Tag Archiv: импресии

Писането е интимно преживяване (интервю)

Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.

Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.

Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.

Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.

Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.

korica_Etud za pritihvane– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.

– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.

– За какво обичаш да пишеш?

– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.

– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.

– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.

– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?

– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.

– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?

– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.

– Печелила си много награди, какво ти носи това?

– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.

– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?

– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.

– До къде се простират амбициите ти в поезията?

– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.

 

 

Интервюто взе: 

източник: Forumnews

Равновесие

Ще превъртим инертно стрелките за пореден път и ще се опитаме да нагодим грешния си, априори, ритъм към неразбирания от нас Живот. Ще боднем пролетното цвете на гордостта в непокорните коси на душата си, ще гримираме мислите с по-ведри нюанси, но ще останем все така неприветливи за истината и ревниви към убежденията си. Снежецът, доколкото го имаше тази година, ще изтече в хладни струйки безразлична нега, немилостив към земните ни тревоги и вълнения. Ще напъхаме дръзко подбитите си нозе в новите си сандали, за да запрепускаме към поредната ни важна среща и неотложен ангажимент. И ще вярваме в това, колко благотворен е този устрем, колко сме отговорни и незаменими в мисията да спасяваме себе си и света. А в какво ще се изрази нашето „спасение”? И доколко достоверно и нужно е видяното от очите ни, когато са втренчени в една или друга посока? Чуваме ли бъртвежите, които сами изричаме или само неумело жонглираме с припознати понятия и мотиви? Разбираме ли взаимовръзките, цикличността, властта на примката или ни е достатъчно удобното успокоение, че четем „духовна литература” и практикуваме йога-та на така популярния позитивизъм? Този модел ли, наистина, искаме да предадем на децата си?

Въпроси, гравитиращи около горните, коментирам често с хора, които все още, недоумяващо за мен, гледат телевизия. Питам ги: „Защо?”. И най-често отговорът е: „За да бъда инфромиран, да знам какво се случва, не мога да бъда безразличен”. А какво ни дава тази информираност, какво е нейното съдържание, послание, с какво ни променя?Наблюдаваме външния свят, а не виждаме себе си, проекцията и обвързаността си с него, не разбираме механизма на една или друга „случваемост”. Само реагираме, променяме лакмуса. Регистрираме. Преобличаме тревогите си с неискрена примиреност или нагнетяваме жичката на емоциите, докато сами паднем, повалени от удара на неблагоразумието си.

Ще оставя темата недовършена, защото рубриката ми в сайта, където публикувах текста, е за поезия и не бих искала думите ми да присядат на почитателите на художественото слово. Но знам, че ще има продължение, независимо от жанра и формата. А най-много бих се радвала, ако това продължение е начало на процес на вътрешно, лично преодоляване и преобразяване, провокирано и форсирано от нещо или настъпило като естествен процес.

 

story-time-erin-reynolds

 

Желая Ви мирни, озарени и хармонични мигове!

Ето и стихотворението, което избрах за днешния ден:

 

Равновесие

 

Голямата стрелка на мисълта ни, описва тази скучна траектория

на чувствата ни дребно-измеримите, увиснали на малката стрелка.

Минава секундарникът – неволя с привидно равнодушие отгоре им

примигва с тъмни клепки и въздъхва: живота между „после“ и „сега“.

 

И крачим през понятия и цифри, пристъпваме на заден от съмнения,

притичваме към поривните щастия, забиваме се в стълбове – вини.

Ту правим отегчителни гримаси, ту нервничим – готови за сражение.

И някак светофарно ни дресира страхът ни между „спри“ и „премини“.

 

Задвижва ни инертното махало. Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,

се борим за спокойствие – чрез крясъци. Откупваме душите си с тела.

Какво е паметта ни – изневяра.  Къде ни има – в светлите отрязъци,

когато се обичаме за кратко – в антракта между „сбогом“ и „ела“.

 

Драскулки по ръба на циферблата. Това сме – силуетни очертания

на някакво измислено величие, родено през самотни часове.

Но стигне ли умората предела, удавени в пречистващо мълчание

ще почне да покълва вечността ни, а времето предадено ще спре.

 

Милена Белчева

 

изображение: интернет

Публикация Поезия и импресии Алманах към Литературен клуб ИУ-Варна

13138_725468217544380_168710654471059176_n