Tag Archiv: вдъхновение
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
20-6-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Безсмислена е всяка съпротива
и нека тази плява изгори
на чувствата-от кимване по-кратки,
с които изведнъж ме приземи.
Днес няма за излитане площадки.
Най-хубавото лято си отива,
преди да е започнало дори.
Събирам ли на утрото нектара,
отровата ще пия на нощта.
Покълнали сами от суетата,
превръщаме се в същите неща,
умът, които трескаво отмята.
И всяка грешка тъжно се повтаря.
Наивно кой покой ни завеща?
Извечна безнадежност ме огражда
в контури. И графитено души
с най-грубите си пръсти неумити.
Но светлата самота ще утеши
напразните трептежи на звездите.
Кому е нужна тази болна жажда
край нас да се върти света,кажи?
Лишено от разбиране,сърцето
хазартно търси нови казина,
в които да залага всичко свое-
излюзии, неволя и вина,
победи от измислени двубои
и щастийцето си на кредит взето,
и сетната утайка тъмнина.
Най-хубавото лято си отива
с неверните априлски ветрове-
преди да ни се случи.И ръцете,
протегнати за ласка-ще скове.
Ще секне примирен дъхът му цветен.
Умирам – да е сянката ти жива.
Но нежността ми още те зоВе…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
* заглавието е от филм на И.Гръбчева
20-5-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Животът – саламандър лъскав
на пътя без вина попада.
Човек надменно го отблъсква
като поредната досада.
Човекът – волята послушал,
настъпва го по опашлето.
А той се плъзва равнодушен,
без нищо да му е отнето.
Животът – цялостен и вечен
от тленността не се вълнува.
Защото няма свят сърдечен,
във чийто плен да съществува.
Животът – саламандър пъстър
невъзмутимо наблюдава –
Как стяга сватбеният пръстен
на земната лъжлива слава.
Но с него, може би привикнал,
човекът все не се разделя.
Тревицата безмълвно никне,
превръща мъдростта в постеля…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Успокой се, душа! Колко кръста – все чужди понесе?!
Непосилно е даже своя собствен да влачиш нагоре.
Пътят става пред теб все по-стръмен, самотен и тесен.
Утаяват се в мрака неизбежно тъга и умора.
Успокой се, съдба! Разпродадоха всички билети,
ще се падне на всеки по парченце житейска отплата.
Угнетеният дух в непрогледната нощ ще засвети,
на щастливия пътник ще притихнат унило веслата.
Успокой се, дете! Не плачи за неща безполезни.
И не стискай в юмруче отмъстително камъка хладен.
Този свят срещу теб ще е често нелепо изплезен,
ала който заплашва, най-накрая остава предаден…
Успокой се и ти – недостигнал следите господни,
ще зараснат нозете и кръвта ще засъхне без време.
И самият живот ще се влее в земите безплодни,
и ще знаеш, че него – няма кой, нито как да отнеме!
март 2013
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
И болка бях, и сладостна нега,
но някак същността си не откривах.
В канал нечист засмуква ни света
и е излишна всяка съпротива…
Еднакво уморяват всички страсти,
в хармония привидна от контрасти.
И щастието, казваш, е беда,
а всякоя трагичност е красива.
Дали загубих слух за новини,
но стана ми деня безинтересен.
В кръвта нахлуват хиляди вини,
в ъглите на страха избива плесен.
Понякога на мислите на кея
се взирам примирена и немея.
Усмивката ми с устни улови
тъй дълго се е питала къде си…
В живота преживях какво ли не,
но в трудните моменти все сама съм.
Една тъга в душата ми преде,
към истината онзи път безгласен.
И аз вървя – през спомени и дати.
Но спирам щом усетя нужността ти –
да поседя на твойте колене,
докато вън ръми и ни унася…
*посВетено
автор: милена белчева
изображение: интернет
Голямата стрелка на мисълта ни,
описва тази скучна траектория
на чувствата ни дребно-измеримите,
увиснали на малката стрелка.
Минава секундарникът – неволя
с привидно равнодушие отгоре им
примигва с тъмни клепки и въздъхва
живота между „после“ и „сега“.
И крачим през понятия и цифри,
пристъпваме на заден от съмнения,
притичваме към поривните щастия,
забиваме се в стълбове – вини.
Ту правим отегчителни гримаси,
ту нервничим, готови за сражение.
И някак светофарно ни дресира
страхът ни между „спри“ и „премини“.
Задвижва ни инертното махало.
Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,
се борим за спокойствие чрез крясъци.
Откупваме душите си с тела.
Какво е паметта ни – изневяра.
Къде ни има – в светлите отрязъци,
когато се обичаме за кратко
в антракта между „сбогом“ и „ела“.
Драскулки по ръба на циферблата.
Това сме – силуетни очертания
на някакво измислено величие,
родено през самотни часове.
Но стигне ли умората предела,
удавени в пречистващо мълчание
ще почне да покълва вечността ни,
а времето предадено ще спре.
9.3.13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
То беше пиршество
и бях за тебе
най-сладкото от всички питиета.
Гуляй безспир! Но беше ли потребен
или бе просто част от етикета?
Тържествен миг, изпълнен с ненасита…
В менюто с най-отбраните мезета
бях първа аз, но ето днес се питам-
как минахме внезапно на диета!?!
Отпиваш ме, но май ти киселея.
Натрупа от въздишки килограми.
Онази жажда мачовска къде е,
бродирала със белези врата ми?
Завърна се с рецепта променена-
да бъдеш с мен не ти е здравословно
Изпосталя… Но съм ти забранена!
За кратко ме поглеждаш.
Безлюбовно…
В ръцете ти животът ме поднася,
но с жест показваш, че до мен не ти е.
Дано да седне друг на мойта маса.
Да го заситя.
И да ме допие!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
