Прекрасни приятели и последователи,
В дни като настоящия 3-ти март, е някак естествено да изпитваме порив да изразим своите вълнения, дори и да прекалим с патоса, който лично аз не възприемам толкова положително. Затова, използвайки повода, ще споделя наред с благопожеланията ми и няколко реда размишления.
Празниците са нещо и сплотяващо, и разединяващо. Момент за евтини демонстрации, но и за смирено осъзнаване. Често будят противоречиви чувства и убеждения и рядко биват отбелязвани с разбиране за техния смисъл и произход. Дори когато става въпрос за Национален празник, историческите спорове и нагласи понякога успяват да засечат фойерверките от гордост, в иначе унилия ни балкански живот. Да, този „земен рай“ е погазван и обезобразяван многократно. Тук са ставали зверски изнасилвания, гонения, битки и опустошения. Тук е имало икономически сривове и политически преврати, съдебно безумие и здравна агония. България е страна на контрастите – сизифов път от разцвета към погрома, от дъхавите розови градини до тежкия барутен дим, от славата на един от най-красивите народи, до грозното лице на обезлюдените села.
Контрастни са и нагласите ни. Колко често чуваме фразата „обичам страната си, но мразя държавата ни“?! Тази държава, под чийто флаг са се случвали и безчет победи – и в науката, и спорта, и в изкуството. Държава, чиято душа все още диша и в чието сърце има съкровен спомен за неоспоримото ѝ величие. И всички ние сме част от този организъм, независимо от териториалните ни, нравствени и партийни разделения! Нека си припомним, че страната ни е сбор от всичките ни добродетели и несъвършенства, от всичките ни предимства и слабости. Колко от Вас могат да заявят, че са съвършени, че винаги взимат най-правилните решения, че се грижат по най-добия начин за собственото си тяло, ум, дух? Дали водят хармоничен и балансиран живот, според най-висшите ценности и с принос към общото благоденствие?
Замислете се! Колкото трудно се оказва да управляваме дори собствения си мир и ежедневие, да бъдем толерантни и любящи с децата си, любимия, колегите, съдедите, приятелите. Да бъдем устойчиви, гъвкави, всеотдайни, открити… Да не съдим, да не критикуваме, да не обвиняваме. Но уви, този условен рефлекс е добре познат на повечето от нас. Да, поставени сме в различни морални и социални рамки, но слънцето грее еднакво за всички ни и боите, с които разполагаме, за да създадем шедьовър или гротеска зад тези рамки, са еднакви. Затова, колкото и клиширано да звучи, нека бъдем търпеливи майстори, изграждайки своя образ, защото той е този, в който ще се оглеждат децата ни. Ние създаваме естетичните критерии,съхраняваме или рушим традиции, укрепваме или смазваме вярата. Всеки от нас създава историята на своя живот, на страната, на света. Нека тя не изобилства от правописни грешки и яростни думи, от преиначени истини и маскирани страхове, от увлечения по чужди култури и ценности!
Нека сътворим своя славен пътепис, написан с достойнство и искреност, с гордост и смирение, с любов и смисъл, с мъдро послание и вдъхновяващи примери. Държавата е само отражение на нашия вътрешен свят и избори! И нека пребъде – благословена, чиста и свята!
