Милена Белчева

Павел Крачунов е една от личностите, с които бързо ще скъсите дистанцията и вероятно ще прекарате доста часове в забавни и увлекателни разговори на какви ли не теми, в непринудена приятелска атмосфера. Той е едновременно доста концентриран и сериозен, но и „пъстра птица“, любопитна за всичко иновативно и интересно в света. Успешно успява да балансира живота си и да съвмести бизнес проектите си с многобройните си интереси и занимания в сферата на изкуството – композиране, пеене, фотография, книги, реклама, ландшафтни решения…Стилът му е по-скоро минималистичен, с акцент върху комфорта. Предпочита спортните и ежедневни дрехи, без фрапиращи десени и необичайни кройки. Харесва меките материи и аксесоарите, които подчертават артистичната му душа – изискани колани с токи на китари, атрактивни тематични висулки, комбинации от кожа и сребро. Сигурна съм, че съм провокирала Вашето любопитство и нека заедно научим малко повече за отношението му към модата и стила.

Практичното или естетичното е водещо при теб в ежедневния ти избор на облекло?

И двете. Старая се да изглеждам добре според случая.

Ако няма ограничаващи избора ти фактори, какво ще предпочетеш – конфекция от някой МОЛ, дреха/аксесоар от любим бутик, или посещение при класен шивач?

Обичайно си купувам конфекция от МОЛ-а, но после почти винаги дооправям при шивачката ми (усмихва се)

Опиши каква за теб е идеалната визия за мъж, без условност за повод, епоха, стил. Може да дадеш и пример с филмов или литературен герой, който те вдъхновява.

Джеймс Бонд

Какво е посланието, което искаш да предадеш с излъчването и облеклото си?

„Интелигентност“ и  „Елегантност“. Мисля че ги изразявам.

Има ли аксесоари и дрехи, с които не се разделяш, независимо по сантиментални или други причини?

Не, нямам дрехи, към които да съм привързан, рано или късно сменям всичко, но в продължение на десетина години носих скъп за мен часовник.

Коя е дрехата или аксесоарът, от които никога няма да се изкушиш, колкото и да бъдат налагани от модните тенденции?

Потурести дънки. Не ми допадат.

Харесва ли ти да експериментираш с различна визия и стил, или ако имаше възможност би носил само едни и същи дрехи-пр.дънки с тениска, шорти, костюм…?

Харесва ми да имам елегантни дрехи за всеки повод, но не експериментирам прекалено.

Кои са за теб най-фрапиращите грешки/абсурдни съчетания, които са те смущавали в стайлинга на мъжете? Изключваме популярното недоразумение „чорапи със сандали“?.

По-скоро, проблемът според мен е, че няма никакви интересни съчетания. Масово младите избират да са облечени в черно, както и да следват модатата на едни и същи прически, най-често 2-ри номер при мъжете, а като дрехи, обикновено слагат анцузи и суичъри. Няма достатъчно разнообразие цветове и модели, поне моите наблюдения са такива.

Убедена съм, че правилната стойка, оптималният избор на храна, режим, хигиена и двигателна култура се отразяват на самочувствието, на начина, по който изглеждаме и облечени. Какви са твоите съвети в това отношение и wellness правила, които спазваш?

Според мен, тялото ни е единственото нещо, което притежаваме и никакви дрехи не могат да оправят лошата грижа и липса на отношение към него. Трябва да има повече дисциплина в храненето и то най-вече просто да се ограничи приема на храна, а не само да се чудим какво още да приемаме, за да сме по-здрави.

Има ли популярни личности, които за теб са пример за подражание, безупречен стил, класа?

Не, няма. Всеки трябва да си намери своя стил, всички сме различни.

Имаш ли любими дизайнери и изобщо – следиш ли модните трендове, или според теб това е по-скоро в сферата на интереси при жените?

Не, не следя. Хубавото тяло, облечено с нещо по мярка винаги е на мода.

снимки и колаж-Димитър Дачев

Какво е отношението ти към модерните „екстри“ в мъжката визия – пиърсинг, татуси, цялостна епилация, рисунки по скалпа, ползването на гланц за нокти и устни, носенето на клинове, стринг бельо и т.н. Къде е границата, кое приемаш и кое – категорично-не?

Границата за мен е в това дали избраната процедура е за постоянно или не. Перманентните неща не ги разбирам, както е при татуировките. Именно защото обичам разнообразието, всичко което може да се слага и маха, приемам че е ок.

Консултираш ли се понякога с приятели, родители или специалисти относно избора на облекло, или разчиташ единствено на своите естетични критерии? Би ли поискал и приел съвет от жена, която според теб изглежда винаги отлично и има неподражаем стил?

Да, бих приел съвет в тази посока.

Кои са предпочитаните от теб цветови нюанси за дрехи и обзавеждане?

Не харесвам много черно и бяло, независимо че се използват масово. Умерената им употреба понякога е приемлива. За мен хубавите съчетания са тези на топъл със студен цвят.

Ако трябва да опишеш твоята личност и визия с една песен, коя ще е тя?

Stairway to heaven на Led Zeppelin.

интервюто взе Милена Белчева за Артилена

снимки-личен архив Павел Крачунов

                            Не оспорвам трагедията*. Съпричастна съм към тъмнослучванията, обърнали с хастара навън душите на волни и неволни потърпевши. Но в момента ще игнорирам значимостта и мащаба на личните и обществени драми и събития, било то в чисто битов или геополитически план. Най-малкото, нямам емоционален ресурс за това, а медиите достатъчно се фиксират съзнателно в точно определени ракурси на темата. Отзвукът в социални мрежи, блогове и сайтове също предизвика вълни, не по-малко бурни и инертни от тези на стихията. Попаднах на контрастни и провокативни мнения, призиви и жонглиращи с понятия, факти и догадки коментари. Внезапни демонстрации на атеизъм или богоугодни, според представите на личността заявления.

                            Но около други два въпроса гравитират мислите ми. Защо ни обединяват Страха, Болката и Драмите, а не сме така единни и приемащи светлите моменти в условно нашия или чужд свят, живот? Готови сме да изпратим 20 sms-а, а някои дори се фукат с тази си благородна проява, но не и да се усмихнем без ирония на непознат, да приемем неочакван жест , без да проявяваме мнителност за мотивите, да споделим без патос, но от сърце радостта от дребните изяви и успехи на хора, които не са от нашата компания, кръвна група, вяра, принадлежност? Защо сме благодетели в моменти на Хаос, а не съумяваме да съзрем единността си и красотата на хармонията, да живеем в нея, а не да се борим с бяс за постигането и`? Тя не е постижение, а състояние. Да си трошим нервите, за да си осигурим спокойствие. Да заглушаваме с крясъци, за да бъдем чути? Да бъдем агресивни с децата си, за да ги накараме да бъдат кротки? Не е ли парадоксално и абсурдно? Мога да продължа много, следвайки тази стилистика, но е излишно.

                            Защо се самонагнетяваме, в опит да съберем максимум верни отговори на въпроса кой е виновен за това или онова, а не се отдръпнем от ситуацията, за да видим, че именно ние сме в нейния епицентър. Да, всичко това се случва като принцип на проявление по Божията воля, но именно в отговор на собственото ни напрежение и невежество, а не като наказание или сбъдната поличба. Както казва един приятел-„Господ не би си развалил маникюра”, допълвам – с нашите дребнотемни  жалвания, глупосюжетни филми и резюлиране на щения и молитви, красиво потопени във фондана на земните благоценности .  Не е ли най-естественото нещо този порой, събирал изпаренията на окървавените ни от алчност мисли и чувства? Не сме ли зазиждали всички пролуки в себе си с отрицания на това или онова и градили бентове от страх, в опит да съхраним всичките си лични „важни неща”? Не сме ли нарушили трептенето на въздуха и променяли посоката, размахвайки вещо пръстче с назидание? Когато готвим в тенджера под налягане, парата се кондензира  и задушеното започва да омеква. Можем да оприличим нашето затворено съществуване на такава тенджера, в която живеем под напрежение. Неизбежната поява на капките идва именно, за да ни смекчи, защото няма как да обсебим цялото пространство.

                          Наскоро, докато се разхождам из варненските улици, вдишвайки упойните благоухания на юнските липи, чувам една женица да споделя с приятелките си – „Мен пък винаги ме е яд. За всичко”. Не зная дали това заявление беше по или извън темата, но изказването и бе толкова показателно, че спокойно мога да го преведа в пример тук за това каква е природата ни. Вътрешно сме толкова замърсени, че нито един потоп не е в състояние да ни пречисти, ако ще да ни помете до един в своята милост, която ние наричаме безпощадна стихия. Но стихията сме именно хорицата, всеки един от нас, е причината, която я импулсира. Готови сме да спазваме всевъзможни диети, да се прехласваме по мантри , да извайваме естетични тела, но естетиката и екологията на душата и духа ни е напълно непозната. Изграждаме се, надграждаме се, но нямаме опорна точка и темелите ни са забити в свлачището на ефимерния ни свят. Заливаме с бетона на надеждата мъртвите плодове на своя опит. Пристъпваме важно по пода на глупавите си разбирания и прояви. Изземваме въздуха, като трупаме мечти, стремежи, знания, планове, рецепти за щастие, идеи, вещи, очаквания, претенции, мнения, схващания, принципи, убеждения, достигайки тавана на наивността си. Колко биха могли да издържат стените ни, без да се срутят и да ни затиснат? И изобщо-по-сигурни ли се чувстваме между тези стени? По-лесно ли намираме истината в ограниченото от волята ни пространство? Толкова бързаме да живеем, че забравяме да живеем.  И изобщо, е ли е животът, онзи нищожен лъч, видян през процепа на сетивата ни? Не сме ли сами по себе си много по-голям катаклизъм, отколкото природния такъв? Кое сме-формулата или резултата? Но думата бе за пороите…Ако политиците ни знаеха колко са безценни за проглеждането ни тия потопи, сигурно щяхме да плащаме данък и за тях.

                            Написаното не претендира с никакви аналитични или журналистически достойнства, изразява единствено един вътрешен поглед навън. Имах нужда да освободя напрежението по този начин днес, пиейки кафе в Студио 21, докато чакам да опаковат една картина. И си мисля -цял живот чакаме най-добрата опаковка, вероятно, за да скрие ужасяващата ни същност, ако можехме да я изпитаме в цялото безумие на човешката изява. Човечетата отдавна са приели да бъдат лашкани по траекториите на измисленото време между идеята за своето величие и на (не)осъзнаването своята нищожност. И сигурно след всички лабиринти и озъртания, умората ще приспи съпротивите ни и оковите ще паднат сами, за да прекрачим прага на Дома. Или?

Милена Белчева

А сега, в тишината на празната стая, просто искам да прегърна някого.

* Визирам трагедията с наводнението в кв.Аспарухово-Варна