Милена Белчева

Интервю в предаването „Минути за култура“ на Кирил Аспарухов – шоумен, водещ, поет, публицист на Милена Белчева по повод премиерата на втората и поетична книга „Етюд за притихване“.

 „Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро.  Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев. 

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.

            Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.

            В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.

            Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.

            Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „

Гергана Иванова-Риа

=========================================================================================================

ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ

                            на М.

„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно

всички изгреви звездни – от среднощ до един.

Този град се изгуби и притихнало капна –

строгостта си превърнал в разтопен парафин.

И завоите остри преминаваха в преки,

изпреварили нечий любопитен перваз.

Упоих се, навярно, с думи билково-меки,

ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

После юли престана да е пристан за лято,

дръпнал грешната струна на раним клавесин.

Но ме буди усмивка за дланта ти, която

бе завинаги моя – от среднощ до един.

ПРИЗНАНИЕ

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.

Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.

Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.

Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.

Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…

*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

Най-краткият ни път е извървеният.

Най-истинската мъдрост – непризната.

Мълчанието е опровержение,

че има лек, по-скъп от самотата.

И не една следа ме е препъвала –

душата ми е опитно стърнище.

Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,

след който няма никого и нищо.

След който е единствено затишие

и пулсът е незрим, но осезаем.

Последните желания – издишани

от тялото, получено назаем,

от пясъка на замъци рисувани,

от устните на земните съблазни.

Приема ли отвесното пътуване,

ръцете ми е нужно да са празни.

Зад теб отдавна всичко се е сринало,

едничка пепелта до бяло свети.

Разбирам, че и ти си само минало.

Но в камъка дори пониква цвете…

ПРЕДБЪДНО

Недокоснали още със сърца устремени

онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –

все по-ясно усещам, как вървите през мене,

как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.

Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,

пълно с мъдрост космична и калория вяра.

Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,

младостта си припомням – кратък звън на китара…

После трябва на пръсти да се вдигна отново –

да ви видя очите – две-три преспи над мойте.

Няма как да поискам днес гнездото орлово,

да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”

Щом крилете са здрави – ще последват целта си.

Но усмивка на нежност върху устните спира –

някой ден синовете своя дом ще потърсят,

любовта ще им бъде най-добрата квартира.

И сълзите неволни ще са блясъче само

от безкрайното слънце на вселенската сцена.

И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,

а перце ще се спусне над дланта уморена.

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.

Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти

душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи

с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –

обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет

да се превърна и спася от този свят така печален.

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?

Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.

Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.

Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –

блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.

Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?

Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,

издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО

„…Бъди ми настояще.”

                                   Добри Жотев

Отричах те – опарена от опити,

но може би сърцето се привърза

към светлите нюанси на живота ти.

Сега в картини призрачни замръзвам.

На нежността цветчето е загинало

и суха клонка дланите ни дращи.

Какво, че имах с теб прашинка минало,

щом никога не стана настояще?

Не срещаха случайните ни вечери

на изгревите ласката свенлива.

Удавихме се в думите изречени,

сломихме се, след дълга съпротива.

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?

Днес погледът ти нямо ме отпраща.

Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,

щом никога не стана настояще?…

ТИ ЛИ?

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,

с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,

като презрели зърна – капят в душата ми есени,

стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.

Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране

губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.

Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,

шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.

И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,

а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.

Нека за миг се простя с неизбродимото минало,

нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.

Четири пласта кобалт спират небесното дишане,

дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.

Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.

Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.

Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,

ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.

Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,

чула как никне в дланта ми новороденото семе.

Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,

скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –

някой покани в света ми тези пленителни есени!

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…

 ===============================================================================================

 Повече за авторката може да прочетете тук.

П.С.

Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

МБ

Ако желаете, може да прочетете и награденото стихотворение:

Светлотайнство в капка тишина

Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.

Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.

В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.

Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.

А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.

автор: Милена Белчева

Гални ме закачливо с пух от облаче
и в мъркащо безвремие кротни ме.
В изтичащия миг не искам повече,
достатъчен е полъхът интимен.

А чувствата-искри-какво ли значат те,
щом литват като сенки мимолетни?
И после дълго стискаме клепачите
с илюзия, че в мрака ще просветне…

И нека прероси покой след сушите,
пропукали битийните ни вени.
И да замра, в усмивката ти сгушена,
в прохладата на сладостно забвение.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет