Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.
Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.
В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.
Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.
А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
Резултати от XII национален конкурс за поезия „Искри над Бяла’2013″
Литературни и културни новини
Автор: Павлина Петкова
Неделя, 02 Юни 2013 15:19
Наградени:
I място – Ивайло Боянов Терзийски от гр. Силистра;
II място –Емилия Миткова Найденова от гр. София;
III място- Венцислав Павлов Василев от гр. Варна.
Подобно вино и животецът ни земен
във гърлото на времето изтича.
От тук какво със себе си ще вземем-
прощалния рефрен на песен птича,
от пролетни треви-уханен спомен,
на устните вкуса във вечер лятна,
последен лист от есента отронен,
от зимна утрин-мъдрост необятна?
Пристъпваме по хладните клавиши
на избори отминали и нови.
Очакваме да стане чудо свише,
но спират ни невидими окови.
И пътят, в свойта истинност безкраен,
жадува да пробуди смелостта ни.
Но все ни плаши изхода незнаен
и щипят незавяхналите рани.
Люлеем се в хамака на въпроси
и силни сме в това да бъдем слаби,
ненужни недпредвидимости носим.
На разума корсета да разхлабим,
и на страха въжето да прережем
от тъжна нерешителност не смеем.
Не виждаме посоката, понеже,
с годините от себе си чуждеем…
Ветрилото от правила погрешни
мечти и убеждения отвява.
И избуяват ценностите днешни
от хвърлената в миналото плява.
Любовите големи ни предават,
а с враговете ставаме си близки.
Животът и без нас си продължава,
но тук да сме и утре ни се иска…
Безсмислена е всяка съпротива
и нека тази плява изгори
на чувствата-от кимване по-кратки,
с които изведнъж ме приземи.
Днес няма за излитане площадки.
Най-хубавото лято си отива,
преди да е започнало дори.
Събирам ли на утрото нектара,
отровата ще пия на нощта.
Покълнали сами от суетата,
превръщаме се в същите неща,
умът, които трескаво отмята.
И всяка грешка тъжно се повтаря.
Наивно кой покой ни завеща?
Извечна безнадежност ме огражда
в контури. И графитено души
с най-грубите си пръсти неумити.
Но светлата самота ще утеши
напразните трептежи на звездите.
Кому е нужна тази болна жажда
край нас да се върти света,кажи?
Лишено от разбиране,сърцето
хазартно търси нови казина,
в които да залага всичко свое-
излюзии, неволя и вина,
победи от измислени двубои
и щастийцето си на кредит взето,
и сетната утайка тъмнина.
Най-хубавото лято си отива
с неверните априлски ветрове-
преди да ни се случи.И ръцете,
протегнати за ласка-ще скове.
Ще секне примирен дъхът му цветен.
Умирам – да е сянката ти жива.
Но нежността ми още те зоВе…
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
Животът – саламандър лъскав
на пътя без вина попада.
Човек надменно го отблъсква
като поредната досада.
Човекът – волята послушал,
настъпва го по опашлето.
А той се плъзва равнодушен,
без нищо да му е отнето.
Животът – цялостен и вечен
от тленността не се вълнува.
Защото няма свят сърдечен,
във чийто плен да съществува.
Животът – саламандър пъстър
невъзмутимо наблюдава –
Как стяга сватбеният пръстен
на земната лъжлива слава.
Но с него, може би привикнал,
човекът все не се разделя.
Тревицата безмълвно никне,
превръща мъдростта в постеля…
