автор: Милена Белчева
идея и реализация на скулптурата: Гали Лукас и Каролине Хинц
източник снимка: http://www.highviewart.com/
автор: Милена Белчева
идея и реализация на скулптурата: Гали Лукас и Каролине Хинц
източник снимка: http://www.highviewart.com/
„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
Това е страницата ми за изкуство и култура.
кадър – П.Крачунов
В изключително редките случаи, в които си позволявам да гледам ТВ, логично или не, попадам все на предавания, при това в национален ефир, отразяващи поредната изява на простотия като нещо интересно, достойно, иновативно и явно важно за зрителите.
Вече няколко пъти съм коментирала крайно неуместните теми, интервюта и изказвания на госпожица Петя Дикова в далеч не култовото ѝ предаване CULT. В случая, явно в стилистиката на предаването, излъчиха нещо като репортаж за най-новата игра, измислена от самовлюбен младеж, гравитираща около идеята потребителите на “изобретението” да се забавляват чрез алкохолна оргия. Това, което се представя като заинтригуващо и ново, е заимствано от игри като Туистър и Монополи.
Може би и чрез тази публикация правя някаква индиректна реклама на “изобретателя” Калофер Заков, който чрез замайващи питиета и еротични клатения, заложени в игровите карти, ще осигури на изтерзаните от битовизми българи поредното субкултурно развлечение. На въпроса на репортерката защо Заков е избрал точно алкохолни напитки, интервюираният отвръща: “Аз досега не съм чувал за хора, които да са прекарали супер яко парти със чайчета и кафенца, а пък такива, които са пили уиски и водка съм чувал много интересни и цветни истории”. В предаватено излъчват кратка демонстрация на играта, при която участничката Гери има предизвикателството да разтърси пред зрителите задника си с кючекчийска ритмичност, за което получава шот. Накрая всички са победители, защото са толкова “щастливи и весели”.
Проследявайки историята на играта, виждам, че тя многократно е отразявана още в началото на 2016т. и от други медии, включително в „Часът на Милен Цветков“ по Нова ТВ. По какъв начин е представена и коментирана – реших да си спестя.
Играта печели приз за най-добра настолна игра в родните гейм награди. Показател за потребителската ни култура. Но хоризонтите се разширяват. Самият Хю Хефнър е получил играта като подарък от (недоразумението*) Мис Плеймейт – Ася Капчикова (също голям почитател на гореспоменатите удоволствия). Как ще се развие стратегията на младия маркентиг специалист и колко още „фенове на простотията“ ще спечели? Не съм готова да науча, още по-малко да го разбера от нов репортаж в медия с втрещяващ (поне мен) аgenda building.
Милена Белчева
* мое, неангажиращо отношение към А.К.
П.С. Ако Вие имате отношение по темата, ще се радвам да споделите в коментар.
изображение-мрежата
Константина Живова е популярно лице от телевизионния екран, предпочитан модел, прекрасна майка, също и автор на проекта trywithina.com. Какво още, ще ни разкаже самата тя. Повод за това интервю е първият ѝ роман „Завинаги” и вълнуващите минути на любов и споделеност, свързани с премиерите. Благодаря ѝ, че прие поканата да добави още интересни щрихи към своя портрет и да задоволи читателското любопитство. Новото ни познанство, както и зашеметяващата ѝ усмивка са добър повод да минем и тук на „ти”.
Здравей! Коя е Ина, извън клишето „красива и известна” ?
Ина е работеща жена, майка, приятел. Тя е човек, който не може да стои без да прави нищо. Динамична, организирана и почти винаги усмихната. (и тук се усмихва отново)
Видно е, че си привлекателна, а в съчетание с енергията на младостта и силата на характера, въздействието ти се увеличава значително. Но външността понякога е коз, понякога е оръжие, насочено срещу притежателя му. При тебе как е?
Всяко качество, което носи човек в себе си би могло да му помага, но и да му вреди. Всичко зависи как ги използваме. За мен е важно човек да има енергия в себе си. Да има желание за живот и развитие. Да вижда и оценява малките неща. Да бъде добър!
Днес почти всеки разкрива своя lifestyle – чрез социални платформи, сайтове и т.н. и се „бори” са повече публично внимание. С какво твоя блог и новите ти видеа се различават от тези на останалите?
Така е. Да бъдеш блогър се превърна в световна тенденция. В България тази професия или хоби се развива с пълни сили. Когато има конкуренция аз лично се чувствам по-добре. Амбицирам се повече. Моят блог www.trywithina.com съществува вече втора година. Опитвам се да показвам неща, които ме вълнуват. До броени дни ще започна и нещо ново, свързано с модата в моя блог, но ще го видите, когато е готово. Това ще е моят нов начин за представяне на модата.
Как успяваш да жонглираш с толкова много ангажименти, стремежи, активности?
Аз съм такава от дете. Приятелите ми казват, че съм суперактивна. И е така. Не мога да не правя нищо. Изпадам в депресия дори за ден. Обичам да експериментирам, да мисля, и да създавам нови неща и да си поставям нови предизвикателства. Обичам да работя.
Родена си в Монтана, но живееш в столицата. Какво те привлича в големия град и какво ти липсва?
Всеки човек, който е дошъл от малкия град в столицата е привлечен от възможностите за развитие. От повече от 12 години съм в София и създадох много контакти, приятели и познанства в различни сфери. Понякога ми липсва спокойствието и усамотението. Мечтая си някой ден да живея в къща с изглед към морето.
Убедихме се, че имаш и изключително красиви приятелки, които споделят с теб премиерите. Смяташ ли, че визията е индикатор и за вътрешното обаяние, което привлича и такива себеподобни?
Разбира се. Визията е важна част от това как ни възприемат околните. Важно е да се грижим за себе си. Няма как някой да ни харесва и обича, ако ние не харесваме себе си.
Кое е най-необичайното нещо, което са ти признавали на срещите с читатели и почитатели?
Има много истории, които са ме карали да настръхвам. Никога не съм вярвала, че книгата ми ще докосне толкова хора и ще промени съдби. Наскоро едно момиче ми сподели, че след прочитането на книгата, нейните родители са се събрали след дълга раздяла. Това е най-голямото щастие. Щастието в очите на другите, благодарение на частица от моя труд.
Кой е най-големият ти критик в ежедневието и по отношение на литературните опити?
Моите близки и приятели. Приемам критики. Те те изграждат като личност.
Каква ще остане Ина завинаги и как се промени след написването на романа?
Ина ще остане завинаги обичаща. Обичаща живота! Да забелязваш малките неща, да оценяваш кратките и на пръв поглед незначителни моменти, дори в ежедневието е голямо богатство, ако успееш да го запазиш, като черта от своя характер. „Завинаги“ ме промени завинаги с това, че събрах смелост, упоритост и дадох цялата си любов за този проект. Разбрах, че когато си смел и упорит трудът се възнаграждава и оценява.
Споделяш, че в книгата ти има силни послания и за мъжете. Какви са отзивите на мъжката аудитория и съвпадат ли с идеята на твоята мисия?
За мое щастие книгата се чете и от мъже. Получавам коментари и писма от мъжката аудитория и разбирам, че и те имат своите неразбирания за себе си, като нас жените, но знаят едно, че и те могат да обичат истински.
Решила ли си вече какви ще са тематичните ракурси на следващите авторски изяви?
Да. В момента започнах работа по редакция на романа, кратка, но допълваща, която може да бъде интереса и на второ четене и до месец се надявам да започна превод на романа на английски. Надявам се в края на лятото книгата да бъде достъпна за хората по цял свят, преведена и издадена онлайн.
Кои песни олицетворяват: личността ти, детството, летежите, несбъднатостите?
От няколко години харесвам “The Weeknd” и това слушам постоянно в момента.
Опиши с 5 прилагателни идеалния за теб ден?
Слънчев, усмихнат, креативен, ползотворен, незабравим!
В градината на приятелството, ти си букет от ….?
Лалета.
Автор : Милена Белчева
Снимков материал: личен архив Ина Живова, Милена Белчева
Романът „Завинаги” може да бъде закупен оттук или чрез директен контакт с авторката.
…отново „рой недовършени неща“ за новата седмица:)))
Но неделята отдавна не е ден за почивка, а само смяна на работното място. 🙂
И ако в приказките Пепеляшките си имат добри феи, сърцати принцове и хепи-енд,
то за принцесите под прикритие има само познати рефрени с тиквени сцени. 🙂
Прощавам си и днешната умора, обаче.
И неслучените срещи.
И невъзможните прегръдки.
И зачервените (тази година – не от сълзи!) клепачи.
Късите пробези до собствените си стени, в които се удрят дните.
Дългите паузи, които прави сърцето, при всеки опит за съпротива.
Загорелите тенджери на инертните си прояви.
Лустрираните илюзии.
Неизменното приятелство между наивност и цинизъм, между които се търся, безпристрастно.
Прощавам си написаните редове и сдържаните въздихания.
Високите токчета на егото, уморили нозете по пътя към истинността.
Съвършените контури на рамките и лекотата, с която забивам пироните в тях.
Неравноделните тактове в ритмично повтарящата се пиеса.
Рисуваното огнище, което няма кой да запали, но от което често се паря.
Пристрастеността към многоточията.
Благословията и проклятието, заключени в четири букви – „ж.е.н.а“.
Разшитите подгъви на разкаянието.
Фибите на любезността.
Треперещите пръсти на спусъка.
Прощавам си великодушно.
И преди да напълня мастилото за утрешната кръстословица,
ще се заслушам успокоително в последния влаков писък, отнесъл товарите от
смисли, диагнози и наставления, за да осъмна тиха и безпаметна.
И без виновното чувство за онези „рой недовършени неща“.
МиБел
22.2.2015г
източник изображения: мрежата
Интервюто за сайта на Камен Кунчев и Христо Душев може да прочетете тук.
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
20-6-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет