Милена Белчева

Тя прилича на мен. И съвсем не прилича на мене!
Има дързост и цел. Щом рискува –залага на черно!
И печели добре – късче хляб и месца прегорени.
Своя дан не дели и оглежда за враг периферно.

Ако друг приближи –знае точно кога да е в роля–
да присвие очи, да посегне при явна заплаха…
Тихо всява респект с някой белег нехайно оголен,
а при среща със свой – дружелюбно за миг ще помаха.

Няма дом и легло, но намира къде да нощува.
Грациозно върви след съдбата – каквато-такава.
Не изпитва вина, не унива при липса на улов –
с непукизъм блажен се завива и сладко прозява.

Тя прилича на мен – тъмнокоса и с як маникюр е,
с тъй зелени очи и със стил – елегантен и моден.
Тя прилича на мен – оцелява и в жеги, и в бури,
но смирено си знам – с цели осем живота ме води!

текст и рисунка:Милена Белчева
(стихотворението е тематично и включено в сборника „13 черни котки“ на издателство Буквите)

Мистична и величествена сила,
която и руши, и съзидава.
Снагата си наперено извила,
предрекла и трагедии, и слава.
Изящна – за очите замечтани,
свирепа – към дошлите за крамоли.
Погалва в утринта момински длани,
а нощем пълни мрежите с неволи.
Река, която знае свойто име
и минало – на няколко езика.
Смекчава тихо профила си зимен
и нов живот по вените ѝ бликва,
щом вятърът априлски я целуне
и валс виенски плавно затанцува.
Магията – да минеш пътя лунен,
проблясващ в огледалото на Дунав.
Блаженството – да плиснеш за разхлада
лицето си с целителните пръски.
Да съзерцаваш лилията млада,
понесена на трон – зелен и лъскав…
И мъката в сърцето ти позната –
да зърнеш с хладнокръвие на влъхва
как кротко пеликан в далечината,
прегърнал самотата си – издъхва.

Милена Белчева

стихотворението участва в Антология „РЕКАТА и Третият и бряг“

С благодарност към г-жа Елка Няколова!

                 На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна се състоя премиера на втората поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване” на Милена Белчева. Събитието, част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“, стартира с приветствие на нейния председател – Иван Богданов, който представи последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия  и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014.

                Милена Белчева е родена във Варна, а творческият ѝ път минава през литературна школа „Прибой” с ръководител Венета Мандева. Завършила е  специалност „Моден дизайн” и „Журналистика”, а любовта ѝ към художественото слово я импулсира да чете стойностни произведения и да продължава да се развива като автор. Първата си поетична книга „Ванилено небе” издава през 2007г., с идеята да даде публичност на своите съкровени изповеди и житейски възгледи. Стихосбирката „Етюд за притихване” е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика. Картината, избрана за корица, е на италианския акварелист Фернандо Кавалиери, като в изданието са представени и няколко акварелни творби на пловдивския поет и художник Радослав Коцев-Даро. Редактори на стихосбирката са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев, консултант е младият и даровит автор – Венцислав Василев. На премиерата Милена Белчева изрази искрено признание към всички, допринесли за реализацията на този проект и сподели интересни моменти, свързани с творческия процес. Повечето от прочетените стихотворения, част от които номинирани в редица Национални литературни конкурси, бяха с философска насоченост:  „Смалявам се до сянка на сълза”, „Безследно”, „Rеti Ventos  Venari”, но  авторката представи и някои от по-интимните си лирични творби като „Есенни ескизи”, „Неделно”, „По деколтето на битието”, „Блус за трима” и др.

Приятна изненада за многобройната публика бе поетичния поздрав на малкия син на поетесата, както и артистичното включване на барда Милен Тотев, който изпълни три от най-емблематичните песни на Булат Окуджава. Вдъхновяващи музикални поздрави бяха подготвени от музикантите Иван Анастасов и Кристиан Симеонов и за премиерата в столицата, която се състоя на Петковден, месец по-рано, в НЧ „Николай Хайтов”. За издателя, както и за трима късметлии в залата, имаше предвидени подаръчета със символика и лично послание. Милена Белчева също благодари за вниманието, изящните букети и милите жестове, с които я изненадаха от своя страна приятели и почитатели. В края на вечерта, присъстващите, освен вълнението да получат автографи, имаха и възможността да отправят личните си пожелания и изразят впечатления от представената поезия в специалната книга за гости. Срещите с публиката продължиха и на следващия ден в галерия „Георги Петров”-Добрич.

Текст: Арт клуб Монограм

Кадри: Веселин Малинов, личен архив

Интервю в предаването „Минути за култура“ на Кирил Аспарухов – шоумен, водещ, поет, публицист на Милена Белчева по повод премиерата на втората и поетична книга „Етюд за притихване“.

 „Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро.  Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев. 

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.

            Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.

            В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.

            Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.

            Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „

Гергана Иванова-Риа

=========================================================================================================

ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ

                            на М.

„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно

всички изгреви звездни – от среднощ до един.

Този град се изгуби и притихнало капна –

строгостта си превърнал в разтопен парафин.

И завоите остри преминаваха в преки,

изпреварили нечий любопитен перваз.

Упоих се, навярно, с думи билково-меки,

ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

После юли престана да е пристан за лято,

дръпнал грешната струна на раним клавесин.

Но ме буди усмивка за дланта ти, която

бе завинаги моя – от среднощ до един.

ПРИЗНАНИЕ

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.

Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.

Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.

Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.

Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…

*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

Най-краткият ни път е извървеният.

Най-истинската мъдрост – непризната.

Мълчанието е опровержение,

че има лек, по-скъп от самотата.

И не една следа ме е препъвала –

душата ми е опитно стърнище.

Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,

след който няма никого и нищо.

След който е единствено затишие

и пулсът е незрим, но осезаем.

Последните желания – издишани

от тялото, получено назаем,

от пясъка на замъци рисувани,

от устните на земните съблазни.

Приема ли отвесното пътуване,

ръцете ми е нужно да са празни.

Зад теб отдавна всичко се е сринало,

едничка пепелта до бяло свети.

Разбирам, че и ти си само минало.

Но в камъка дори пониква цвете…

ПРЕДБЪДНО

Недокоснали още със сърца устремени

онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –

все по-ясно усещам, как вървите през мене,

как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.

Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,

пълно с мъдрост космична и калория вяра.

Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,

младостта си припомням – кратък звън на китара…

После трябва на пръсти да се вдигна отново –

да ви видя очите – две-три преспи над мойте.

Няма как да поискам днес гнездото орлово,

да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”

Щом крилете са здрави – ще последват целта си.

Но усмивка на нежност върху устните спира –

някой ден синовете своя дом ще потърсят,

любовта ще им бъде най-добрата квартира.

И сълзите неволни ще са блясъче само

от безкрайното слънце на вселенската сцена.

И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,

а перце ще се спусне над дланта уморена.

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.

Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти

душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи

с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –

обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет

да се превърна и спася от този свят така печален.

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?

Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.

Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.

Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –

блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.

Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?

Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,

издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО

„…Бъди ми настояще.”

                                   Добри Жотев

Отричах те – опарена от опити,

но може би сърцето се привърза

към светлите нюанси на живота ти.

Сега в картини призрачни замръзвам.

На нежността цветчето е загинало

и суха клонка дланите ни дращи.

Какво, че имах с теб прашинка минало,

щом никога не стана настояще?

Не срещаха случайните ни вечери

на изгревите ласката свенлива.

Удавихме се в думите изречени,

сломихме се, след дълга съпротива.

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?

Днес погледът ти нямо ме отпраща.

Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,

щом никога не стана настояще?…

ТИ ЛИ?

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,

с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,

като презрели зърна – капят в душата ми есени,

стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.

Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране

губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.

Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,

шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.

И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,

а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.

Нека за миг се простя с неизбродимото минало,

нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.

Четири пласта кобалт спират небесното дишане,

дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.

Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.

Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.

Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,

ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.

Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,

чула как никне в дланта ми новороденото семе.

Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,

скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –

някой покани в света ми тези пленителни есени!

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…

 ===============================================================================================

 Повече за авторката може да прочетете тук.

П.С.

Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

МБ

Ретроспективно

Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!

Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?

И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.

Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.

Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.

С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.

Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.

И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

Умората ухае на мушкато,
премръзнало в напразно суетене.
Илюзията също ярко свети.
Разбираш, че зависим си, когато
прожекцията никой не отменя,
дори при непродадени билети.

Прехапва устни всяка съпротива –
светът не е хазарт и хороскопи.
Мастилото от страсти избледнява.
Посятото расте или загнива.
Сама вратата в тъмното се хлопва,
привидното обрекла на забрава.

И ражда тишина дъждът пороен.
Животът, взрян над тежката си лупа,
дошива търпеливо своя гоблен.
И всяко зло, си спомняш – за добро е.
Сърцето-огледало щом се счупи,
парченцата не режат, а са обли.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет