Деси Моралес е сама по себе си стихия. От тези, които биват опитомени за кратко, но само колкото да възвърнат сили и нахлуят отново в света, за да го преобразят. Носи шарена и весела детска душа, което вероятно ѝ помага да бъде и прекрасна майка на двете си артистични деца. И това е най-важната ѝ роля, макар да успява да бъде и модел, и актриса, и водеща, и приятел, и любима…Многобройните сценични изяви са ѝ дали възможността да се превъплъти в различни образи и да експериментира с разнообразни стилове, но кой е нейният и коя е тя, извън ролите и еклектиката? Нека разберем…
Здравей, слънцелика и благодаря за отзивчивостта да участваш в проекта ми „Модна визитка„! Сигурна съм, че читателите ще са любопитни да надникнат в твоя свят, затова преминавам към въпросите:
Какво мотивира избора ти на дрехи – удобството да носиш „обичайното“, или моментното настроение и желание за разнообразие?
–Изборът ми на дрехи е мотивиран от удобството, преди всичко. Рядко проявявам „женски капризи“. Купувам си нещо, само защото много ми е харесало.
Имаш ли пристрастия към определен вид аксесоари – обувки, чанти, шапки, шалове, колани, очила, бижута…? Опиши някои, които носиш почти ежедневно?
-О, да! Пристрастена съм към чантите и всички артикули на D`QUEEEN. Те се изработват на ръка от естествени материали – кожа, дърво. Интересното при тях е, че всяка една сама по себе си е произведение на изкуството. Всеки модел е различен и носи свой дух, специфичен образ. Дизайнерът Димитър Паисиев изработва майсторски всеки детайл по аксесоарите и създава всяка чанта с прецизността на художник.
Пастелни или ярки цветове предпочиташ? Твоите най-любими нюанси са?
–Харесвам пастелните цветове. Предпочитам маслено зелено, синьо, сиво, черно…Напоследък съм започнала да харесвам и жълто, и златисто.
Едноцветни десени ли харесваш, или дрехи с пъстри щампи и декорации, с геометрични шарки-пр. точки, карета…?
–Любими са ми предимно едноцветните десени и изчистените модели.
Най-приятните, според теб, материи? Предпочиташ ли естествените тъкани, или харесваш дрехи със синтетични и изкуствени влакна, които спестяват гладенето?
–Определено съм за естествените материи. А и те са по-приятни като усещане за кожата.
Дрехата, която чувстваш, че все едно е измислена специално за теб, е?
– Най-удобната дреха за мен е анцунгът. Обичам спортните, удобни дрехи, практични и от естествени материи предимно. Другата ми голяма слабост е красивото бельо. При него не ми е толкова важно от какъв материал е, но най-любими са ми дантелата, коприната, сатенът.
Стилът ти е по-скоро класически, или по-често екстравагантен?
–Със сигурност
моят стил е спортен.
Кой е сезонът, през който се чувстваш най-комфортно, каквото и да облечеш?
–Сезонът, през който се чувствам най-много себе си, е лятото!
Ако имаш пълна свобода, какво би избрала да носиш възможно най-често – спортен сет, изящна женствена рокля, семпъл класически тоалет, хипи дрешки, униформа, домашен халат…?
– Бих носила и нося най-често клинове, тениски, маратонки.
Какво е отношението ти към естетичната и пластична хирургия, както и към съвременните „екстри“ – екстеншъни, ноктопластика, татуси, перманентен грим, пиърсинг и др.?
–Отношението ми към пластичната хирургия, както и към всички други съвременни „екстри“, е положително. Всичко, което е направено с вкус и мярка, няма как да навреди особено. Най-важното е да е направено стилно, с мярка и без да се губи идентичността на човека. Обожавам татусите! Самата аз имам.
Кои са най-смелите ти експерименти с визията-пр.драстично отслабване, необичайни цветове на косата, странно облекло?
–Най-драстичната промяна направих преди много години с косата си. Наложи се да се боядисам от руса – черна и след филма отново я изрусих. Е, изгорих я, но заради ролята си заслужаваше. (усмихва се)
Какво е гримът за теб – неизменна необходимост, напълно излишно средство или възможност за разнообразие с излъчването понякога?
– Да, харесвам
грима, особено за специални случаи и роли в киното. Всички знаете какви шедьоври
създават гримьорите. А за себе си рядко ползвам. В ежедневието си ходя без
грим. Когато имам повод – кастинг, снимки, парти, обичам да се гримирам.
Харесвам и хубавата, качествена козметика.
Следиш ли дизайнерските тенденции и препоръките на стилистите, или разчиташ на своите естетически критерии?
–Модата е изкуство. Харесвам модата, но не се влияя от тенденциите ѝ. За мен е важно как се чувствам в дадена дреха и преди всичко тя да е удобна.
снимка: Ник Станчев
Има ли период или епоха, които да усещаш близки в модно и архитектурно отношение и ако можеш, би живяла тогава?
–Да! Обожавам времето на 50-те години на 20-ти век. Жените са толкова красиви и женствени, а мъжете са…мъже! Харесвам много тези години. Музиката, която са слушали тогава, стила на поведение, модата…Освен този период, харесвам много и ренесансовата епоха и всичко, свързано с нея. От малка гледах като омагьосана малкия екран, когато излъчваха филми от това време. Може би, точно тогава осъзнах, че искам да бъда актриса.
Приблизително колко време отделяш, при подготовка за излизане в ежедневието си?
Когато излизам от вкъщи, разбира се, в зависимост и от повода, са ми необходими около 15-20 минути, за да се приготвя. Нужни са ми за душ, дрехи и грим. Но наистина зависи от случая.
Какъв е твоят съвет и послание към дамите, свързани с модата и имиджа?
–Моето послание към дамите е да бъдат себе си. Най-важно е да запазят своята индивидуалност.
Коя песен, филмова или литературна героиня олицетворяват твоя стил?
Хм, това е много хубав и необичаен въпрос! Коя песен или литературна героиня олицетворяват моя стил…много интересно? Аз съм голям меломан. Във вените ми текат ноти, а не кръв. Любима ми е рок-музиката – и като звучене, и като стил. Това точто ме оприличава. Rock`n`roll!
Може да гледате Деси Моралес в спектакъла „Диагноза артист“, където си партнира с Георги Низамов и Христо Ламбрев.
Остана ли в нас памет и спомен какво означават истинските чувства, или вирусът на съвремието унищожава поголовно всичко, част от естеството на човешкия ни вид? Моето убеждение и най-вече усещане, е че непосредственото общуване никога няма да бъде изместено от технологиите, независимо, че тенденциите опровергават това. Засега. Може би съм утопист и наивник, или? Вярвам в красотата на мълчаливото споделяне на любовта, но и в тази – на интелигентния, смислен разговор между емоционално зрели хора.
Защо спряхме да се забелязваме? Възприемам се като достатъчно привлекателна и ценна личност – и като визия, и като интелект, и като умения. Но това е напълно беззначно, ако просто минавам като призрак по улиците, тъй като всички са забили нос в технологичните си джаджи и дори не виждат усмивката ми в поздрав. А в мен няма желание да се натрапвам някому, избрал друг начин на живот и общуване.
Какво се случва днес – изразяваме симпатиите си, противоречията си, или „късаме“ с някого виртуално, а не очи в очи. Разчитаме на емотикони, а не на изразени свободно истински емоции. Много по-лесно е да бъдем реактивни с гневно, нацупено или безмълвно анимирано човече, отколкото да приемем правото на другия да има различна гледна точка и да изслушаме търпеливо неговите мотиви и аргументи. При тези случаи, много вероятно е, да научим нещо полезно, да видим как ни възприемат отстрани, а не да робуваме на ценността на самомнението си. А любовта, доколкото съществува като състояние и проявление в човешката ни сфера, в същността си е именно Единение, Приемане, Споделеност. Защо предпочитаме да изграждаме близост не длан в длан, дъх в дъх и сърце в сърце, а чрез посредничеството на външни средства за комуникация – телефони, имейли, социални мрежи?
Защо крием истинското лице на душата си, в опит да я съхраним от съкрушението при евентуален отказ или неуспех с някого, получен директно, при действителен контакт? Страх ни е да бъдем уязвими, нелустрирани, неприети? Но нали точно чувствителността ни, нашите специфики и дребни несъвършенства във визия или навици, са едновременно и наше очарование, което привлича партньора ни и околните? Защо някои хора – и подрастващи, и с по-дългогодишен житейски опит, предпочитат да си разменят палави съобщения и снимки, вместо да изградят емоционална близост помежду си, вместо да се наслаждават един на друг чрез докосване, съзерцаване, разнеженост…? Нали всеки от нас е като един настръхнал таралеж, които осъзнато или не, копнее да бъде погален, приласкан?
Защо предпочитаме да документираме живота си, вместо да го изживяваме – осъзнато и с благодарност? Опитваме се да уловим мига, но всъщност той улавя нас. Предполагам че едва ли има някой, който да не е оценил преимуществата на технологиите и огромните възможности, които ни предоставят. Само че, тези привилегии обсебват вниманието ни, изместват фокуса ни от действително важните неща, превръщат любовта и интимността в разменна монета. Да, вече сме свикнали така. Живеем с някого по навик. Приемаме го като поредната временно служеща вещ. Склонни сме да търсим винаги нещо по-класно, по-интересно, по-развличащо, по-привлекателно. Докъде ще продължи тази ненаситност? Индентифицираме се с мега яката придобивка, чрез която ще изглеждаме по-куул, с която ще проследяваме живота на супер модели, ще получаваме топ изгодни оферти…
Но готови ли сме да платим цената на отчуждението, приятели и някой дава ли си сметка колко безмерно висока, всъщност, е тя?
автор: Милена Белчева
идея и реализация на скулптурата: Гали Лукас и Каролине Хинц
източник снимка: http://www.highviewart.com/
На 8 февруари 2019г. във Варна бе открита самостоятелна изложба на художничката Тереза Зиковска. Младата дама показа творбите си в галерията, която носи нейното име и така символично отпразнува първата година от създаването на това интересно арт-пространство.
Събитието стартира с приветствие от изкуствоведа Пламена Рачева – Директор на Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ и бе уважено от много творци и почитатели на изобразителното изкуство. Присъстваха също колеги, приятели и семейството на г-жа Зиковска. В допълнение на уютната атмосфера и в унисон с посланията на изложбата, по време на вечерта звучаха подбрани Библейски текстове, прочетени от актьори на Държавен куклен театър – Варна, а също и записи с великолепни песнопения, в изпълнение на архимандритНикодимос Каварнос. Изложбата включва творби, рисувани предимно през последните 10 години, както и съвсем нови, създадени специално за случая. Друг съществен повод за това творческо представяне, е 180 годишнината от построяването на храм „Св.Атанасий” – старата митрополитска църква в т.нар.Гръцка махала в морския град. Този духовен център е вдъхновил и авторката да го изобрази в едно от най-внушителните си произведения, включени в експозицията, озаглавена „Домът ми дом за молитва ще се нарече”.
Картините предават личното усещане на художничката за пространство, форма и цвят, а маслените бои са предпочитано изразно средство. Сградите са представени в различни ракурси и повече е акцентирано върху средата и нейното въздействие върху твореца, а не върху архитектурния дизайн и техническата убедителност. Прецизният рисунък е изместен от свободното движение на четката, а най-силно въздействие е постигнато чрез експлозията от цветове и нюанси на тюркоаз, люляково, медено златно, корал, кармин, веронезе. Повечето картини се отличават с приятен контраст и детайлно представяне, но има и тематични изображения в по-приглушени, пастелни тонове и с деликатно загатнати образи.
В рисунките са пресъздадени Соколския и Клисурски манастир, както и манастирът Свети Сава Освещени, а на две от творбите е изобразена част от Гетсиманската градина. Сред подбраните 35 картини са представени емблематични здания от духовното ни и културно наследство – Катедрален храм „Свето Успение Богородично“, храм „Света Петка“, Старинен храм „Св. Успение Богородично“ във Варна, изобразени са също Киево-Печерската лавра, Черната църква в Румъния, Божия гроб в Йерусалим и др. Творбите имат силно енергийно и емоционално въздействие, създават усещане едновременно за лекота и стабилност, за оживление и покой, за откровение, но и тайнственост. Въпреки образната свързаност, всяка творба провокира и разкрива различно възприятие, предизвиква към размисъл над немалко теми. Вечното и преходното. Храмът като дом. Домът като символ на споделеност и уединение. Смирението на душата и тържеството на духа. Полюсите на ежедневието и нуждата от баланс. Всяко едно посещение на светите места дава винаги ново преживяване и осмисляне и това е искрено изразено и осезаемо в творбите на авторката. С част от средствата от продажбата на изложените картини ще бъдат подпомогнати даровитите деца от школите по изкуства към храма „Св.Атанасий“.
Жителите и гостите на Варна ще имат удоволствието да посетят изложбата до 15 март, но арт срещите в галерията продължават целогодишно. Една от тях е предстоящата музикално-кулинарна вечер, посветена на италианската култура и изкуство, със специалното участие на оперните изпълнители – Станислава Марчева-мецосопран и Арсений Арсов-тенор, както и на Руслан Павлов-клавир. Празничното събитие, което ще премине под наслов „Виното нашепва за любов“ е на 14 февруари, от 19:30 ч. в Tereza Zikovska ART GALLERY на ул. Воден 25 в Морската столица.
„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
На 19 май от 18ч. в Концертното студио на Радио Варна бе представен новият поетичен сборник на популярния бард Михаил Белчев. Премиерата в черноморския град бе част от програмата на 26-тото издание на международния музикален фестивал „Откритие“, по покана на Доно Цветков—инициатор и организатор на фестивала.
„В полумрака на спомена“ бе представена от издателя Дамян Яков, който разказа пред многобройната публика за интересния процес на реализация на книгата. Обърна внимание на всеки детайл, който я прави ценна за читателите, не само като богато съдържание с над 200 стихотворения, но атрактивна и като визия, и като усещане. Шрифтът, който е избран за луксозното издание, е купен пробно за предишен сборник за конкурса „В полите на Витоша“, мастилото е абсолютно черно, а покритието е ламинат кадифе. Портретът на корицата е подарен на автора от художника Филип Малеев, а за илюстрациите в тялото, са използвани творби на дъщерята на издателя-Рада, която живее в Хага. Дамян Яков уточни, че триметровите ѝ платна, изобразяващи балерини, изглеждат като „абсолютна импликационна част от книгата и сякаш са правени специално за нея.„
Кристина Белчева също изрази своето възхищение от съвместната им работа с думите: „Дамян Яков подхожда към всяка една книга с толкова много любов, че все едно се ражда живо същество“ и допълни, че всичко, което той прави, сякаш е вълшебно; че създава книги, които никога няма да събират прах по рафтовете, а всяка една буква в тях ще оживява за читателите. Издателят прие с усмивка комплиментите за прекрасното оформление и скромно заяви, че „всичко започва от автора“. В отговор на приветствията и от Доно Цветков, Дамян Яков изрази своята вяра, че този сборник е добър опит да включи всичко, което Михаил Белчев е написал през годините, че идеята е, това да бъде наистина специална книга, която да бъде изследвана, изучавана, достойна и запомняща се.
Самият автор разказа за процеса на създаване на творбите си и усещането от първите стихотворения, превърнати в песни, след това и в хитове. Съпругата му допълни, че в младежките им години е приела колебливо драматичните признания в първата песен, която той ѝ посвещава „От много, много отдалеч“, но с времето е осъзнала колко красота и мъдрост има в текста. Днес тази песен звучи в изпълнение и на сина им – Константин Белчев и вече е любима на неговите приятели. Развълнуван от спомените и обичта на своите близки, Михаил Белчев сподели, че няма по-голямо щастие от това „семейството ти да те приема такъв, какъвто си, а не да гони Михаля“ и благодари на своята любима жена, че преди 33 години е избрала имено него.
Разговорът продължи да гравитира около непреходните теми за любовта, пътя, изкуството и човешките възприятия. Доно Цветков припомни за свое интервю, в което популярният бард споделя за първото си посещение във Варна и освен за приятните вълнения, провокира Мишо Белчев да разкаже и за многобройните трудности пред артиста по време на тогавашната система. В тази вълнуваща ретроспекция, с артистичен прочит на любими творби се включи отново съпругата на автора – Кристина Белчева, която сподели, че въпреки естетическата бариера и цензура през изминалите години, стойностните текстове и песни стигат до хората и те наистина успяват да ги оценят. Сред прозвучалите стихотворения, част от които посветени на сина им, бе и великолепното откровение, превърнато в песен „Ти ме повика, живот“, познато в изпълнение на непрежалимия Вили Кавалджиев.
В края на вечерта, гостите приеха в знак на уважение цветя от младата варненската певица Елиз Нигохозова, позната на варненската общественост от МФ „Откритие“. Дълго време след вълнуващата премиера, Михаил Белчев получаваше поздравления и раздаваше автографи на своите почитатели, които очакваха с нетърпение предстоящите интересни събития от фестивалната програма.
На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна се състоя премиера на втората поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване” на Милена Белчева. Събитието, част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“, стартира с приветствие на нейния председател – Иван Богданов, който представи последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014.
Милена Белчева е родена във Варна, а творческият ѝ път минава през литературна школа „Прибой” с ръководител Венета Мандева. Завършила е специалност „Моден дизайн” и „Журналистика”, а любовта ѝ към художественото слово я импулсира да чете стойностни произведения и да продължава да се развива като автор. Първата си поетична книга „Ванилено небе” издава през 2007г., с идеята да даде публичност на своите съкровени изповеди и житейски възгледи. Стихосбирката „Етюд за притихване” е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Картината, избрана за корица, е на италианския акварелист Фернандо Кавалиери, като в изданието са представени и няколко акварелни творби на пловдивския поет и художник Радослав Коцев-Даро. Редактори на стихосбирката са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев, консултант е младият и даровит автор – Венцислав Василев. На премиерата Милена Белчева изрази искрено признание към всички, допринесли за реализацията на този проект и сподели интересни моменти, свързани с творческия процес. Повечето от прочетените стихотворения, част от които номинирани в редица Национални литературни конкурси, бяха с философска насоченост: „Смалявам се до сянка на сълза”, „Безследно”, „Rеti Ventos Venari”, но авторката представи и някои от по-интимните си лирични творби като „Есенни ескизи”, „Неделно”, „По деколтето на битието”, „Блус за трима” и др.
Приятна изненада за многобройната публика бе поетичния поздрав на малкия син на поетесата, както и артистичното включване на барда Милен Тотев, който изпълни три от най-емблематичните песни на Булат Окуджава. Вдъхновяващи музикални поздрави бяха подготвени от музикантите Иван Анастасов и Кристиан Симеонов и за премиерата в столицата, която се състоя на Петковден, месец по-рано, в НЧ „Николай Хайтов”. За издателя, както и за трима късметлии в залата, имаше предвидени подаръчета със символика и лично послание. Милена Белчева също благодари за вниманието, изящните букети и милите жестове, с които я изненадаха от своя страна приятели и почитатели. В края на вечерта, присъстващите, освен вълнението да получат автографи, имаха и възможността да отправят личните си пожелания и изразят впечатления от представената поезия в специалната книга за гости. Срещите с публиката продължиха и на следващия ден в галерия „Георги Петров”-Добрич.
– Милена, преди броени дни бе промоцията на втората ти книга, която е озаглавена „Етюд за притихване“. Притихват ли хората на изкуството в България или все още има лъч надежда?
– За мен лъчът надежда е в тяхното притихване, не само на хората от артистичните среди, а и на човечеството като цяло. Преодоляване на егоцентричната ни природа и саморазрушителна инертност. Осъзнаване, което започва от всеки от нас. А изкуството е само опит за пропукване на черупката, без значение къде се случва този процес, защото носим себе си, вътрешната си естетика и разбиране, където и да сме.
– От какво черпиш вдъхновение, за да застанеш пред белия лист?
– Белият лист е спасителната лодка, с която може да отпътуваш по вълните на собствените си тревоги, мълчания, впечатления. Провокира ги всичко случващото се, отразяваме света, а той отразява нас. Вдъхновяват ме нежността, красотата и поезията в отношенията. Те са и нещата, които ме притихват.
– Трябва ли поезията да възпитава?
– Не и преднамерено, самоцелно. Всяка изява рефлектира върху нечии представи, преценки, разкрива нови ракурси на възприемане на нещата от живота, някак естествено предразполага към самовглъбяване, съзерцание. И да, словото, в частност поезията, е отговорност. Едновременно – и слабост, и сила.
– Какви стихии бушуват в теб?
– Жената сама по себе си е стихия, независимо с какъв интензитет проявява своите характеристики. Мисля, че съм в такъв период, в който съзнателно се опитвам да овладявам това, което събужда стихийността. Евтиният драматизъм излиза много скъпо. Да, преминала съм през доста обрати и тежки сътресения, но те ми помогнаха да видя някои неща в дълбочина и произхода, и последиците на събитията, доколкото има проследимост. А ако има стихия, която още ме владее неизменно, това е тревожността в майчиното сърце, което винаги е будно за всичко, което би нарушило покоя на любимите му хора.
– Кои три желания искаш да ти се сбъднат?
– Най-често аз съм в ролята на рибката, сбъдваща желания, но ако ми даваш този условен избор, то желанията ми ще бъдат свързани с три думи – смелост, смисъл, смирение.
– Съвсем наскоро спечели призово място в още един поетичен конкурс. Чувстваш ли се удовлетворена?
– Да, факт са признанията в редица национални конкурси. Не ми допада техния състезателен характер, но с участието си подкрепям добрата идея на подобни инициативи, даващи възможност за прекрасни творчески запознанства и едно общуване в по-артистична и близка атмосфера. Това е ценното за мен. Разбира се, приятно е да бъдеш номиниран и творчеството ти да въздейства, чрез посланията в него. А и всяка награда те мотивира да имаш по-овладян, по-естетичен и мелодичен изказ.
– Къде твоите почитатели могат да открият „Етюд за притихване“?
– Разпространението на книгата е в ръцете на издателство Буквите и г-н Богданов – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Ще се радвам тези, които ще прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.
На 14.10.2015г. в Читалище „Николай Хайтов“ – София от 18:30ч. варненската поетеса Милена Белчева ще представи втората си поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване“. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.
Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев.
Събитието е част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“. Заедно с книгата, ще бъде представен и Алманах Поезия 2015, в който участват 54 поета.
Поканени са всички почитатели на художственото слово, столичани и гости на града.
Ето, и през изтеклата 2014-та едни от най-вълнуващите събития във Варна бяха Баловете на поезията, организирани от Арт Маркони. Успях да се включа и да присъствам на всяко едно издание и съм много щастлива от факта, че нивото на участващите творби става все по-високо, а изненадите – все по-интересни. Честити да се всички наградени и до нови срещи със Словото.
