиито дни аз виждам да текат

в стъблата на глухарчета внезапни.

Ще се смаля до тях, да порастат

в човеци, по-достойни за приятели.

 

* * *

Не е ли страшно – плътната материя

превръща сетивата във предатели.

Раняваме. Душим. Крещим неделно.

И бавно в самотата се смаляваме.

Не е ли страшно как се къса струна

под тежестта на чуждото съмнение.

Мелодия се къса. Вътре пуква.

Не е ли страшно как не се поглеждаме?

Утеха ли е да намериш рамо,

с което във съня се разминаваш?

В очите на последния приятел

да видиш, че душата ти я няма.

Не е ли страшно – времето изтича,

преди за друга сламка да се хванем.

Зрънцата от последното обичане

подобно тъжни мравки мъкнем бавно.

Един рапан побира гласовете ни

във този свят – изчезваща материя.

Пчели и домове потъват в бездните.

Човекът – в своите призрачни съмнения.

 

ПТИЦИ

 

Август си отива. Тръгват щъркели.

Тръгват самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Лятото във края си е залез.

Времето ми ги отне набързо.

Само да премигна и ги нямаше.

Ако някой после се завърне,

само обичта е по-голяма.

Вече заприличах на летище.

Чакам. И събирам бавно себе си.

Няма нищо общо със предишното.

Есента се скрива и е прелетна.

Стъпвам във септември. Тръгват щъркели.

Чезнат самолети и приятели.

Много плача, малко ги прегръщам.

Пиша върху вятъра. И чакам.

 

* * *

Не съм от тук. И като звук,

като вълна от синьото изплувам,

от капките на тихия капчук,

от сълзите на вятъра и юли…

Небето праща знаци. Ала ти

се давиш в други истини нетрайни.

Спасявам те с последните очи

и оцелявам в тебе като тайна.

Защото на земята няма свят,

а кули от значения и думи.

И целият живот е кръговрат.

Въртим се като слепи пеперуди.

А другото присъства. И вали.

И този дъжд разделя същността ми.

Отвъд съм цяла. В другите очи

животът е невинен. И назаем.

 

Отзив и снимки: Милена Белчева

 

DSCN3684

 

 

 

 

 

 

DSCN3680

 

 

10489801_10201948549228840_8068619701063765680_n

Поетичен конкурс „Златен Явор“ 2014 ( II- ра награда)

Проведе се четвъртото издание на поетичния конкурс Златен Явор учреден от Младежко Обединение на БСП в памет на великия поет и първи кмет на град Гоце Делчев – Пейо Крачолов Яворов. Конкурсът, който се наложи като силна арена за лирици от всички възрасти и тази година бе с голяма конкуренция. Над 40 участници от цялата страна и чужбина изпратиха свои стихотворения, а между тях имаше и именити творци с по няколко стихосбирки зад гърба си. В крайна сметка спечелиха най-заслужилите според компетентното жури, съставено от литератори от трите средни училища в град Гоце Делчев. Конкурсът започна с рецитал на стихове на Пейо Яворов, представени от прекрасната водеща на конкурса Валентина Червенкова. Последва и обявяване на призьорите, които бяха наградени от зам.кмета и председател на Младежко Обединение на БСП – Богдан Боцев.

В първа възрастова от 16 до 101 години на първо място бе класирано стихотворението „Криеница” на  Елена Биларева – известна като нежното перо на Гоце Делчев, поетично сребро заслужи варненската поетеса Милена Белчева с красивото си произведение „Левият ъгъл”, а в конкуренцията на професионалисти, но напълно заслужено трета награда получи ученичката в НПГ”Димитър Талев” Елена Апостолова с произведението си „Тя”. Поощрителни награди получиха Виктор Кападжиев със стихотворението „Спомен“ и Мария Менова с „Ела“.

При по-малките във възрастова група до 16 години, спечели Ваня Рончева с нейното страхотно стихотворение „Любов”, втора в тази категория се класира Елисавета Тункова, а престижното трето място взе Кристина Попова със стихотворението „Понеделник”. Поощрителни награди получиха Гергана Парахулева и Александра Иванова.

За да адмирираме спечелилите в двете категории Елена Биларева и Ваня Рончева, публикуваме техните стихотворения заслужили златото на ежегодния поетичен конкурс Златен Явор.

 източник: Гоцето

 

Това е отличеното ми стихотворение:

 

Отстояние

 

Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревожност преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземено в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено. –
Кръвта, прималяла, защо не признава умората,
какво още иска, след бягства по зъбери коси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи?
Блести еделвайсът в покоя изящен и истинен,
дъха си велурен над урви и бездни възнася.
Далечен и мъдър – приличаш на него. Единствено
в тъгата успявам да пратя към теб любовта си.

 

автор: Милена Белчева

 

 

Многоточие между два бряга от думи

И болка бях, и сладостна нега,
но някак същността си не откривах.
В канал нечист засмуква ни света
и е излишна всяка съпротива…
Еднакво уморяват всички страсти,
в хармония привидна от контрасти.
И щастието, казваш, е беда,
а всякоя трагичност е красива.

Дали загубих слух за новини,
но стана ми деня безинтересен.
В кръвта нахлуват хиляди вини,
в ъглите на страха избива плесен.
Понякога на мислите на кея
се взирам примирена и немея.
Усмивката ми с устни улови
тъй дълго се е питала къде си…

В живота преживях какво ли не,
но в трудните моменти все сама съм.
Една тъга в душата ми преде,
към истината онзи път безгласен.
И аз вървя – през спомени и дати.
Но спирам щом усетя нужността ти –
да поседя на твойте колене,
докато вън ръми и ни унася…

*посВетено

автор: милена белчева
изображение: интернет

 

10314467_726124164145452_769152093888053542_n