Това е стихотворението ми по случай:
БАЛ НА ПОЕЗИЯТА „РИСУВАМ ТЕ ЖИВОТ/2019”
Смирените нюанси си избрах
Eдин и същи път – с безброй пейзажи.
Преди, сега и след – в смълчан триптих.
Дали наивността ще ме накаже,
че твърде рано и` изневерих?
Че твърде дръзко скочих надълбоко,
а бисери от дъното не взех!
Пред мен изплуват хиляди посоки,
но този свят все тъй е пуст и вехт.
Но този свят е друг във същността си,
ако се вслушам в онзи мъдър глас.
И плисва златен дъжд в деня навъсен,
копнежите притихват в тюркоаз…
Животът зърва в свойто огледало
из сметищата мрачни на греха-
невежеството земно-разпиляло
забравените скици на духа.
Въздъхва, милостиво ми подава
от скицника на времето – лист нов.
И тихо чака моята проява –
на глупав шут, или на философ.
В очите ми – палитра от сезони.
В сърцето скрит е не един сюжет.
Днес ангел съм – от рая си изгонен.
И демон жив, в перото на поет.
И с кал рисувам, с огън заличавам.
И цвят, и звук искрят на шир и длъж.
Но четката да движи, се надявам,
единствено Творецът Всемогъщ.
„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
На 19 май от 18ч. в Концертното студио на Радио Варна бе представен новият поетичен сборник на популярния бард Михаил Белчев. Премиерата в черноморския град бе част от програмата на 26-тото издание на международния музикален фестивал „Откритие“, по покана на Доно Цветков—инициатор и организатор на фестивала.
„В полумрака на спомена“ бе представена от издателя Дамян Яков, който разказа пред многобройната публика за интересния процес на реализация на книгата. Обърна внимание на всеки детайл, който я прави ценна за читателите, не само като богато съдържание с над 200 стихотворения, но атрактивна и като визия, и като усещане. Шрифтът, който е избран за луксозното издание, е купен пробно за предишен сборник за конкурса „В полите на Витоша“, мастилото е абсолютно черно, а покритието е ламинат кадифе. Портретът на корицата е подарен на автора от художника Филип Малеев, а за илюстрациите в тялото, са използвани творби на дъщерята на издателя-Рада, която живее в Хага. Дамян Яков уточни, че триметровите ѝ платна, изобразяващи балерини, изглеждат като „абсолютна импликационна част от книгата и сякаш са правени специално за нея.„
Кристина Белчева също изрази своето възхищение от съвместната им работа с думите: „Дамян Яков подхожда към всяка една книга с толкова много любов, че все едно се ражда живо същество“ и допълни, че всичко, което той прави, сякаш е вълшебно; че създава книги, които никога няма да събират прах по рафтовете, а всяка една буква в тях ще оживява за читателите. Издателят прие с усмивка комплиментите за прекрасното оформление и скромно заяви, че „всичко започва от автора“. В отговор на приветствията и от Доно Цветков, Дамян Яков изрази своята вяра, че този сборник е добър опит да включи всичко, което Михаил Белчев е написал през годините, че идеята е, това да бъде наистина специална книга, която да бъде изследвана, изучавана, достойна и запомняща се.
Самият автор разказа за процеса на създаване на творбите си и усещането от първите стихотворения, превърнати в песни, след това и в хитове. Съпругата му допълни, че в младежките им години е приела колебливо драматичните признания в първата песен, която той ѝ посвещава „От много, много отдалеч“, но с времето е осъзнала колко красота и мъдрост има в текста. Днес тази песен звучи в изпълнение и на сина им – Константин Белчев и вече е любима на неговите приятели. Развълнуван от спомените и обичта на своите близки, Михаил Белчев сподели, че няма по-голямо щастие от това „семейството ти да те приема такъв, какъвто си, а не да гони Михаля“ и благодари на своята любима жена, че преди 33 години е избрала имено него.
Разговорът продължи да гравитира около непреходните теми за любовта, пътя, изкуството и човешките възприятия. Доно Цветков припомни за свое интервю, в което популярният бард споделя за първото си посещение във Варна и освен за приятните вълнения, провокира Мишо Белчев да разкаже и за многобройните трудности пред артиста по време на тогавашната система. В тази вълнуваща ретроспекция, с артистичен прочит на любими творби се включи отново съпругата на автора – Кристина Белчева, която сподели, че въпреки естетическата бариера и цензура през изминалите години, стойностните текстове и песни стигат до хората и те наистина успяват да ги оценят. Сред прозвучалите стихотворения, част от които посветени на сина им, бе и великолепното откровение, превърнато в песен „Ти ме повика, живот“, познато в изпълнение на непрежалимия Вили Кавалджиев.
В края на вечерта, гостите приеха в знак на уважение цветя от младата варненската певица Елиз Нигохозова, позната на варненската общественост от МФ „Откритие“. Дълго време след вълнуващата премиера, Михаил Белчев получаваше поздравления и раздаваше автографи на своите почитатели, които очакваха с нетърпение предстоящите интересни събития от фестивалната програма.
Константина Живова е популярно лице от телевизионния екран, предпочитан модел, прекрасна майка, също и автор на проекта trywithina.com. Какво още, ще ни разкаже самата тя. Повод за това интервю е първият ѝ роман „Завинаги” и вълнуващите минути на любов и споделеност, свързани с премиерите. Благодаря ѝ, че прие поканата да добави още интересни щрихи към своя портрет и да задоволи читателското любопитство. Новото ни познанство, както и зашеметяващата ѝ усмивка са добър повод да минем и тук на „ти”.
Здравей! Коя е Ина, извън клишето „красива и известна” ?
Ина е работеща жена, майка, приятел. Тя е човек, който не може да стои без да прави нищо. Динамична, организирана и почти винаги усмихната. (и тук се усмихва отново)
Видно е, че си привлекателна, а в съчетание с енергията на младостта и силата на характера, въздействието ти се увеличава значително. Но външността понякога е коз, понякога е оръжие, насочено срещу притежателя му. При тебе как е?
Всяко качество, което носи човек в себе си би могло да му помага, но и да му вреди. Всичко зависи как ги използваме. За мен е важно човек да има енергия в себе си. Да има желание за живот и развитие. Да вижда и оценява малките неща. Да бъде добър!
Днес почти всеки разкрива своя lifestyle – чрез социални платформи, сайтове и т.н. и се „бори” са повече публично внимание. С какво твоя блог и новите ти видеа се различават от тези на останалите?
Така е. Да бъдеш блогър се превърна в световна тенденция. В България тази професия или хоби се развива с пълни сили. Когато има конкуренция аз лично се чувствам по-добре. Амбицирам се повече. Моят блог www.trywithina.com съществува вече втора година. Опитвам се да показвам неща, които ме вълнуват. До броени дни ще започна и нещо ново, свързано с модата в моя блог, но ще го видите, когато е готово. Това ще е моят нов начин за представяне на модата.
Как успяваш да жонглираш с толкова много ангажименти, стремежи, активности?
Аз съм такава от дете. Приятелите ми казват, че съм суперактивна. И е така. Не мога да не правя нищо. Изпадам в депресия дори за ден. Обичам да експериментирам, да мисля, и да създавам нови неща и да си поставям нови предизвикателства. Обичам да работя.
Родена си в Монтана, но живееш в столицата. Какво те привлича в големия град и какво ти липсва?
Всеки човек, който е дошъл от малкия град в столицата е привлечен от възможностите за развитие. От повече от 12 години съм в София и създадох много контакти, приятели и познанства в различни сфери. Понякога ми липсва спокойствието и усамотението. Мечтая си някой ден да живея в къща с изглед към морето.
Убедихме се, че имаш и изключително красиви приятелки, които споделят с теб премиерите. Смяташ ли, че визията е индикатор и за вътрешното обаяние, което привлича и такива себеподобни?
Разбира се. Визията е важна част от това как ни възприемат околните. Важно е да се грижим за себе си. Няма как някой да ни харесва и обича, ако ние не харесваме себе си.
Кое е най-необичайното нещо, което са ти признавали на срещите с читатели и почитатели?
Има много истории, които са ме карали да настръхвам. Никога не съм вярвала, че книгата ми ще докосне толкова хора и ще промени съдби. Наскоро едно момиче ми сподели, че след прочитането на книгата, нейните родители са се събрали след дълга раздяла. Това е най-голямото щастие. Щастието в очите на другите, благодарение на частица от моя труд.
Кой е най-големият ти критик в ежедневието и по отношение на литературните опити?
Моите близки и приятели. Приемам критики. Те те изграждат като личност.
Каква ще остане Ина завинаги и как се промени след написването на романа?
Ина ще остане завинаги обичаща. Обичаща живота! Да забелязваш малките неща, да оценяваш кратките и на пръв поглед незначителни моменти, дори в ежедневието е голямо богатство, ако успееш да го запазиш, като черта от своя характер. „Завинаги“ ме промени завинаги с това, че събрах смелост, упоритост и дадох цялата си любов за този проект. Разбрах, че когато си смел и упорит трудът се възнаграждава и оценява.
Споделяш, че в книгата ти има силни послания и за мъжете. Какви са отзивите на мъжката аудитория и съвпадат ли с идеята на твоята мисия?
За мое щастие книгата се чете и от мъже. Получавам коментари и писма от мъжката аудитория и разбирам, че и те имат своите неразбирания за себе си, като нас жените, но знаят едно, че и те могат да обичат истински.
Решила ли си вече какви ще са тематичните ракурси на следващите авторски изяви?
Да. В момента започнах работа по редакция на романа, кратка, но допълваща, която може да бъде интереса и на второ четене и до месец се надявам да започна превод на романа на английски. Надявам се в края на лятото книгата да бъде достъпна за хората по цял свят, преведена и издадена онлайн.
Кои песни олицетворяват: личността ти, детството, летежите, несбъднатостите?
От няколко години харесвам “The Weeknd” и това слушам постоянно в момента.
На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна се състоя премиера на втората поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване” на Милена Белчева. Събитието, част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“, стартира с приветствие на нейния председател – Иван Богданов, който представи последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014.
Милена Белчева е родена във Варна, а творческият ѝ път минава през литературна школа „Прибой” с ръководител Венета Мандева. Завършила е специалност „Моден дизайн” и „Журналистика”, а любовта ѝ към художественото слово я импулсира да чете стойностни произведения и да продължава да се развива като автор. Първата си поетична книга „Ванилено небе” издава през 2007г., с идеята да даде публичност на своите съкровени изповеди и житейски възгледи. Стихосбирката „Етюд за притихване” е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Картината, избрана за корица, е на италианския акварелист Фернандо Кавалиери, като в изданието са представени и няколко акварелни творби на пловдивския поет и художник Радослав Коцев-Даро. Редактори на стихосбирката са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев, консултант е младият и даровит автор – Венцислав Василев. На премиерата Милена Белчева изрази искрено признание към всички, допринесли за реализацията на този проект и сподели интересни моменти, свързани с творческия процес. Повечето от прочетените стихотворения, част от които номинирани в редица Национални литературни конкурси, бяха с философска насоченост: „Смалявам се до сянка на сълза”, „Безследно”, „Rеti Ventos Venari”, но авторката представи и някои от по-интимните си лирични творби като „Есенни ескизи”, „Неделно”, „По деколтето на битието”, „Блус за трима” и др.
Приятна изненада за многобройната публика бе поетичния поздрав на малкия син на поетесата, както и артистичното включване на барда Милен Тотев, който изпълни три от най-емблематичните песни на Булат Окуджава. Вдъхновяващи музикални поздрави бяха подготвени от музикантите Иван Анастасов и Кристиан Симеонов и за премиерата в столицата, която се състоя на Петковден, месец по-рано, в НЧ „Николай Хайтов”. За издателя, както и за трима късметлии в залата, имаше предвидени подаръчета със символика и лично послание. Милена Белчева също благодари за вниманието, изящните букети и милите жестове, с които я изненадаха от своя страна приятели и почитатели. В края на вечерта, присъстващите, освен вълнението да получат автографи, имаха и възможността да отправят личните си пожелания и изразят впечатления от представената поезия в специалната книга за гости. Срещите с публиката продължиха и на следващия ден в галерия „Георги Петров”-Добрич.
Интервю в предаването „Минути за култура“ на Кирил Аспарухов – шоумен, водещ, поет, публицист на Милена Белчева по повод премиерата на втората и поетична книга „Етюд за притихване“.
Кирил Аспарухов: Днес във фокуса на Вашето любопитство, на Вашия очакван интерес е срещата ми с младата българска поетеса – Милена Белчева. Поводът е повече от приятен. Все още ехото от нейната премиера вълнува варненската общественост, българската общественост, защото в Националния конкурс на Издателство „Буквите“ тя печели първо място, първа награда за поезия и наградата е, разбира се, сборник стихове, които издават. Държа точно тази топла книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.
Здравей! Знам че не са те оставили още вълненията от премиерата в салона на Радио Варна. Логично е да те върна мислено, емоционално, споменово назад?
Как изживя тази премиера? Беше ли се подготвила за нея, как те срази интереса на публиката?
М.Б. Първо, добро утро на всички. Аз предполагам, че зрителите ще бъдат снизходителни към моето вълнение тези екстремни емоции. Благодаря много за поканата. Ти винаги си подкрепял българската книга, в частност – Словото и аз съм изключително признателна отново за тази среща, този жест към мен. Да, бях подготвена доста добре за премиерите. Обичам да изпипвам всичко до последния детайл. Перфекционизмът ми понякога граничи с неоправдана лудост, но мисля че изявявайки се на сцена, тъй като поезията, освен интимно преживяване, тя е и общуване, е необходимо да бъдеш максимално приветлив за хората, максимално да разгърнеш своята душа. Да има елементи на изненада, също така. И на премиерата в София изненадите бяха повече за мен. Мои приятели музиканти – Кристиан Симеонов и Иван Анастасов ме приветстваха музикално, както и присъстващите в пълната зала с изпълнения на емблематични песни на Елвис и Хулио Иглесиас. Във Варна мой гост бе Милен Тотев – един известен бард, на който също съм много признателна. Винаги подкрепя подобни инициативи. Преди пет години, когато организирах едно „Поетично кафене“, в памет на непрежалимата Венета Мандева, той отново присъства и изпя някои от любимите и нейни, и наши песни. Така че – с доста емоции преминаха и трите премиери.
К.А. Аз веднага искам да попитам – защо „Етюд за притихване“? Това притихване, преди буря ли е, преди поредния ти голям творчески скок?
М.Б. Поезията за мен е по-съкровено преживяване и не мога така категорично да кажа, да предвидя какъв ще бъде следващият етап в моето емоционално, духовно състояние и съответно – какво ще провокира сетивата ми, за да изразя нещо. Когато човек е в покой, когато е в състояние на безметежност, когато е, така, в кавички да кажа е „щастлив“ – неосъзнато, той не изпитва необходимост да пише, да изразява по някакъв начин емоциите. И аз предпочитам да бъда в такова състояние, в което да няма провокация да пиша. Но животът ни е достатъчно динамичен и изпълнен с много обрати и колкото и да сме приемащи и отдаващи, има моменти в които тези емоции кондензират. И предполагам, че ще продължи пътят ми в посока на нещо ново.
К.А.След първата ти книга „Ванилено небе“, ти се появи в много сборници, в много конкурси. Така наречената електронна мрежа дава възможност за невероятни и неочаквани всекидневни и всекиминутни срещи с поезията на кой ли не, Както и ти живееш чрез това нещо. Този конкурс, в който ти печелиш първо място, ускори издаването на тази книга. Но ако не беше спечелила първо място на конкурса, щеше ли да излезе същата книга като „Етюд за притихване“?
М.Б. Като подбор – едва ли точно по този начин, тъй като за мен това една затворена страница, един период от живота ми, който бе обвързан с един силен душевен катарзис, с едно много мъчително филтриране, промяна в ценността система, във възприятия, в отношения. Избирателна пропускливост в общуването, хората с които общувам, местата, на които присъствам. И филтърът ми с годините става все по-ситен и самата ми референтна групичка от близки хора се смалява.
К.А. Да, но има един код на този конкурс, който носи предизвикателното име „По стъпките на лятото“. Какви бяха тези стъпки – парещи, губещи, изгарящи?…
М.Б. Всъщност, стихотворението, с което спечелих конкурса, е обвързано именно с един такъв период на несподеленост. Бяха по-скоро парещи. И както каза и самият ти – социалните мрежи и всякакъв вид платформи за публикуване на лично творчество дават възможност за голяма изява, за среща с много автори. Конкурсът бе на Издателство „Буквите“. Иван Богданов ги селектира творбите и вече журито е преценило, че моите, както и на още една интересна авторка – Мария Иванова – Фьон са достатъчно удачни, за да бъдат включени в поетичен сборник. Самата работа по книжката беше доста мъчителна – и по отношение на селекция и на преработка, тъй като, както казах – това е един затворен етап за мен и е много трудно да вложиш отново тази емоция, която си пренесъл в творбите. Но затова съм изключително благодарна на един завидно талантлив поет – Венцислав Василев, който ми помогна да подбера оптималните творби, които да включа , както и на редакторите – Нели Господинова и Валентин Чернев, които ми помогнаха изказът ми да бъде по-естетичен, по-прецизен.
К.А. Но виждам, че крие се и още една приятна изненада, тя тръгва от корицата, която е повече от ефектна, тази бяла лодка, която е затихнала и очаква наистина прилив на вълна, или нещо друго. Каква е историята с корицата на твоята стихосбирка?
М.Б. Да, ти не присъства, но си запознат. Аз винаги се радвам, че така си подготвен, или поне интуитивно си усетил нещата. Първоначално бях избрала акварели на мой приятел от Пловдив – Радослав Коцев-Даро, който е също е и поет, но предимно се занимава с рисуване и исках нещата, които сложа на циклите като визуално изображение, като послание, да бъдат адекватни на съдържанието и да бъдат нещо много нежно, притихнало, лирично. Да няма екстравагантност, да няма някакви силни образи…
К.А. Да бъде естествен преход, въведение.
М.Б. Да, да бъде по-естествено. И бях си избрала 5-6 картини, акварели, които впоследствие, с няколко дена просто, се установи, че той ги е предоставил на една друга авторка – Катя Маринова. Да ѝ е честита и нейната книжка. И се оказва, че явно поетите имаме много сходна сетивност и естетични възприятия, тъй като абсолютно идентично – това, което е корица, и това, което ще е в нейните цикли – си съвпадна. Доста дълго време търсих нещо подходящо за образ на корицата.
К.А.И къде намери тази корица?
М.Б. Това е картината „Лодки“.
К.А. Аз знам, че е на италиански художник, но…
М.Б. Да, Фернандо Кавалиери се казва. Той е Директор, Председател на италианската асоциация на акварелистите. И беше така любезен да ми я предостави, след което аз му пратих книжки за Италия и дори възнамерявам да му преведа някои от стихотворенията с помощта на приятели. Защото той има голямо желание да ги прочете, докато с българския език не е толкова добре.
К.А.А как прие твоята покана да бъде част от творчеството ти?
М.Б. Почти мигновено откликна, за което съм му признателна. По същия начин реагираха и мои познати, които ме подкрепиха и на премиерите, и по различен начин…Някои…
К.А.С една красива авантюра от края на миналото лято…
М.Б. J Да, с добра дума, с прегръдка, тази енергия също е…
К.А. …много важна.
М.Б. Много важна, да…
К.А. Нека точно в този момент да прочетеш едно от стихотворенията, които искаш да чуят зрителите на сутрешния блок. И така няма да бъдем голословни. Знам, че всеки поет крие много неща и между редовете, и в поантите, и в художествените си образи. Да чуем едно стихотворение!
М.Б. Този път ще бъде импровизирано. („Смалявам се до сянка на сълза“)
К.А.Изящно. Откровено…
М.Б. Така най-добре импонира на състоянието ми.
К.А.Винаги ли в белия лист намираш спасението и смисъла на живота си? Белия лист, на който изливаш впечатленията си, разголваш душата си. А това винаги прави твореца уязвим, раним…
М.Б. Да, белият лист, който понякога е цветен. Аз обичам да имам цветност. Но като спонтанна реакция, като отдушник, като място, на което мога да филтрирам тази мътилка на ежедневието и да изведа един образ на всичко преживяно, който да бъде зареден и със смисъл, да носи някакво послание, да, бих каза, че е вид спасение. Аз, както казвам, пиша с психотерапевтична цел, понякога.
К.А. А притеснява ли те факта, че не винаги посланието на поетите достига до сърцата на хората, на читателите? Понякога е толкова лично, че този който ще чете ще каже – това не ме засяга, това не се отнася за мен, ме вълнува…
М.Б. Възприятията действително са индивидуални при всеки и всеки вижда това, което иска да види.
К.А. Това, което иска да види.
М.Б. Така е да, според състоянието. Моментното състояние – емоционално, или на ценности, които иска да придобие, или е закостенял в тях. Няма как да видиш нещо различно, освен това, което носиш в себе си. По същия принцип, четейки нещата ми понякога изказват много силно съчувствие при произведения, където ме индентифицират с лирическата героиня, започват да ми дават съвети, послания, препоръки…Което, всъщност, не винаги съвпада с този период, в който съм писала. За мен това е нещо преживяно. В момента, в който излея стиха, стихотворението на споменатия „бял лист“, то вече не ми принадлежи. Оттам – насетне, всеки може да го интерпретира както желае. Ако намери нещо което да го провокира, нещо, което да го усмихне, да го преобърне…
К.А.А как бълбукат в тебе тези потребности да излееш душата си в мерена или немерена реч?
М.Б. Как бълбукат…
К.А. Често ли булбукаш? Или има затихвания, затихвания и изведнъж изригнеш? При всеки творец е различно.
М.Б. Ако нямам провокация, не изригвам. Т.е. трябва нещо наистина да ме разтърси, да ме преобърне, за да се наложи да прибягна до това да го изразя публично. Стига само въпроси ще ми задаваш ти. Ти казваш в едно свое стихотворение: „в мен Скорпионът не дреме“. Не знам, пиеш ли кафе, пиеш – предполагам. Ако случайно някой път се унесеш и така…да не си „на максимум“, както продължава стихотворението, аз съм ти приготвила една скорпионска чаша от мен.
К.А.Какви са тези мили изненади!?
М.Б. От време на време да си пийваш кафенцето в нея и да бъдеш „на максимум“…
К.А. И то точно в месеца на моя зодиакален знак. Пийвам, благодаря ти сърдечно.
М.Б. Да…Но си оставяй така и моменти за събиране, а съзерцание, за притихване…
К.А. Един скорпион не може да притихне. Ако притихне, то е само за миг, за да ухапе.
М.Б. Доста познато, имайки син скорпион вкъщи.
К.А.Когато има незаслужени обиди, когато е незаслужено непризнат, когато е подмятан и не му се казват нещата в очите, пред него. Тогава Скорпионът е жесток. Но…имаш ли още такива закачки към мен, защото аз продължавам…
М.Б. Не знам, ти казваш „с нищо не станах на „ти“. Аз се радвам, че с мен продължи на „ти“, защото все пак се и познаваме. Хубавото на поезията и на словото, въобще, е, че сближава хората. Аз да те питам – с кое вече си на „ти“ в живота?
К.А. Още не съм с нищо на „ти“. И не искам да бъда на „ти“! Защото, когато си на „ти“ с нещо, тогава омаловажаваш нещата, а когато още не си на „ти“, ти продължаваш да проявяваш любопитство, уважение, внимание, стремиш се…Когато си на „ти“, това вече е минало зад гърба ти, не е толкова интересно.
М.Б. А какво те прихитва теб?
К.А. Моля?
М.Б. Какво теб те притихва?
К.А. Всичко ме предизвиква!
М.Б. Прихитва, притихва 😉
К.А. Дори и най-дребните неща…Защото знам, че животът не е безкраен. Не е безкраен…И има днес, утре – няма. Ако не си максимално напълнен през деня със задачи, с отговорности, стремежи и като се прибереш вкъщи да си легнеш от приятната умора на свършената работа. Ако нещо те човърка отвътре, това да бъде „Какво не успях да свърша?“ ,“Обидих ли някой незаслужено?“.
М.Б. Да, ретроспекция…
К.А.Тези терзания леко те карат да те превъзбудят така и на другия ден да го заличиш…Но, ако осъмнеш на другия ден. Ако можеш да кажеш: „Здравей, Слънце! Жив съм!“
М.Б. Т.е., притихване май няма.
К.А.Да, притихване няма. И аз затова да те попитам – твоето притихване – като скок следващ ли е, или просто уморена от много неща – притихваш?
М.Б. …
К.А.Всъщност, не ме питай, аз те питам. Защото зад гърба ти – ти си дизайнер, ти си педагог, ти си журналист, но и поет…Коя е твоята истинска същност?
М.Б. Може бе най-комфортно се чувствам в ролята си, по-скоро състоянието си на майка, тъй като това е нещо неизменно. Всички тези дипломи, които спомена…Аз не съм се занимавала професионално с много от нещата, които изброи. Освен – по отношение на журналистиката – поддържам една страница за изкуство и култура „Арт клуб Монограм“, но за другите занимания…Педагогиката повече прилагам във възпитанието на децата си и съм изключително щастлива, защото те споделят всичко с мен. Независимо, че синът ми, големият, е вече пълнолетен. И дори успявам със скорпионския бяс да се преборя, което отчитам като огромен плюс.
К.А.Защо децата ти? Две деца ли станаха?
М.Б. Две са, да…
К.А.Да?
М.Б. На 18 и на 11 (години)
К.А.Толкова млада, а вече майка на две деца…
М.Б. Така е. 🙂
К.А. А професията, която упражняваш в момента и която те спасява финансово, коя е?
М.Б. Занимавам се с организация на събития и музикални участия. Представляваме като компания един от най-известните млади поп-изпълнители, както и други в сферата на по-модерното рап-звучене. Работим с много компании, с много артисти.
К.А. Добре, а журналистиката къде отива?
М.Б. Журналистиката намира своята изява в различни отзвви за културни събития. Тъй като ние така често се засичаме, знаеш, за радост, културният календар на морската столица е доста богат и имаме възможност да присъстваме на много интересни събития, на пърформанси, на презентации…Аз съм много свързана и с изобразителното изкуство, опитвам се да посещавам изложби, съответно отразявам всичко, което имам възможност и време да посетя.
К.А.А модния дизайн, в който се втурна толкова мощно и можеше да бъдеш една от най-изявените модни дизайнерки? И не само във Варна…
М.Б. Ти винаги с един такъв патос говориш…Благодаря. Модният дизайн на малко по-заден план остана, но, както споменах, за мене беше важно да направя правилния избор. Преди много години, когато кандидатствах, аз исках да завърша нещо свързано с археология, екология, дизайн, но тогава нямаше такива специалности. Исках и НАТФИЗ, но беше далеч, в София. Така че, в момента, в който излезе специалността, аз бях подготвена за „Международен туризъм“, изключително добра подготовка, с география и казах „Не, спирам и започвам рисуване“ За мен това си беше страст, тъй като действително имам талант по отношение на дизайнерството. Но си остана така, в потенциал. Обещала съм на себе ти тази зима да се занимавам интензивно с рисуване, тъй като съм забравила доста от нещата, от техниките през времето. И мисля, че това ще бъде добро вдъхновение за създаване на модели. Иначе вкъщи си рисувам камъчета.
К.А. А как коментираш поетичната среда в морската ни столица? Тази Варна, която е европейска младежка столица след две години. Има ли достатъчно, много ли са поетичните таланти в града? Как оценяваш нивото им?
М.Б. Много субективно ще е, ако трябва да бъда по-конкретна и да дам някакво категорично мнение. Имам много близки поети, писатели. Смятам, че във Варна има една много добра артистична среда. Изключително съм признателна на нашата приятелка – Ваня Маркова, която ни събира на тези много вълнуващи поетични балове, където успяваме да подишаме една по-чиста атмосфера, защото се събират хора с различни интереси и професии, обединени от словото.
К.А. Това са поетичните оазиси.
М.Б. Да, точно оазиси са, където резонираме на сходни честоти и успяваме да бъдем и притихнали, и споделени. Смятам, че има достатъчно достойни имена и творби, които да провокират читателя и че българинът има изключително висока култура на възприятия, на отношение към словото. Факт са и фестивалите „Славянска прегръдка“, факт са „Алея на книгата“, многобройните изложби, представяния…
К.А. Да, на ако някой каже: „Не, сега не е време за Поезия.“? Ти как отговаряш?
М.Б. За мен винаги е време за поезия. Въпрос на възприятия. Смятам, че има достатъчно хора, които четат. За мен е по-радващо, че има такива, които пишат и аз имам удоволствието да се докосна то техния лиричен, вътрешен свят, да бъда провокирана от техните ракурси.
К.А.Милена, ако съм пропуснал нещо, а много искаш да отговориш, натрупано в тебе вълнение, признателност, благодарност, мълчание, може да го направиш сега.
М.Б. Добре, ще помисля за това.
К.А. Имаш право на още един въпрос и на още едно стихотворение, защото минутите неумолимо текат към финала на минутите за култура.
М.Б. Добре, аз да те помоля в това време, докато избирам, да ми напишеш нещо. Това ми е книгата за гости, която направих, т.е. книга за книгата. Ако искаш после, ако искаш на прима виста сега, едно послание от Кирил Аспарухов, един от специалните хора в града.
К.А. Ще го имаш, ще го напиша с удоволствие, това ще стане след като приключа.
М.Б. Нося си сценария от премиерите, но мисля, че като финал най-подходящо ще бъде това, което казах на премиерата във Варна и вчера в Добрич. Тъй като Милен Тотев за финал изсвири една много емблематична песен на Булат Окуджава – Молитва, аз наистина не знам присъстващите в публиката ще композират по своето житейско петолиние, но исках да им подаря няколко ключови думи, защото поезията е мелодия от знакови думи и ноти. Това са СМИСЪЛ, СМИРЕНИЕ, за да виждат благословението, скрито във всяко изпитание и всяка болка, както и ПРОЗРЕНИЕ, ПРОЗОРЛИВОСТ, ПРОЗРАЧНОСТ, ПРОШКА, ПРОСТОР И ПРОЛЕТ, като символ на възраждането и вдъхновението.
К.А.Това са великолепни думи и будят много размисъл, много асоциации.
М.Б. И искам да ги подаря и на зрителите, и на теб.
К.А. Така. Внезапния въпрос към мен?
М.Б. Внезапен въпрос…
К.А. Няма.
М.Б. Да, очи в очи ще го задам, но може би е свързан с метаморфозите на любовта, като едно неизменно чувство, което присъства в нашия живот и мисля, че много успешно успяваш да го пресъздадеш във всичките емоционални и смислови ракурси в твоята поезия. И това ли е нещото, което те движи? Любов към живота, към хората, към поезията?
К.А. Да, любов към всичко…
М.Б. Ти си човек, който се занимава с благотворителност, даващ извънредно много подкрепа към млади таланти, към всякакъв вид изкуство и съм респектирана.
К.А.Да, трябва да мине през сърцето ти вълнението, не през джоба ти. За много творци минава през джоба. Ако не мине през там, те няма да се развълнуват. Това е разликата. Между тях и мен.
М.Б. Така е. Оценяваме го.
К.А.Това ти беше въпроса, нали?
М.Б. Да.
К.А. За финал избери още едно стихотворение от този „Етюд за притихване“. Да сложим една красива точка на днешния ден, на нашето утро, на нашите минути за култура.
М.Б. Отново импровизирано („Достатъчност“)
К.А. Благодаря ти. Аз ще отпивам от скорпионската ми чаша, подарена от тебе. Аз само добавям, че една от обичаните ученички на Венета Мандева гостува в минутите за култура, за да представим новата ѝ книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.
К.А. Благодаря ти за откровенията и ти желая още успехи – поетични, житейски, творчески…
М.Б. Благодаря. Нежни и безметежни дни пожелавам на всички зрители. Благодаря за поканата още веднъж. Ето е дно календарче с пожелания за ползотворна и радваща година.
К.А. Успех и в следващите конкурси.
М.Б. Благодаря от сърце.
К.А. Приятен ден, уважаеми телевизионни зрители! Така завърши „Минути за култура“. Разговарях с Милена Белчева – една от съвременните варненски, български поетеси.
Варна, 13.11.2015
ТВ Черно море
Бъдете снизходителни, всичко се случи на прима виста и преди първото за деня кафе 😉
Близо три часа продължи тържественият бенефис „Любовни следи” на Кирил Аспарухов в ДТ „Стоян Бъчваров”- Варна. Верен на своите естетични критерии и безупречен професионализъм, известният шоумен, водещ, журналист и творец, за пореден път влезе в ролята и на благодетел, дарявайки събраните средства от вечерта на даровитите деца от ОДК – Варна. Богатата концертна и артистична програма бе предвидена за 10 септември в Летния театър на града, но обилният порой отложи тази вълнуваща среща и символично предзнаменува, че на атрактивния артист ще му върви и занапред „по вода”. Дългоочакваното представление се реализира в края на ноември – рожденият месец на домакина и премина с фойерверки от ведро настроение и възторжен отклик. Проявата, както и благотворителния жест към младите таланти получиха благословението на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан. Той призна, с нескрито вълнение в обръщението си, че макар да е от две години в морския град, познава достатъчно добре следите на Кирил Аспарухов – една от знаковите обществени личности с виден принос към българската култура.
В оживяла детска приказка се превърна изпълнението на малките грации от балетна школа „Вива денс”, с което стартира спектакълът. След тях, вокална група „Сребърни звънчета”, с ръководител Юлия Недева, представиха своята изненада – кавър на популярен ретро хит. С думите: „Той не е глас, а гласище”, Кирил Аспарухов анонсира звездната поява на Калуди Калудов. Известният оперен певец изпя любимата си песен „Неблагодарно сърце”, но с уточнението, че самият той е изключително благодарен за възможността да бъде на тази сцена и сред тази публика. След впечатляващото изпълнение, актьорите от Драматичен театър „Стоян Бъчваров”- Варна представиха избрани стихотворения на Кирил Аспарухов от цикъла „Откриване”, сред които имаше творби, посветени на София Стоянова, Невена Коканова, дъщеря му- Делена, поета Валери Станков и др. Публиката реагира с искрени аплодисменти и посрещна следващите изпълнители в тържествената вечер – Герман Тепавичаров и Стела Куконова от Клуб по спортни танци „Варна“ при НЧ „Христо Ботев” в Морската столица. С много нежност, трепет и изящество, те представиха своята „танцова целувка”, под звуците на любимата „Michelle” на „Бийтълс”.
Изненадите за гостите продължиха с появата на артистичния Теди Генев, който изпълни стихотворение с посвещение от своя приятел, претворено във вълнуваща песен. След красивото музикално включване, децата от ДЮТ „Златното ключе”, с ръководител Сия Папазова, представиха избрани творби от цикъла „Една жена на 33”, включени в сборника „Любовни следи”. Истинско оживление предизвика внезапното модно ревю на дизайнера Красимир Недялков, който показа, под модерния ритъм на рапа, свои авангардни модели в сиво-черната гама, обединени от темата „Изкушение”. Със специален музикален поздрав се изяви и „Славеят на Варна” – Боряна Христова – Амира. Младата дама с покоряващ глас, определена и за най-добър изпълнител на Международният поп, рок и джаз фестивал „Откритие 2014” и носител на редица други награди, също получи посветено стихотворение, в знак на внимание и искрена симпатия. Последва рецитал на акторите от варненския театър с поетични откъси от цикъла „Наивник на възраст”. Във вихъра на румбата -„танцът на влюбените” се появиха и очарователните Мартин Янчев и Ася Кацарска, състезатели на танцов клуб „Кристал”. След атрактивното изпълнение на танцьорите, залата притихна, за да се наслади на „слънчевия пожар на Варна” – Деси Добрева, която се появи отново на родна сцена, след осмото си турне в Америка. Магнетичната певица също прочете връченото ѝ с дълбоки почитания стихотворение и изрази сърдечна признателност за поканата и жеста.
Младите актори от ДЮТ „Златното ключе” продължиха с поетичен поздрав от цикъла „Дилема”. Възхитителна хореография, изящество и стил показаха дарованията Иван и Биси от балетна формация „Art dance”, с ръководител Нина Козина. Емоциите продължиха с приветливото включване на Жоро Пейчев – Степа, който изказа радостта си, че Кирил Аспарухов е едно рядко цвете в градината на приятелите му и поздрави своя колега-шоумен със зашеметяващо изпълнение на хита „I’m just a gigolo”. Вземайки дъх след тази ритмична еуфория, вечно усмихнатият танцьор сподели пред публиката съкровени спомени и откровения, апелирайки да бъдем по-чистосърдечни, да ценим всеки миг, както и своите приятели и близки. Трогнат и силно развълуван Кирил Аспарухов аплодира своя гост с думите „Невероятен, неповторим, неоспорим” и му подари също лично поетично посвещение. С прочувствена лирика от цикъла „Остаряло слънце” продължи и спектакълът, реализиран с подкрепата на толкова изявени личности и съмишленици от артистичния свят на Варна. Сред тях бяха и танцовите двойки от клуба по спортни танци „Одесос денс” – Петко и Мирела, Поли и Кольо, които отново оживиха залата, преди финалния поетичен цикъл „Простите неща” и замислящите силни творби в него. С морски полъх и нежна усмивка в залата се появи и бургаската певица – ТониДимитрова, която изпълни едни от най-прочувствените си песни – „Нито ден е, нито вечер”, „Старецът и морето”, „Съмва се” и също получи посветено на нея лирично откровение, написано в Лас Вегас. След миг, на фона на прочувствена музика и с думите „И казвам си – не всичко отмина” в танцовия вихър се включи самият Кирил Аспарухов, който е и първият шампион на България за сеньори по стандартни танци и заедно със своята партньорка – сеньора Христина Кателиева, изпълни английски валс, поставен от Пламен Данаилов – възпитаник на клуб по спортни танци при НЧ „Христо Ботев”, който живее и твори вече 10 години в меката на шоуто – Ню Йорк.
Не стихваха жестовете към домакина – букети и кошниците с цветя и послания от учителското дружество е от Петрич и г-жа Елена Вретенарова, както и поздравителни адреси от г-н Кирил Йорданов, от г-н Борислав Гуцанов, г-жа Лилия Христова – директор дирекция „Образование и младежки дейности“, г-жа Антония Йовчева – директор дирекция „Култура“ – Община Варна, от г-н Николай Бинев, от удивителната Нешка Робева, Васил Петров, г-н Борис Ангелов от СБП. Сърдечни приветствия и благопожелания в знак на почит и внимание бяха отправени и от н.в.пр. Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, Съюз на пенсионерите „Варна 2004″, ДКС, ВВМУ“Н.Й. Вапцаров“ и разбира се – ОДК- Варна. Жадният за още и още предизвикателства и завидно млад по дух – Кирил Аспарухов през цялото време съблазняваше многобройните зрители с все по-атрактивни изненади и превърна благотворителната вечер в истинско пиршество от образи, звуци, цветове и емоции. Заслуги за това имаха и актьорите от Драматичния театър – Биляна Стоева, Йоланта Райкова, Стоян Радев, Свилен Стоянов, Александър Андреев, Стефан Додуров и Дора Корабова, а музикалното оформление бе поверено на DJ Ivan и DJ Иво. За финал, естествено, прозвуча и „Многое лето” в изпълнение на тенора от Държавна опера- Варна – Евгени Леков. Специална изненада бе подгодвила и галеристката Ваня Маркова, която умили Кирил Аспарухов и той напусна сцената с подарените букети и несдържани сълзи на вълнение, а по-късно раздаде и автографи във фоайето на филиала на театъра. Великолепните отзиви на присъстващите, както и събраните от благотворителната проява 1 200 лв. за децата от ОДК, изпълниха именития поет с чувство на истинско задоволство и гордост. След десетки роли, стотици сценични изяви и хиляди срещи, носителят на Награда „Варна”, Лентата на Кмета, статуетка „Дарзалас”, „Златната маска“ на ДТ „Ст. Бъчваров“ и др., продължава напред, носейки в сърцето си най-съкровената награда – признанието на публиката.
Отзив : Милена Белчева за „КИЛ“
Кадри: В. Димитров, портретна снимка-личен сайт на К.Аспарухов
– Милена, преди броени дни бе промоцията на втората ти книга, която е озаглавена „Етюд за притихване“. Притихват ли хората на изкуството в България или все още има лъч надежда?
– За мен лъчът надежда е в тяхното притихване, не само на хората от артистичните среди, а и на човечеството като цяло. Преодоляване на егоцентричната ни природа и саморазрушителна инертност. Осъзнаване, което започва от всеки от нас. А изкуството е само опит за пропукване на черупката, без значение къде се случва този процес, защото носим себе си, вътрешната си естетика и разбиране, където и да сме.
– От какво черпиш вдъхновение, за да застанеш пред белия лист?
– Белият лист е спасителната лодка, с която може да отпътуваш по вълните на собствените си тревоги, мълчания, впечатления. Провокира ги всичко случващото се, отразяваме света, а той отразява нас. Вдъхновяват ме нежността, красотата и поезията в отношенията. Те са и нещата, които ме притихват.
– Трябва ли поезията да възпитава?
– Не и преднамерено, самоцелно. Всяка изява рефлектира върху нечии представи, преценки, разкрива нови ракурси на възприемане на нещата от живота, някак естествено предразполага към самовглъбяване, съзерцание. И да, словото, в частност поезията, е отговорност. Едновременно – и слабост, и сила.
– Какви стихии бушуват в теб?
– Жената сама по себе си е стихия, независимо с какъв интензитет проявява своите характеристики. Мисля, че съм в такъв период, в който съзнателно се опитвам да овладявам това, което събужда стихийността. Евтиният драматизъм излиза много скъпо. Да, преминала съм през доста обрати и тежки сътресения, но те ми помогнаха да видя някои неща в дълбочина и произхода, и последиците на събитията, доколкото има проследимост. А ако има стихия, която още ме владее неизменно, това е тревожността в майчиното сърце, което винаги е будно за всичко, което би нарушило покоя на любимите му хора.
– Кои три желания искаш да ти се сбъднат?
– Най-често аз съм в ролята на рибката, сбъдваща желания, но ако ми даваш този условен избор, то желанията ми ще бъдат свързани с три думи – смелост, смисъл, смирение.
– Съвсем наскоро спечели призово място в още един поетичен конкурс. Чувстваш ли се удовлетворена?
– Да, факт са признанията в редица национални конкурси. Не ми допада техния състезателен характер, но с участието си подкрепям добрата идея на подобни инициативи, даващи възможност за прекрасни творчески запознанства и едно общуване в по-артистична и близка атмосфера. Това е ценното за мен. Разбира се, приятно е да бъдеш номиниран и творчеството ти да въздейства, чрез посланията в него. А и всяка награда те мотивира да имаш по-овладян, по-естетичен и мелодичен изказ.
– Къде твоите почитатели могат да открият „Етюд за притихване“?
– Разпространението на книгата е в ръцете на издателство Буквите и г-н Богданов – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Ще се радвам тези, които ще прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.
На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна от 18:30ч. варненската поетеса Милена Белчева ще представи втората си поетична книга, озаглавена„Етюд за притихване“. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.
Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев.
Събитието е част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“. Нейният председател – Иван Богданов ще представи и последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия 2015 и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014. Инициативата се осъществява с медийното партньорство на БНР.
Поканени са всички почитатели на художественото слово, варненци и гости на града.