Милена Белчева

Мистична и величествена сила,
която и руши, и съзидава.
Снагата си наперено извила,
предрекла и трагедии, и слава.
Изящна – за очите замечтани,
свирепа – към дошлите за крамоли.
Погалва в утринта момински длани,
а нощем пълни мрежите с неволи.
Река, която знае свойто име
и минало – на няколко езика.
Смекчава тихо профила си зимен
и нов живот по вените ѝ бликва,
щом вятърът априлски я целуне
и валс виенски плавно затанцува.
Магията – да минеш пътя лунен,
проблясващ в огледалото на Дунав.
Блаженството – да плиснеш за разхлада
лицето си с целителните пръски.
Да съзерцаваш лилията млада,
понесена на трон – зелен и лъскав…
И мъката в сърцето ти позната –
да зърнеш с хладнокръвие на влъхва
как кротко пеликан в далечината,
прегърнал самотата си – издъхва.

Милена Белчева

стихотворението участва в Антология „РЕКАТА и Третият и бряг“

С благодарност към г-жа Елка Няколова!

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

„Земята не е място за пристигане,
а само за събиране на ято“
В.Христова

Земята ни е временно убежище,
скрепено от легенди и представи.
Пердетата пред нас, макар и мрежести,
възпират яснотата и простора.
Истинността-прозрачна като нежност е.
Но в шеметни илюзии ни дави,
завързала нозете ни със тежести,
самата неизбежност, че сме хора.

Петмезна гъстотата ни, единствено
привлича рой мухи, за да я смучат.
Изгубваме се в опит за взаимности,
прегръщаме гранитени контури.
Пред ласкавия поглед хладно кимваме.
Складираме мечти за всеки случай.
Сушим протрити вери на простирите.
Животът ни е пуст, макар и бурен.

Когато са напълно празни дланите,
извайват онова несътворимо.
Тогава всички гладни са нахранени,
защото нещо друго ги засища.
Сега сме тук за кратко съзерцание,
в привидната утеха, че ни има.
До онзи миг завръщане в безкраите,
в покоя си на същности предишни.

Милена Белчева 2013

Така и не дописах тази книга.
На чувствата ще хвърля черновите.
Каквото съм научила ми стига,
каквото не – добре, че не попитах.

Ще рукне тишината милостиво,
смекчила сетивата ми – фосили.
Искрица от битийното огниво,
в сърцето ми, тъгата ще усили.

И в нея ще догарят всички стари
тежнения и трепети напразни.
Димът на неизбежните пожари,
ще ми смъди и гърлото ще дразни.

Ще кашлям до премала, ще се давя
в горчиви струйки, скулите пресекли.
Домът ми ще ме чака изоставен
и ще се преродя, но пак в човек ли?

Кълбото от илюзили разплела,
ще зърна ли иглата в купа плява?
Умората, достигнала предела
с последната сълза се изпарява.

21.07.13

автор: Милена Белчева

изображение: интернет