Tag Archiv: тя
Остана ли в нас памет и спомен какво означават истинските чувства, или вирусът на съвремието унищожава поголовно всичко, част от естеството на човешкия ни вид? Моето убеждение и най-вече усещане, е че непосредственото общуване никога няма да бъде изместено от технологиите, независимо, че тенденциите опровергават това. Засега. Може би съм утопист и наивник, или? Вярвам в красотата на мълчаливото споделяне на любовта, но и в тази – на интелигентния, смислен разговор между емоционално зрели хора.
Защо спряхме да се забелязваме? Възприемам се като достатъчно привлекателна и ценна личност – и като визия, и като интелект, и като умения. Но това е напълно беззначно, ако просто минавам като призрак по улиците, тъй като всички са забили нос в технологичните си джаджи и дори не виждат усмивката ми в поздрав. А в мен няма желание да се натрапвам някому, избрал друг начин на живот и общуване.
Какво се случва днес – изразяваме симпатиите си, противоречията си, или „късаме“ с някого виртуално, а не очи в очи. Разчитаме на емотикони, а не на изразени свободно истински емоции. Много по-лесно е да бъдем реактивни с гневно, нацупено или безмълвно анимирано човече, отколкото да приемем правото на другия да има различна гледна точка и да изслушаме търпеливо неговите мотиви и аргументи. При тези случаи, много вероятно е, да научим нещо полезно, да видим как ни възприемат отстрани, а не да робуваме на ценността на самомнението си. А любовта, доколкото съществува като състояние и проявление в човешката ни сфера, в същността си е именно Единение, Приемане, Споделеност. Защо предпочитаме да изграждаме близост не длан в длан, дъх в дъх и сърце в сърце, а чрез посредничеството на външни средства за комуникация – телефони, имейли, социални мрежи?
Защо крием истинското лице на душата си, в опит да я съхраним от съкрушението при евентуален отказ или неуспех с някого, получен директно, при действителен контакт? Страх ни е да бъдем уязвими, нелустрирани, неприети? Но нали точно чувствителността ни, нашите специфики и дребни несъвършенства във визия или навици, са едновременно и наше очарование, което привлича партньора ни и околните? Защо някои хора – и подрастващи, и с по-дългогодишен житейски опит, предпочитат да си разменят палави съобщения и снимки, вместо да изградят емоционална близост помежду си, вместо да се наслаждават един на друг чрез докосване, съзерцаване, разнеженост…? Нали всеки от нас е като един настръхнал таралеж, които осъзнато или не, копнее да бъде погален, приласкан?
Защо предпочитаме да документираме живота си, вместо да го изживяваме – осъзнато и с благодарност? Опитваме се да уловим мига, но всъщност той улавя нас. Предполагам че едва ли има някой, който да не е оценил преимуществата на технологиите и огромните възможности, които ни предоставят. Само че, тези привилегии обсебват вниманието ни, изместват фокуса ни от действително важните неща, превръщат любовта и интимността в разменна монета. Да, вече сме свикнали така. Живеем с някого по навик. Приемаме го като поредната временно служеща вещ. Склонни сме да търсим винаги нещо по-класно, по-интересно, по-развличащо, по-привлекателно. Докъде ще продължи тази ненаситност? Индентифицираме се с мега яката придобивка, чрез която ще изглеждаме по-куул, с която ще проследяваме живота на супер модели, ще получаваме топ изгодни оферти…
Но готови ли сме да платим цената на отчуждението, приятели и някой дава ли си сметка колко безмерно висока, всъщност, е тя?
* посветено
„…хайде тръгвам“ – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви смели – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна,
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се сред всички думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.
автор:Милена Белчева
изображение: интернет
* (из кореспонденция)
П.С.Това е едно от двете стихчета, номинирани в конкурса „По стъпките на лятото“. Видно е, че стъпките, рано или късно, биват милостиво отмити от хладните вълни на забравата, а мимолетните хартиени спомени не будят нещо повече от иронична усмивка, затова най-универсалното средство е да трансформираме тъгата в стихооткровения.
Пък каквото- такова и колкото-толкова
Глухарчета изсвирват тишините,
с най-меката въздишка на клавишите.
Сега светът е много бял и ситен.
Контурите на времето – издишани.
Битийната мастилница е суха,
писмата със съдбите – неизпратени.
Копнежите обувките събуха
и легнаха с лице към необятите.
Платих и аз на щастието заема.
съществен стана фонът, не героите.
И близостта е все по-осезаема,
но стъпките ми днес не са до твоите…автор: Милена Белчева
автор рисунка:
SAM Carlo
Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревожност преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземено в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено –
кръвта, прималяла, защо не признава умората;
какво още иска, след бягства по зъбери коси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи?
Блести еделвайсът в покоя изящен и истинен,
дъха си велурен над урви и бездни възнася.
Далечен и мъдър – приличаш на него. Единствено
в тъгата успявам да пратя към теб любовта си.
Автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
20-6-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
* заглавието е от филм на И.Гръбчева
20-5-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
И болка бях, и сладостна нега,
но някак същността си не откривах.
В канал нечист засмуква ни света
и е излишна всяка съпротива…
Еднакво уморяват всички страсти,
в хармония привидна от контрасти.
И щастието, казваш, е беда,
а всякоя трагичност е красива.
Дали загубих слух за новини,
но стана ми деня безинтересен.
В кръвта нахлуват хиляди вини,
в ъглите на страха избива плесен.
Понякога на мислите на кея
се взирам примирена и немея.
Усмивката ми с устни улови
тъй дълго се е питала къде си…
В живота преживях какво ли не,
но в трудните моменти все сама съм.
Една тъга в душата ми преде,
към истината онзи път безгласен.
И аз вървя – през спомени и дати.
Но спирам щом усетя нужността ти –
да поседя на твойте колене,
докато вън ръми и ни унася…
*посВетено
автор: милена белчева
изображение: интернет
То беше пиршество
и бях за тебе
най-сладкото от всички питиета.
Гуляй безспир! Но беше ли потребен
или бе просто част от етикета?
Тържествен миг, изпълнен с ненасита…
В менюто с най-отбраните мезета
бях първа аз, но ето днес се питам-
как минахме внезапно на диета!?!
Отпиваш ме, но май ти киселея.
Натрупа от въздишки килограми.
Онази жажда мачовска къде е,
бродирала със белези врата ми?
Завърна се с рецепта променена-
да бъдеш с мен не ти е здравословно
Изпосталя… Но съм ти забранена!
За кратко ме поглеждаш.
Безлюбовно…
В ръцете ти животът ме поднася,
но с жест показваш, че до мен не ти е.
Дано да седне друг на мойта маса.
Да го заситя.
И да ме допие!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
в тайните димящи на плътта ми,
да заглъхне всеки стон и звук,
да издъхне всяка лоша мисъл.
В хладните улуци да остане
само тънка паяжина мъдрост,
спираща въздишките отчаяни…
През септември отнеси ме с вятъра,
отведи ме с полета на птиците,
там където винаги ни има,
там, където….
През октомври също…
Наметни ме с нежно обожание,
и гали нозете изтощени,
газили в следобедите късни
локвите на летни акварели…
Нахрани ме с резенчета слънце-
късно и тръпчиво като дюля…
И не казвай, че ни беше хубаво,
с мен бъди сега
и през ноември…
Само с поглед повали ме в шумата,
женските ми страхове разкъсай,
и притискай устни в сладостта ми.
По пулсиращите слепоочия се плъзвай,
по извивката изящна на гръбнака…
Полегни, избягал и от себе си
в шарената сянка на бедрата ми…
Пропълзи ме с пръсти като паяче,
и ме просълзи от умиление…
Да усетя в сънените шепи,
мекотата обла, топлинката,
аромата фин на диви кестени,
от сланите лепкави спасени,
от очите чужди да ме пазят…
Пусти пейки…Глухи часове…
Но не тръгвай…с мене презимувай…
Целуни ме в рижите треви,
захапи ме по вратлето, по брадичката,
засмучи къпините свенливи,
вдишай ме дълбоко и изпий,
като медно вино…като истина.
И се стичай ласкаво по кожата,
съживи ме, разведри, попей ми
като тих дъждец по керемидите…
Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
за да зазори
в душата ми…
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Неделно те придърпвам върху себе си,
усмихнато те вплитам
в следсънни нежнощения.
А ти се взираш в слънчевите зайчета,
които неусетно са се вмъкнали
през тънките завеси на деня
и топло осветяват раменете ми.
Примирам от изящното на пръстите,
рисуващи по мене петолиния,
а тръпките-разбягали се ноти,
със устните превръщаш в цветомузика,
която с пролет мислите гримира.
Отпивам те с искрящо наслаждение,
въздъхвам те с разтапящо примирие.
Възкачвам бавно сенчестите хълмове,
в пулсиращия мъх по тях потъвам.
Завиваш ме със сладостно безвремие,
и ме засищаш с миг великолепие.
И мъдра безразсъдност ме превзема.
Заплиташ портокалови цветчета
в уханната игривост на косите.
Пречистваща вълшебност.
Възторжена покорност.
Начало, чийто край е удивителна!
Немея от неказани следдумия,
по знамето на гордостта извезани.
Най-силен-в свойта мъжка уязвимост!
Неделно те придърпвам върху себе си…
06-03-2011
Автор: Милена Белчева
Изображение: интернет
