На 4 август от 18:30ч. в Арт салона на Радио Варна ще се състои морската премиера на третата поетична книга на Венцислав Василев със заглавие „Утаяване на естеството“. Редактор на изданието е Виктор Самуилов, а художник на корицата – Румен Жеков. Творческата среща, организирана от ИК „Жанет 45“, е част от програмата на „Алея на книгата“ – 2016.
Варненци и гости на града ще имат възможността да се запознаят лично с младия автор и неговите философски възприятия, представени в изящна лирична форма. На творческата среща ще присъстват изявени лица от литературната сцена, сред които г-жа Елка Няголова – Основател и председател на Славянска литературна и артистична академия, която ще сподели своите впечатления от автора и събраните в изданието стихотворения.
Венцислав ВАСИЛЕВ е роден през 1982 г. Роден е в Добрич, израснал е в Силистра, преминал е през Морската столица на страната, за да заживее в официалната. Има публикувани стихотворения в периодичния печат и няколко награди от литературни конкурси. През 2011 г. е издадена дебютната му стихосбирка „Пустинен плод“, изд. „Виденов и син“, а през 2013 г. и втората – „Напразно в себе си витая“, изд. „Колхида“.
Настоящата поетична книга „Утаяване на естеството“ допълва творческия портрет на автора и провокира читателите не само към моментен размисъл, а ги отправя към едно дълго пътешествие из лабиринтите на душата през човешкия мрак към истинския Път и Пристан.
На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна се състоя премиера на втората поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване” на Милена Белчева. Събитието, част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“, стартира с приветствие на нейния председател – Иван Богданов, който представи последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014.
Милена Белчева е родена във Варна, а творческият ѝ път минава през литературна школа „Прибой” с ръководител Венета Мандева. Завършила е специалност „Моден дизайн” и „Журналистика”, а любовта ѝ към художественото слово я импулсира да чете стойностни произведения и да продължава да се развива като автор. Първата си поетична книга „Ванилено небе” издава през 2007г., с идеята да даде публичност на своите съкровени изповеди и житейски възгледи. Стихосбирката „Етюд за притихване” е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Картината, избрана за корица, е на италианския акварелист Фернандо Кавалиери, като в изданието са представени и няколко акварелни творби на пловдивския поет и художник Радослав Коцев-Даро. Редактори на стихосбирката са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев, консултант е младият и даровит автор – Венцислав Василев. На премиерата Милена Белчева изрази искрено признание към всички, допринесли за реализацията на този проект и сподели интересни моменти, свързани с творческия процес. Повечето от прочетените стихотворения, част от които номинирани в редица Национални литературни конкурси, бяха с философска насоченост: „Смалявам се до сянка на сълза”, „Безследно”, „Rеti Ventos Venari”, но авторката представи и някои от по-интимните си лирични творби като „Есенни ескизи”, „Неделно”, „По деколтето на битието”, „Блус за трима” и др.
Приятна изненада за многобройната публика бе поетичния поздрав на малкия син на поетесата, както и артистичното включване на барда Милен Тотев, който изпълни три от най-емблематичните песни на Булат Окуджава. Вдъхновяващи музикални поздрави бяха подготвени от музикантите Иван Анастасов и Кристиан Симеонов и за премиерата в столицата, която се състоя на Петковден, месец по-рано, в НЧ „Николай Хайтов”. За издателя, както и за трима късметлии в залата, имаше предвидени подаръчета със символика и лично послание. Милена Белчева също благодари за вниманието, изящните букети и милите жестове, с които я изненадаха от своя страна приятели и почитатели. В края на вечерта, присъстващите, освен вълнението да получат автографи, имаха и възможността да отправят личните си пожелания и изразят впечатления от представената поезия в специалната книга за гости. Срещите с публиката продължиха и на следващия ден в галерия „Георги Петров”-Добрич.
Интервю в предаването „Минути за култура“ на Кирил Аспарухов – шоумен, водещ, поет, публицист на Милена Белчева по повод премиерата на втората и поетична книга „Етюд за притихване“.
Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.
Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.
Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.
Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.
Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.
– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.
– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.
– За какво обичаш да пишеш?
– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.
– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.
– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.
– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?
– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.
– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?
– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.
– Печелила си много награди, какво ти носи това?
– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.
– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?
– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.
– До къде се простират амбициите ти в поезията?
– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.
„Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.
Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев.
„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.
Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.
В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.
Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.
Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „
Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.
Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.
Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.
Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.
Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…
*на всички жени, които се припознаят в стихотворението
ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…
Най-краткият ни път е извървеният.
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек, по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ми е опитно стърнище.
Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните желания – издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приема ли отвесното пътуване,
ръцете ми е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало.
Но в камъка дори пониква цвете…
ПРЕДБЪДНО
Недокоснали още със сърца устремени
онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –
все по-ясно усещам, как вървите през мене,
как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.
Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,
пълно с мъдрост космична и калория вяра.
Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,
младостта си припомням – кратък звън на китара…
После трябва на пръсти да се вдигна отново –
да ви видя очите – две-три преспи над мойте.
Няма как да поискам днес гнездото орлово,
да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”
Щом крилете са здрави – ще последват целта си.
Но усмивка на нежност върху устните спира –
някой ден синовете своя дом ще потърсят,
любовта ще им бъде най-добрата квартира.
И сълзите неволни ще са блясъче само
от безкрайното слънце на вселенската сцена.
И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,
а перце ще се спусне над дланта уморена.
СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –
обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.
Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –
блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.
Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.
ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО
„…Бъди ми настояще.”
Добри Жотев
Отричах те – опарена от опити,
но може би сърцето се привърза
към светлите нюанси на живота ти.
Сега в картини призрачни замръзвам.
На нежността цветчето е загинало
и суха клонка дланите ни дращи.
Какво, че имах с теб прашинка минало,
щом никога не стана настояще?
Не срещаха случайните ни вечери
на изгревите ласката свенлива.
Удавихме се в думите изречени,
сломихме се, след дълга съпротива.
Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?
Днес погледът ти нямо ме отпраща.
Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,
щом никога не стана настояще?…
ТИ ЛИ?
С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,
с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,
като презрели зърна – капят в душата ми есени,
стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.
Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране
губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.
Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,
шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.
И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,
а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.
Нека за миг се простя с неизбродимото минало,
нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.
Четири пласта кобалт спират небесното дишане,
дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.
Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.
Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.
Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,
ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.
Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,
Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!
Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?
И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.
Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.
Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.
С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.
Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.
И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.
Утрото, топящо се в лавата на деня, като една неизменна част от всичко случващо се ме приема в своята прогнила лодка, без тайнствени обещания, упътващи знаци и интуитивни прозрения.
Кафето-съпътстващ ритуал, превърнат в свещенодействие, глътка преживени несъответствия и захаросани празнословия, без които не можем…
Стъпките на времето, след което препускаме със спортна злоба, в жалките си опити да го догоним…Да достигнем нещо, което не съществува.
Сънищата, които ще измислим, мечтите, които ще си подарим, любовите, в които ще се препънем..
Топлината на едно свръхволтово докосване, последвано от нечовешката ледност на безразличието.
Вдъхновението и рутината.
Онази необеснима ревност, която те кара да слушаш Пърпъл, отново и отново. Цветната въртележка на битието…
Отхапвам от ябълката на момента, преди да е отлетял и се питам:
Това, което ти предстои да прочетеш е хроника на една гореща любов.
Ама съвсем истинска, непокътната от времето, не размествана от
пространствата, нечувствителна към хорското недоумение, порастнала от дълго очакване, „необяснимо тревожна”, пълна с цветни, уханни спомени…
Слушам Синатра и се подсещам отдавна известна истина, „когато си на
седемнайсет… да, това са много хубави години…” Така лесно е да си мечтател,
фантазьор, неразбран, бунтар, безумец, лудо влюбен, да лъжеш, да спиш на плажа, да избягаш от вкъщи, да си гризеш прясно изпечен сладкиш на автобусната спирка при – 10 градуса, да бъдеш „crazy diamond”, да вярваш в каквото си искаш… Времето обаче се случва и ти трябва да се движиш, да не спираш, паднеш ли, да се изправяш, да се поизтупаш и пак ….
„Пътища много.
Няма верни и грешни посоки
Има просто различни избори, различни последствия
и възможности.
И различни хора…
Досущ като другите.“
Как оцеляваш когато времето минава? Как да не те спрат разочараванието, духовната непоследователност, стаените предубеждения, страхът…?
Как да продължиш да изпитваш наслада? Как да превърнеш спътниците в живота
си в съучастници на убийствената ти страст към необикновенната красота , на
обичта ти към самата страст, на възпламенителната лудост, която струи от всяка твоя крачка, от всеки жест и поглед. Лудост е да не те следва човек, загубено времето когато не си наблизо. Лудост е да те няма, да не си жив, да не палиш пожари край себе си…защо да порастваш иначе, защо да примамваш другите, защо да създаваш собствени деца?
Поглеждам морето зад компютъра ми, мрачно, стаено, пълно с копнеж, любимо,
променя цвета си също като очите ти, „кой знае какъв е…?” Истинският цвят на
море? Всичките отговори имат въпроси, повечето въпроси изпитваш преди въобще да си готов да ги зададеш. По късно идва познанието и всеки вярно зададен въпрос ти се отблагодарява, задето си бил толкова дълго вглъбен, че да попиташ….
Дали смисълът на живота…
Не е скрит в предстоящите емоции, в неочакваната радост, в предчувствието за
щастие?…
Ето такива мисли събира тази малка книга. Пълна е с необикновенна сетивност, със силна радост и рано появила се мъдрост.
Вече казах, хроника на една дълбоко чувствена връзка с живота. Любов към самата любов, космическо любопитство към насладата, пълно отдавне и сливане с онзи така обичан любим…
Никога като другите
Никога безцветна
Никога не обичаща,
възхитително пълна с идеи, изумително вдъхновяваща
Всичко това, така характерно за моята скъпа приятелка, която събра воля и
смелост да порастне без да спре да се вслушва във вътрешните си въпроси, без
да спре да ги измисля, въпросите най – неочаквани и неравноделни към всичките отговори, на които се натъква. Това филигранно създание, извънредно красиво и физически и духовно, с което ме събра детството и така ще бъде!
Не мога да не го кажа: „Обичам те много и се гордея с теб!”
Тази книга разказва за възторгът, насладата и любопитството, които създават
пълният триумф на женската природа!“
СВИЛЕНА ВРАНГОВА
Предоставям на Вашето внимание и няколко стихотворения, включени в стихосбирката:
Една жена на тридесет години
Една жена, която има зад себе си не ден, ни два,
а спомен във гръдта е свила за цели тридесет лета.
Когато устните познават на толкова мъже вкуса,
но истински я оценяват и жадни те за друг не са.
В мига, когато тя самата онази мисъл заличи,
че песента ѝ е изпята и нова няма да звучи.
И дланите ѝ наранени усетят топлия покой,
защото са благословени да вършат добрини безброй.
Когато мъдро превъзпита сърцето си да не скърби
и види истината скрита и в най-печалните съдби –
тогава тя е най-щастлива и слънчев прах навред вали
и адски много ѝ отива да е на тридесет, нали?
Успехът предано я следва и в тъмни нощи я теши,
дори да бъде най-последна – по пътя пак ще продължи.
Повярвала в мига, ще носи билет към приказни места,
ключа към вечните въпроси и тайните на младостта.
На тридесет ли е жената, очите царствено блестят
и вдигнала си е цената до тази на живота свят.
Излъчва нежността на цвете и аромат на скъп парфюм,
не вярва в ничии съвети, постига всичко с хъс и ум.
Вина не търси и разплата – какво и кой е взел и дал,
прегърнала е свободата – най-ценния си капитал.
Когато всички си заминат от пищното ѝ тържество,
когато свещите изстинат (дано след време да са сто),
остава тя – несъвършена, по чехли и с протекъл грим,
но сбрала цялата Вселена в духа си непоколебим
с най-хубавия си подарък – една усмихната следа,
събрала силата и чара на тези тридесет лета.
Какво ми е?
Душата ми душа бере,
но си мълчи на топка свита.
Той няма да ме разбере.
Защо ли упорито пита
КАКВО МИ Е?
Ами таквоз-
отчаяно вървя нагоре
по тъничкък невидим лост
и в мислите си луди споря
със себе си.
Нали така се ражда истината, казват.
И спорейки плета крака
и бързам да си плюя в пазвата.
Е, и да падна, все едно
не ще да е за пръв път-просто
миг болка,
кърававо петно
и пак в началото на лоста…
Живот на пръсти извървян,
изпълнен с диворасли спомени.
А той-учуден и припрян
ме пита
всеки път
какво ми е!
Смяна на сезоните
Подгонени от вятъра мисли.
Мирис на зелени водорасли,
подронен пясък под краката
и кацнал гларус върху рамото на лятото.
Безумната логичност на нещата,
съдбовната прегръдка на нощта.
Разтворено небе, в което да потънеш.
Сладостта на риска,
великото мълчание на рибите
и сънищата на една любов,
хванала настинка.
Босите крака на времето,
избягало от себе си…
Горчивата сянка на умиращ спомен,
надрасканата плоскост на
сляпо съществуване.
И белите криле на смисъла извечен.
Водовъртежът неизбежен..
И бликналия дъжд,
пречистваща усмивка.
Самота.
Движение. Изчезнали години.
Наивната душа на раждаща се мъдрост.
Спазъмът и тишината.
Или просто-смяна на сезоните…
Крадец на чувства
Не ме моли за прошка!
Няма смисъл…
Не казвай „Съжалявам!”
Замълчи!…
Със цвят на мрак
света ще боядисам.
Разпъната душата
ще стърчи
във времето…
Но няма да се върна…
Ще бъда горда!
С вдигнато чело,
в мълчание и стих ще се превърна,
в пропуснат ред от някое писмо.
И тихичко ще гледам колко ниско
ще се оставиш сам да паднеш пак.
Понякога за миг ще ми се иска
отново да прекрача твоя праг…
Но само миг. След туй ще се отдръпна.
Не си ми нужен…Чуваш ли, не си!
Било какво било.
Сега претръпнах.
И няма днес несдържани сълзи.
И няма болка.
Няма зов и жажда.
За любовта отдавна не тъжа.
Пречистих се от всички стари сажди,
полепнали по моята душа.
Навярно много срещи ще пропусна.
Не ще се влюбя,
ала по-добре!
Повторно просто няма да допусна
крадец на чувства да ме обере!
Ванилено небе
Дотук животът ми не бе,
какъвто съм мечтала.
И твърде много ми отне,
а всичко бях му дала.
Да полетя за миг поне
аз пожелах, обаче,
той женските ми рамене
огъна от задачи.
Очаквах звездни върхове
със хъс да покорявам.
Прокле ме той – на колене
света да наблюдавам.
Без грижи и без страхове
надявах се да бъда…
Дари ме с двама синове-
най-мъдрата присъда.
В двубоя между „да” и „не”
да оцелея исках.
Но любовта с лица е две –
сигурността и рискът…
Като в картина на Моне
отчаяно се молех
едно ванилено небе
над нас да се разтвори:
горчилката да събере
в мистичните си длани…
Ала довяха ветрове,
градушки нежелани…
И все пак има чудеса –
от тях сме сътворени:
онези тайни небеса
в душите ни вселени.
И Господ ще ни отведе
в безкрайните предели.
И с пух от ангелски криле
легло ще ни застели…
Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.
Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!
Умората ухае на мушкато,
премръзнало в напразно суетене.
Илюзията също ярко свети.
Разбираш, че зависим си, когато
прожекцията никой не отменя,
дори при непродадени билети.
Прехапва устни всяка съпротива –
светът не е хазарт и хороскопи.
Мастилото от страсти избледнява.
Посятото расте или загнива.
Сама вратата в тъмното се хлопва,
привидното обрекла на забрава.
И ражда тишина дъждът пороен.
Животът, взрян над тежката си лупа,
дошива търпеливо своя гоблен.
И всяко зло, си спомняш – за добро е.
Сърцето-огледало щом се счупи,
парченцата не режат, а са обли.
– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.
