Милена Белчева

…и мигчета крада тебеприсъствие,
да прося предстоящи е излишно.
С копнежа си – до крайчеца на пръстите
в тих унес се опитвам да те вдишна.
Мълчанието прави ни безформени
и слети с празнотата нежнолика.
Разсипват се неслучените спомени
в бездънните покои на тъмника.
Блаженството в зениците ти вперени
присяда в чисто голите чаршафи.
Дори и да сме нямали доверие –
разбираме сами – животът прав е…
Желано паралелно съществуване,
в едно и също звездно настояще.
Приканвам те за сънища бленувани,
стрелките нелюбезно те отпращат.
Не мисля за причини и последици
и не е ли за обич твърде късно.
Жар-птицата топи в роса крилете си,
но само в огън може да възкръсне.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

                            Не оспорвам трагедията*. Съпричастна съм към тъмнослучванията, обърнали с хастара навън душите на волни и неволни потърпевши. Но в момента ще игнорирам значимостта и мащаба на личните и обществени драми и събития, било то в чисто битов или геополитически план. Най-малкото, нямам емоционален ресурс за това, а медиите достатъчно се фиксират съзнателно в точно определени ракурси на темата. Отзвукът в социални мрежи, блогове и сайтове също предизвика вълни, не по-малко бурни и инертни от тези на стихията. Попаднах на контрастни и провокативни мнения, призиви и жонглиращи с понятия, факти и догадки коментари. Внезапни демонстрации на атеизъм или богоугодни, според представите на личността заявления.

                            Но около други два въпроса гравитират мислите ми. Защо ни обединяват Страха, Болката и Драмите, а не сме така единни и приемащи светлите моменти в условно нашия или чужд свят, живот? Готови сме да изпратим 20 sms-а, а някои дори се фукат с тази си благородна проява, но не и да се усмихнем без ирония на непознат, да приемем неочакван жест , без да проявяваме мнителност за мотивите, да споделим без патос, но от сърце радостта от дребните изяви и успехи на хора, които не са от нашата компания, кръвна група, вяра, принадлежност? Защо сме благодетели в моменти на Хаос, а не съумяваме да съзрем единността си и красотата на хармонията, да живеем в нея, а не да се борим с бяс за постигането и`? Тя не е постижение, а състояние. Да си трошим нервите, за да си осигурим спокойствие. Да заглушаваме с крясъци, за да бъдем чути? Да бъдем агресивни с децата си, за да ги накараме да бъдат кротки? Не е ли парадоксално и абсурдно? Мога да продължа много, следвайки тази стилистика, но е излишно.

                            Защо се самонагнетяваме, в опит да съберем максимум верни отговори на въпроса кой е виновен за това или онова, а не се отдръпнем от ситуацията, за да видим, че именно ние сме в нейния епицентър. Да, всичко това се случва като принцип на проявление по Божията воля, но именно в отговор на собственото ни напрежение и невежество, а не като наказание или сбъдната поличба. Както казва един приятел-„Господ не би си развалил маникюра”, допълвам – с нашите дребнотемни  жалвания, глупосюжетни филми и резюлиране на щения и молитви, красиво потопени във фондана на земните благоценности .  Не е ли най-естественото нещо този порой, събирал изпаренията на окървавените ни от алчност мисли и чувства? Не сме ли зазиждали всички пролуки в себе си с отрицания на това или онова и градили бентове от страх, в опит да съхраним всичките си лични „важни неща”? Не сме ли нарушили трептенето на въздуха и променяли посоката, размахвайки вещо пръстче с назидание? Когато готвим в тенджера под налягане, парата се кондензира  и задушеното започва да омеква. Можем да оприличим нашето затворено съществуване на такава тенджера, в която живеем под напрежение. Неизбежната поява на капките идва именно, за да ни смекчи, защото няма как да обсебим цялото пространство.

                          Наскоро, докато се разхождам из варненските улици, вдишвайки упойните благоухания на юнските липи, чувам една женица да споделя с приятелките си – „Мен пък винаги ме е яд. За всичко”. Не зная дали това заявление беше по или извън темата, но изказването и бе толкова показателно, че спокойно мога да го преведа в пример тук за това каква е природата ни. Вътрешно сме толкова замърсени, че нито един потоп не е в състояние да ни пречисти, ако ще да ни помете до един в своята милост, която ние наричаме безпощадна стихия. Но стихията сме именно хорицата, всеки един от нас, е причината, която я импулсира. Готови сме да спазваме всевъзможни диети, да се прехласваме по мантри , да извайваме естетични тела, но естетиката и екологията на душата и духа ни е напълно непозната. Изграждаме се, надграждаме се, но нямаме опорна точка и темелите ни са забити в свлачището на ефимерния ни свят. Заливаме с бетона на надеждата мъртвите плодове на своя опит. Пристъпваме важно по пода на глупавите си разбирания и прояви. Изземваме въздуха, като трупаме мечти, стремежи, знания, планове, рецепти за щастие, идеи, вещи, очаквания, претенции, мнения, схващания, принципи, убеждения, достигайки тавана на наивността си. Колко биха могли да издържат стените ни, без да се срутят и да ни затиснат? И изобщо-по-сигурни ли се чувстваме между тези стени? По-лесно ли намираме истината в ограниченото от волята ни пространство? Толкова бързаме да живеем, че забравяме да живеем.  И изобщо, е ли е животът, онзи нищожен лъч, видян през процепа на сетивата ни? Не сме ли сами по себе си много по-голям катаклизъм, отколкото природния такъв? Кое сме-формулата или резултата? Но думата бе за пороите…Ако политиците ни знаеха колко са безценни за проглеждането ни тия потопи, сигурно щяхме да плащаме данък и за тях.

                            Написаното не претендира с никакви аналитични или журналистически достойнства, изразява единствено един вътрешен поглед навън. Имах нужда да освободя напрежението по този начин днес, пиейки кафе в Студио 21, докато чакам да опаковат една картина. И си мисля -цял живот чакаме най-добрата опаковка, вероятно, за да скрие ужасяващата ни същност, ако можехме да я изпитаме в цялото безумие на човешката изява. Човечетата отдавна са приели да бъдат лашкани по траекториите на измисленото време между идеята за своето величие и на (не)осъзнаването своята нищожност. И сигурно след всички лабиринти и озъртания, умората ще приспи съпротивите ни и оковите ще паднат сами, за да прекрачим прага на Дома. Или?

Милена Белчева

А сега, в тишината на празната стая, просто искам да прегърна някого.

* Визирам трагедията с наводнението в кв.Аспарухово-Варна

ЕДНОАКТОВА ПИЕСА ПО ЧЕХОВ

ПРЕВОД, АДАПТАЦИЯ, РЕЖИСЬОР И ПОСТАНОВЧИК-СЕРГЕЙ СЕРГЕЕВ

В РОЛИТЕ-ВЕНЦИСЛАВ ВАСИЛЕВ-ПОЩАЛЬОН, КАПИТАН РУМЕН ТЪРЕВ-САВЕЛИЙ-СЪПРУГ,

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА-ВЕЩИЦА-СЪПРУГА

ЗВУК И СВЕТЛИНА-КЛАВДИЯ ТОДОРОВА. СЦЕНОГРАФИЯ-ТОДОР ИГНАТОВ

ПОВОД-РОЖДЕН ДЕН НА АРТ ГАЛЕРИЯ МАРКОНИ И ВАНЯ МАРКОВА ♥
ПРЕМИЕРА-15.06.2014-ВАРНА

ПРИ ПОКАНА-СКОРО И ВЪВ ВАШИЯ ГРАД 🙂 !!!

Клип със запис на пиесата, благодарение на Надя Уорендър може да видите тук!

                                                                                        Източник: Кафене.бг

На 29 май 2014 година в Градска библиотека “Стоян Дринов” в Панагюрище се проведе едноименния Национален конкурс за непубликувана детска поезия.

Тази година първата награда бе присъдена на Юлия Момчилова за стихотворението “Артисти”. На второ място бе класирана Христина Петрова със стихотворенията „Какво да направя” и „Гушко – непослушко”. Трето място зае Милена Белчева за стихотворенията си „Дни летни и цветни” и „Признание”. Трите дами получиха дипломи и парични награди.

Стихотворенията бяха оценявани от жури в състав – председател Надя Попова, главен редактор на вестник “Словото” и членове Петя Александрова – авторка на поезия и проза за деца и Лидия Стоицева – поетеса и библиотекар в градската библиотека.

Журито присъди и три поощрителни награди, съответно на Димитър Златев за стихотворението “Маймунска питанка”, на Петя Цолова за стихотворението “Този страшен Джери” и на Павлина Павлова за стихотворенията “Тайната” и “Слънчеви очила”.

Възпитаниците от класа по художествено слово при Обединената школа по изкуствата “Евгений Зумпалов”, с ръководител Дочка Кацарева, изнесоха кратък рецитал по мотиви от поемата “Пролетна песен”.

Края на събитието Петя Александрова представи новата си книжка с поезия за деца “Може би съм рибка, мамо” на издателство “Жанет 45”.

източник: Община Панагюрище

МЕЖДУНАРОДЕН ПОЕТИЧЕН КОНКУРС „БЕЛОЦВЕТНИТЕ ВИШНИ, КАЗАНЛЪК-2014“
Организатор СНЦ“Вишнев цвят“ –гр. Казанлък
Жури в състав: Таньо Клисуров- председател, членове Палмира Никленова- издател и Стефан Саранеделчев – член на СНЦ“Вишнев цвят“ присъди следните награди:
Първа награда – не се присъжда
Втора награда – Милена Белчева – гр. Варна
Втора награда – Валентина Йотова от гр. София
Трета награда – Йордан Пеев от Стара Загора
Трета награда -Мирослава Кученчанин от Вршац, Сърбия.
Награда на Община Казанлък – Георги Драмбозов от гр. София
Награда на отдел“Култура и туризъм „-към Община Казанлък
Николинка Милева- гр. Тетевен и Лора Димитрова –гр. София
Награда на СНЦ „Вишнев цвят“
Виолета Бончева – гр. Стара Загора и Христина Маджарова от гр. Елхово
Награда на издателство „Палмира“
Милорад Мишо от – Дервента, Р Сръбска ( Б и Х ). , Ивайло Терзийски -гр. Силистра и Светлана Йонкова – София
Награда на НЧ“Възродена искра-200“ – Казанлък
Евелина Кованджийска, гр.Пловдив
Диплом за колективно участие на Поетичен клуб „Тихомир Етърски“ –гр. Ст.араЗагора
Дипломи за достойно представяне получават:
Първолета Маджарска от гр. Перник ; Анита Велева от гр. Плевен; Емилия Найденова от гр. София ; Магдалена Манчева от гр. Пловдив ; Кръстьо Раленков от София;
Красимира Зафирова от Перник ; Евелина Кованджийска от Пловдив; Галина Иванова от Варна ; Красимира Стойнова от САЩ ; Галена Воронцева –гр. Твърдица; Денка Йорданов –гр. Ямбол ; Радина Кръстева – гр.Асеновград ; Ивелина Цветкова –гр. Горна Оряховица; Велислава Райдовска –гр. Смолян; Деница Петкова –гр. София ;Красимира Зафирова –гр. Перник; Кръстьо Раленков –гр. София; Елица Ангелова – САЩ; Милена Джинкова ;Атанас Янев –с. Енина, Казанлъшка община ; Диана Юсколова, София ; Владислав Дацов – ; Даниела Йорданова – гр. Севлиево; Минка Вачева –гр. Севлиево; Мария Маринова –гр. Сандански и Людмил Симеонов –гр. Свищов

Ето и награденото стихотворение:

Съзерцание

Една безметежна нега сетивата докосва
през плътните щори, дори, на човешкия мрак.
Сезон на вълшебство – да спомни, че може би Господ
към нас е все тъй милостив, всепрощаващ и благ.
Разтварят сърцата си в истинен зов дървесата
и бликва от вечните рани смолист кехлибар.
Короните кичести царствено греят в позлата,
потрепват ефирно коси с аромат на нектар.
Мъхнати рояци пчели, нова клюка дочули,
жужат оживено из облаци розов нефрис
и ръсват небрежно цветеца над черната угар –
свенливи момински въздишки в красив чувствопис.
Изтича с капчука тъгата. И радостно литва
навред обичта, победила битийния плен.
Изящен ескиз на безкрая, потънал в молитва –
животът ни тук и сега – в стръкче пролет стаен.
Пристъпва добра тишината по топли алеи
от вишнева нежност, флиртувала с вятъра блед.
В душата следсънно денят ми расте и светлее,
света обновен съзерцавам с възторг на поет.
Съвсем неусетно забравям за профила зимен,
улавям дланта ти – пред изгрева слънчев да спреш.
Усмихнато свеждам ресници и шепна: Гушни ме! –
в безвремие златно под клоните дъхав копнеж.

Милена Белчева

„Благодаря за вълнуващото преживяване, свързано с конкурса „Белоцветните вишни“, организиран от СНЦ „Вишнев цвят“ със съдействието на Община Казанлък. С идеята да подкрепя тази прекрасна инициатива се включих за първи път и се радвам, че уважаемото жури е оценило така високо творбата ми. Макар и за кратко, успях да се запозная лично с участниците, с които бяхме общували само виртуално, да споделя с тях емоцията на вечерта и да попия очарованието на Вашия град. Поздравления за добрата организация и артистичната атмосфера. Вярвам, че с годините предстоят още много културни прояви, които да събират почитателите на изкуството в различните му измерения.

Усмихнати случвания и до нови срещи с красотата на Словото и Музиката.“

автор: Милена Белчева

„ЕДИН ИСТИНСКИ ПОЕТИЧЕН ПРАЗНИК

Сигурно трябваше да бъда в Казанлък по начин различен от стотиците пъти , в които съм пристигал в него . Сигурно повода трябваше да е друг, за да разбера колко вишнев цвят има в него и колко хора , които обичат красивото и поезията . Именно затова приемам самото си участието в поетичния конкурс „Вишнев цвят 2014″ като награда , а не толкова самата нея , която авторитетното и талантливо жури ми връчи. Имайки в предвид огромния брой участници, които са изпратили творби в тази поетична надпревара и то не само от България , а от най различни краища на света , днес, мислейки за тези скоро отминали дни на празника , ми се иска да споделя че в белоцветния поглед на хората в долината на тракийските царе , наднича онази неугасваща светлина на духът им , която им дава с право да се наричат наследници на траки и царе.Поетичният конкурс, организиран от СНЦ „Вишнев цвят“, лично на мен ми даде възможност на живо да се срещна и запозная с едни от най-ярките съвременни имена в областта на поезията , които знаех само от интернет пространството , където срещата ми с тях беше единствено чрез стиховете им, а тук , благодарение на организаторите , успях да видя на живо и да поговоря с тях , за което си мисля че е най-голямата ми награда, равна на тази да мога да прочета нещо от себе си на тези светли и красиви хора от прекрасния Казанлък, и да остави в мен спомен с дъх на рози и с цвят на вишни . Искам да използвам случая да пожелая на конкурса дълголетие , а на този град и хората в него, да си останат същите, каквито ще ги помня винаги : красиви, усмихнати и влюбени в красотата, поезията и на своя Казанлък . И дано винаги сърцата им да бъдат изпълнени с любов и доброта, както беше в деня по време на Празникът на цъфналите вишни, Казанлък -2014 г .“

Автор на отзива : Йордан Пеев

„СРЕЩА НА ПОЕТИ

Дъждовният април не ме спря в моето пътешествие към града на цъфналите вишни, където се проведе VII-ят международен поетичен конкурс „Белоцветните вишни”. Организатор на проявите в дните на празниците бяха сдружение „ Вишнев цвят” и Община Казанлък
Домакините ме посрещат в библиотека „Искра” сред фотографската изложба, увенчила пленера по фотография „Вишнев цвят – дъх на пробуждане. Виждам участници в конкурса, с които иначе често общуваме в литературните сайтове, но досега не сме се срещали наживо. В галерията на Инфоцентър ме залива светлина и щедрост на цветовете – изложбата от картини на цветя, излъчващи топлина и пролетно настроение, създава уют и близост. Залата е пълна. Невероятно впечатление ми направи малката изпълнителка, която откри тържествата с хубава песен. А после – награждаването, четенето на стихове, всичко това превърна празника в незабравимо преживяване. Здравейте, приятели, благодаря ви, че сте тук и споделяте, здравейте организатори – заслугата ви е толкова голяма и значима в тези бездуховни и сиви времена за България.
Хъс и родолюбие трябват, за да могат хора като Димитър Никленов, Стефан Саранеделчев със съдействието на издателство „Палмира” години наред да поддържат духа на „Белоцветните вишни”, един от доказаните и устояли на времето конкурси, който събира творци от България и извън нея. И творци, творци, които да застанат в основата на новото българско възраждане – духовно и ценностно.“

Източник: Сдружение „Вишнев цвят“

Оригинални изображения: личен архив, Хр.Маджарова, Николина Милева