На 19 май от 18ч. в Концертното студио на Радио Варна бе представен новият поетичен сборник на популярния бард Михаил Белчев. Премиерата в черноморския град бе част от програмата на 26-тото издание на международния музикален фестивал „Откритие“, по покана на Доно Цветков—инициатор и организатор на фестивала.
„В полумрака на спомена“ бе представена от издателя Дамян Яков, който разказа пред многобройната публика за интересния процес на реализация на книгата. Обърна внимание на всеки детайл, който я прави ценна за читателите, не само като богато съдържание с над 200 стихотворения, но атрактивна и като визия, и като усещане. Шрифтът, който е избран за луксозното издание, е купен пробно за предишен сборник за конкурса „В полите на Витоша“, мастилото е абсолютно черно, а покритието е ламинат кадифе. Портретът на корицата е подарен на автора от художника Филип Малеев, а за илюстрациите в тялото, са използвани творби на дъщерята на издателя-Рада, която живее в Хага. Дамян Яков уточни, че триметровите ѝ платна, изобразяващи балерини, изглеждат като „абсолютна импликационна част от книгата и сякаш са правени специално за нея.„
Кристина Белчева също изрази своето възхищение от съвместната им работа с думите: „Дамян Яков подхожда към всяка една книга с толкова много любов, че все едно се ражда живо същество“ и допълни, че всичко, което той прави, сякаш е вълшебно; че създава книги, които никога няма да събират прах по рафтовете, а всяка една буква в тях ще оживява за читателите. Издателят прие с усмивка комплиментите за прекрасното оформление и скромно заяви, че „всичко започва от автора“. В отговор на приветствията и от Доно Цветков, Дамян Яков изрази своята вяра, че този сборник е добър опит да включи всичко, което Михаил Белчев е написал през годините, че идеята е, това да бъде наистина специална книга, която да бъде изследвана, изучавана, достойна и запомняща се.
Самият автор разказа за процеса на създаване на творбите си и усещането от първите стихотворения, превърнати в песни, след това и в хитове. Съпругата му допълни, че в младежките им години е приела колебливо драматичните признания в първата песен, която той ѝ посвещава „От много, много отдалеч“, но с времето е осъзнала колко красота и мъдрост има в текста. Днес тази песен звучи в изпълнение и на сина им – Константин Белчев и вече е любима на неговите приятели. Развълнуван от спомените и обичта на своите близки, Михаил Белчев сподели, че няма по-голямо щастие от това „семейството ти да те приема такъв, какъвто си, а не да гони Михаля“ и благодари на своята любима жена, че преди 33 години е избрала имено него.
Разговорът продължи да гравитира около непреходните теми за любовта, пътя, изкуството и човешките възприятия. Доно Цветков припомни за свое интервю, в което популярният бард споделя за първото си посещение във Варна и освен за приятните вълнения, провокира Мишо Белчев да разкаже и за многобройните трудности пред артиста по време на тогавашната система. В тази вълнуваща ретроспекция, с артистичен прочит на любими творби се включи отново съпругата на автора – Кристина Белчева, която сподели, че въпреки естетическата бариера и цензура през изминалите години, стойностните текстове и песни стигат до хората и те наистина успяват да ги оценят. Сред прозвучалите стихотворения, част от които посветени на сина им, бе и великолепното откровение, превърнато в песен „Ти ме повика, живот“, познато в изпълнение на непрежалимия Вили Кавалджиев.
В края на вечерта, гостите приеха в знак на уважение цветя от младата варненската певица Елиз Нигохозова, позната на варненската общественост от МФ „Откритие“. Дълго време след вълнуващата премиера, Михаил Белчев получаваше поздравления и раздаваше автографи на своите почитатели, които очакваха с нетърпение предстоящите интересни събития от фестивалната програма.
Текст и снимки: Милена Белчева
„Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.
Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев.
Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.
„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.
Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.
В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.
Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.
Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „
Гергана Иванова-Риа
=========================================================================================================
ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ
на М.
„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви звездни – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна –
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се, навярно, с думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.
ПРИЗНАНИЕ
Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.
Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.
Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.
Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.
Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…
*на всички жени, които се припознаят в стихотворението
ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…
Най-краткият ни път е извървеният.
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек, по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ми е опитно стърнище.
Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните желания – издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приема ли отвесното пътуване,
ръцете ми е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало.
Но в камъка дори пониква цвете…
ПРЕДБЪДНО
Недокоснали още със сърца устремени
онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –
все по-ясно усещам, как вървите през мене,
как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.
Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,
пълно с мъдрост космична и калория вяра.
Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,
младостта си припомням – кратък звън на китара…
После трябва на пръсти да се вдигна отново –
да ви видя очите – две-три преспи над мойте.
Няма как да поискам днес гнездото орлово,
да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”
Щом крилете са здрави – ще последват целта си.
Но усмивка на нежност върху устните спира –
някой ден синовете своя дом ще потърсят,
любовта ще им бъде най-добрата квартира.
И сълзите неволни ще са блясъче само
от безкрайното слънце на вселенската сцена.
И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,
а перце ще се спусне над дланта уморена.
СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –
обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.
Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –
блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.
Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.
ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО
„…Бъди ми настояще.”
Добри Жотев
Отричах те – опарена от опити,
но може би сърцето се привърза
към светлите нюанси на живота ти.
Сега в картини призрачни замръзвам.
На нежността цветчето е загинало
и суха клонка дланите ни дращи.
Какво, че имах с теб прашинка минало,
щом никога не стана настояще?
Не срещаха случайните ни вечери
на изгревите ласката свенлива.
Удавихме се в думите изречени,
сломихме се, след дълга съпротива.
Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?
Днес погледът ти нямо ме отпраща.
Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,
щом никога не стана настояще?…
ТИ ЛИ?
С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,
с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,
като презрели зърна – капят в душата ми есени,
стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.
Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране
губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.
Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,
шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.
И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,
а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.
Нека за миг се простя с неизбродимото минало,
нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.
Четири пласта кобалт спират небесното дишане,
дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.
Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.
Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.
Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,
ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.
Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,
чула как никне в дланта ми новороденото семе.
Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,
скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –
някой покани в света ми тези пленителни есени!
Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…
===============================================================================================
Повече за авторката може да прочетете тук.
П.С.
Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.
МБ
„Ябълки от детството“ е поетична книга за пътя на духа, за човешките тресавища и висини, за следите на премълчаното и споделеното, за разкаянието, упованието и прозрението. Автор на стихосбирката е Йеромонах Роман (Александър Матюшин), а подборът и преводът на творбите са дело на варненския поет и композитор – Владимир Стоянов. Стихосбирката е продукт на издателство „Фабер“ и излиза с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Йоан, както и с материалната подкрепа на фонд „Русский мир“. Изданието е билингвистично и е действително стойностно за ценителите на художественото слово, които ще имат потребността да преживеят едно необятно пътешествие, тръгвайки от „стария си дом“, край „ливадата недокосена“ , през „горещия сняг“, необезкуражени от дочутите „объркани напеви“ и своята „съдба отрова“, за да открият вярната нишка към „светия извор“ и „Царството възпято“.
Петдесетте стихотворения са подредени в три цикъла – „Целебният извор“, „Песента на славея“ и „Моя възраст, златна моя гибел!“, като съставителят е спазвал хронологичния принцип при подбора и оформлението. Йеромонах Роман е автор на много сборници с духовни стихотворения и песнопения, но тази книга предлага едно по-обстойно представяне на творчеството му пред българската общественост и е плод на един неслучаен контакт между творци, прераснал в силно и преобразяващо приятелство. Както споделя и самият преводач в следговора на изданието : „има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение“. Като дългоочакван досег и светъл дар са и поетичните откровения на Йеромонах Роман, който предразполага читателите за едно по-истинно и обхватно възприятие. Думите му звучат изповедно, но без излишен драматизъм и не назидателно и мъчително, а молитвено и мелодично. Изказът е пестелив, но привлича с искреността си и разкрива фина сетивност и впечатляваща прозорливост. Разбира се, от съществена важност е и фактът, че преводът на произведенията е на такова ниво, което позволява на всяка дума да живее, одухотворена от творческата енергия, в стилистична и смислова хармонична цялост. Но не само майсторската прецизност в подбора на изразните средства прави този реализиран проект толкова значим за литературната общественост. Книгата представя още едно лице на съвременната руска литература, в своя чист и естествен вид, но и отправя духовни послания от православния свят, така необходими в днешните времена на властващ егоцентризъм и изопачени ценности.
Авторът, осъзнал „колко е крехко човешкото „аз”, ни напомня, че „всичко е тлен и прах” и призовава „…помагайте хората да се разливат през бреговете си тесни, сурови”. И сам следвайки отправените повели, преодолявайки бариерите на скептицизма и изменящата представите оптитност, чрез поезията си, вероятно, намира възможност да ни изведе отвъд личностното и преходното. Макар открил спасение в смирението и покаянието, той продължава да пита: „Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?”. Разбира и внушава, че дори когато „навсякъде искри непълнота”, когато „гине светът в неправда и зло” и често „сълзят очите”, трябва да съзнаваме, че „всичко е Божия милост”. Вътрешният необят на Йеромонах Роман е място на „покой и утешение”, на преклонение и „прослава на Твореца”, но без изява и патос, защото както казва и сам в един свой стих: „величието мре без тишина”. Тази книга предполага по-различно психично състояние, в което да бъде прочетена и преживяна. „Ябълки от детството” е предназначена не за шумната тълпа, а за всеки, готов да задгърби „вековната суета” и „безмълвен и безимен” , в „самозабвение” да последва пътя на „душата, търсеща блаженството”.
Приветствам идеята на Владимир Стоянов да запознае родната общественост с личността и творчеството на този недостатъчно известен у нас автор и да направи мъдроликата му душа по-близка и поетичния му свят по-достъпен. Вярвам, че посланията в стихосбирката ще намерят нужните читатели и че подобни проекти ще продължат да се случват и да ни зареждат с оптимизъм.
Милена Белчева, 2015
корицата на български език
корицата на руски език
