A posse ad esse

Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.

Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.

Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.

 

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

998936_10200867078374006_933306145_n

  • You are here: Милена Белчева » Поезия, Слово » A posse ad esse
  • Tags:  , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *