Tag Archiv: път

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА В „ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ“

„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева

Представи се накратко…

Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.

В какво вярваш?

Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.

Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.

Вярваш ли в хората?

Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.

А в себе си?

Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и  ценностите си.  Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.

Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. 😊Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”

resizedimage600400-21322996476506156061143654146495n

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.

Харесваш ли нашето време?

Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в  това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.

Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия.  Изумителна е природата на Нова Зеландия,  тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи. 

Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?

С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Майка, която за първи път докосва рожбата си.

Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.

Сълзите на разкаяние.

Изяществото на природните явления и метаморфози.

Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.

Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет –  Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.

Намерила ли си призванието си?

Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. 😊

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.

Какво е за теб самотата?

Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.

Какво ти дава представа за вечност?

Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.

Какви чувства изпитваш най-често?

Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…

То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.

В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.

В удоволствието да вървиш бос под дъжда.

В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.

В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.

Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.

Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.

Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.

Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.

Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.

Какво може да те разплаче?

Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.

Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Май същите неща – затрогващите.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.

Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани  да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.

Това е страницата ми за изкуство и култура.

кадър – П.Крачунов

Моето ново „аз“ на 40 :)

Ако кажа, че навлизането в 40-те не беше голям стрес за мен, ще излъжа. Минах през всички фази, за които пишат психолозите и споделят познати и непознати. Но не мога да кажа, че ми е било най-комфортно в 30-те, защото още не знам какво предстои в следващото десетилетие. Може да е по-хубаво, по-пълноценно и по-спокойно.

 

1. Научих се да вземам по-лесно трудни решения. Когато нещо не върви-не върви! След като съм вложила време, енергия, емоции, знание, желание и себеотричане в едни отношения – служебни или лични, а ситуациите стават все по-усложнени и смазващи психиката ми, просто ги прекратявам. Когато си на 20, можеш да дадеш шанс и да изчакаш няколко години обстоятелствата или партньора да се променят, но след 40 е неестествено и нелогично да разучавате и приемате роли и образи, които не ви карат да се чувствате комфортно. Ако човек е зрял и отговорен, той ще е такъв, без значение дали е на 5 или 55, ако винаги има инфантилни удобни оправдания, този условен рефлекс, действал успешно през досегашния му живот, няма да се промени. Всяка раздяла е неприятна, дори тежка. Под каквато и форма да е съществувала като емоционална, финансова, социална или друга обвързаност. Но да агонизираш, още и още, е абсурдно. Реших, че ако ще поемам рискове, то да са свързани с хубави, зареждащи и интересни неща, а не такива, които ще ме изцеждат, обезверяват и обезценяват.

 

2.Имам баланса между това да съм достатъчно компетентна и информирана и същевременно жадна да навляза в света на нови професии, дестинации, култури, общества, теми, които ме интригуват и привличат. Имам стабилно образование, което ми дава самочувствие и спокойствие, но имам и енергията да се развивам и в други области и посветя на нови занимания, дори да е само за удоволствие. Все по-слабо ме вълнуват дребнотемията, светските клюкини, личните драми на хората. Не заравям глава в пясъка, но спазвам нужната хигиена на общуване и информация. Не изпитвам необходимост да споделям целия си живот, натоварвайки приятелите си с оплаквания, или заливайки с безброй емоционални публикации социалните мрежи. Давам съвети, ако ми бъдат поискани, но се опитвам да имам хармоничен живот, който ми харесва и да бъда добър пример за себе си, най-вече. 

 

3.Ценя времето си и не го пилея за безполезни неща. Но това ми дава възможността да се отдавам на зареждащо „нищоправене“, без угризения колко неща бих могла да свърша в този момент. Ако имам ентусиазъм, мога да лъскам фугите в банята до 4 сутринта, ако не ми е работно, мога да оставя мивката с чинии за утре или да прехвърля не само тази грижа на децата, без това да ме прави лоша майка в моите или техните очи.

 

4.Повечето жени на 40, казват, че вече знаят какво искат, аз съм знаела от дете какво желая и в някаква степен по-важните неща са вече факт. Разликата на тези години е, че знам колко съм готова да платя за това, което смятам, че ми е нужно в живота. Кога си заслужава да дам не малко пари за някоя фантастично скроена дреха, и кога мога да си взема невероятно красив шал „секънд хенд“ за стотинки. Кога си заслужава да се боря чрез 100%-во безусловно себеотдаване за една връзка, и кога дори най-малкият жест не си струва да бъде подарък за неблагодарен и егоцентричен тарикат, който съм имала неблагоразумието да се обикна силно. Знам границата, след която любовта се превръща в търговия, мазохизъм, изгнание дори. И вече не я прекрачвам, дори съм нащрек да не я доближавам. Знам кога една работа си заслужава парите и кога те експлоатират, а съгласието ти да стоиш в същата служба, при същите условия е показателно, че сама не се обичаш и цениш.

 

5. Знам че и физическото, и психическото здраве са моя безценен капитал, затова не си позволявам да неглижирам дори най-леките симптоми и не робувам на страховете си от прегледи и диагнози. Всичко е поправимо, ако се „хване“ навреме. Спряла съм почти изцяло месото и алкохола, но по философски, не по здравословни причини и не се самобичувам, ако се изкуша с плодова тарталета, порция миди с чаша вино,  или неделно пиршество с пържени филийки. Избягвам вредните храни, но не съм почитател на храненето само треви и извлеци, най-малкото, нито са ми вкусни, нито ме засищат. Ако имам възможност, отглеждам сама някои зеленчуци. Намалила съм кафето до една, максисум две чаши дневно и не изпитвам нужда от повече. Ако има дни, в които не ми се пие кафе, което толкова обичам, просто не пия. Не спазвам диети и двигателен режим, но ходя на танци и изминавам, когато мога 6-10 км дневно. Бях „скарана“ с пиенето на вода, но за 2-3 години си наложих да спазвам правилото за минимум литър и половина и осъзнах, че е въпрос на навик. Отбягвам да пия течности преди, по време и непосредствено след хранене. Осигурявам си достатъчно сън, дори да е за сметка на непроверени домашни, неразтребена маса или недовършен проект, примерно. Когато имам повече време, правя упражненията по системата на Норбеков или лек стречинг. Не харесвам мускулести жени с коремчета на плочки, които висят постоянно във фитнеса, няма да кажа нищо ново, но съм се убедила, че физическото натоварване е задъжително за добрия вид и тонус.

 

6. Външно се харесвам повече, отколкото на 20 и малко по-малко, отколкото през 30-те си години. Никога не съм ползвала скъпа козметика, но купувам качествена, или си разчитам на домашно приготвени продукти за лице и тяло. С времето забелязах, че кожата по-лесно се пигментира, белезите зарастват по-трудно, напълняването се получава в най-нежеланите зони. В тази връзка се старая да се грижа много повече за очите, шията и ръцете (като козметика и упражнения), да спя по възможност по гръб (така не стимулирам появата на бръчки по деколтето), да не излизам без очила и слънцезащитен продукт и да не правя излишни гримаси. Ползвам много базови и етерични масла, които имат голямо приложение и ефективност в „борбата“ със старостта. Косата ми е все така прекрасна, въпреки белите кичурчета, но я боядисвам възможно най-рядко и то в естествения ми цвят. Експериментите от „гарваново черно до платинено русо“ съм ги забравила и не намирам подобни метаморфози за естетични. Според настроението, отделям по 2-3 минути за грим, или се случва с дни да излизам без никакви разкрасителни продукти върху себе си. Харесва ми самия процес на гримиране, но предпочитам да рисувам в скицника, отколкото върху себе си.  Прекарвам много малко време пред огледалото, но почти винаги се радвам на това, което виждам.

 

7. Старая се да правя основно неща, които са ми приятни и полезни. Тази година си сварих няколко бурканчета сладко от праскови  и малини, постепенно ще си спретна още зимнина, но със сигурност няма да се отдам на робството да варя лютеници, да правя туршии и сиропи, както се е случвало преди. Удобство е да имаш нещо домашно приготвено, готово и апетитно, особено когато навън фучи и нямаш никакво желание тепърва да готвиш, но консервираните храни далеч не са полезни, изискват място за съхранение и доста енергия покрай осигуряването им-да набереш или купиш продукти, да измиеш, нарежеш, свариш, охладиш, запечаташ и т.н. Същото е и с гладенето-занимавам се с него, само когато е нужно да изляза и дрехата ми е доста намачката. Това предварително гладене с часове на 2-3 перални пране, от хавлийката до чорапчето, съм си го забранила.

 

8.Да живее практичността! С годините промених и гардероба си. Простих се с всички демоде дрешки, къси потничета и впити бодита и т.н. Неща, които ми стават, но вече не ме радват – подарявам, продавам, изхвърлям. Периодично правя ревизия и въпреки манията ми към рокли, обувки и шалове, се старая всичко да е практично, елегантно, изрядно сгънато и подредено по цвят и приложение. Пазя и неща „за някой ден“, но поне не ги държа в гардероба. Харесвам много високите токчета, но ги слагам „на мястото на събитието“, или когато ще се придвижвам с кола. Повечето ми обувки са макимално удобни и подходящи за дълги маршрути. Харесва ми да съм „топ мацка“, но не на всяка цена. Купих си очила за компютър, макар понякога да забравям да ги нося. Да, важни са и предпазват, стига да не си по 12 часа взрян в монитора. Добрата чанта за мен е тази, „в която можеш да сложиш поне един хляб“, както казваше моя позната, затова днес повечето ми чанти са обемни, с много прегради. Ползвам три органайзера за джунджуриите и така намалявам безредието.

 

9.Промяна в настроенията. Като хамелеон съм. Напиращото чувство на безпричинна радост след няколко минути прераства често и в безпричинен плач. Не само като ПМС. Започнах с времето да изпитвам не просто дискомфорт, а някаква физическа болка от шума, дори да не е непременно електрожен или зъболекарска машинка. Дразни ме силната музика, детското хленчене, тинейджърските брътвежи и свиркания, пенсионерското мърморене, преминаващите мотори, всичко. Изнервят ме изкачащите отвсякъде велосипедисти, агресивните реклами, политическите дискусии, жегите, но мисля, че това е нормална реакция. Затова, при всяка възможност, се опитвам да си осигуря максимално време за релакс и презеражедане, съзерцание. Да си подариш уединение и покой, било то в луксозен спа-център, или на някоя тиха полянка, не е каприз, мода и излишно удоволствие, а нещо, което е необходимо ежедневно, дори за няколко минути.

 

10. Ако преди години ме радваше да купувам разни неща за децата, или интересни аксесоари за мен, сега най-важните ми разходи са тези, свързани с уюта у дома. Близо 20 години, поради безброй други грижи и липса на минимални дори средства, не бях правила нищо, което да ме кара да се чувствам комфортно вкъщи, разчитах основно на това да правя размествания, да разнообразявам с декорацията, но дотам. Обзе ме нова мания по винтидж стила и „art deco“ периода, най-после грозните крушки, висящи на кабел, са заменени от изящни ретро полилеи, а хола превърнах в красива бяла спалня. Вярно, сега няма къде да посрещам гости, но реших че щом една трета от деня прекарваме в сън, то тази стая е най-важна. Лиших се от една-две почивки, прекарах дълги часове в преобразяване на стари мебели и аксесоари, но всяко усилие си струваше и се гордея със сътвореното. Нямах абсолютно никакъв опит и знания, свързани с реставрирането, но когато има желание, има и начини. Предизвиках творческия си дух и той се отзова и ми помогна да сътворя интересни неща, които ме радват.

 

11.Промяна в предпочитанията-„всяко зло за добро“. Спрях да гледам много от любимите си предавания и не се обременявам с нещо различно от романтични и биографични филми или добри комедийни сериали. Харесвам тихи, прохладни и кокетни ресторантчета с вдъхновяваща атмосфера и предпочитам да релаксирам сама или бъбря с приятели там, отколкото в който и да е модерен бар. В дискотека бих отишла, заради компанията, но не повече от веднъж годишно. „О, нямам време“ за това или онова, за мен е несъстоятелно оправдание. На 40 вече знам, че човек има толкова свободно време, колкото сам си определи, въпреки ангажиментите и сам преценява кои хора и дейности може да пренебрегне за сметка на други, с които ще има по-пълноценно изживяване.

 

12. Въпреки, че не съм първа младост, сега се чувствам по-жизнена и по-свободна. Грижите ми, свързани с отглеждането на децата, както и отговорността не са намалели, но са станали по-различни. Както и тревогите – просто са от друго естество вече. Една майка никога не може да бъде напълно спокойна, но може да създава по-ведра, приятелска атмосфера, в която всеки да се чувства комфортно и достатъчно необременен от мърморене и безброй правила. Невротичните изблици са неизбежни понякога, но могат да бъдат контролирани. Трябва да „програмираме“ отговорност, а не страх – и в нас, и в семейството ни.

 

13. Вече нямам мечти, които да захранвам с енергия и стремеж. Имам желания, които се реализират сякаш от само себе си, но не напълно „случайно“, а и като следствие на мои избори, промяна в мислене и действия. Претърпяла съм не малко загуби и крахове. Не се научих да не се привързвам и да не обиквам. Няма как да възприемаш философски смъртта, без никаква емоция и чувство. Няма как да бъдеш „над нещата“, когато твоя вътрешен свят се срива и всичко, в което си вярвал се оказва илюзия. Всяка крачка, поглед, преживяване променят и са част от целия процес. Но това са нещата от живота. Земния.

 

14. Щастлива съм с приятелите, които имам. Преди изживявах твърде драматично как десетки близки хора и семейства, с които съм поддържала отлични отношения, след като се разведох забравиха напълно за съществуването ми и че се виждам относително често единствено с две-три приятелки. Истински близка съм само с една, което днес ми е достатъчно ценно. Нямам вече нужда някой да храни егото ми с повече внимание. С останалите, които влизат в категорията „добри познати“, си оставаме такива и се радваме искрено на случайните си срещи. Но те си остават такива. Разбира се, всяко ново запознанство е добре дошло, действа освежаващо, но сигурността да имаш приятел, проверен през годините, е незаменима.

 

15. Научих се да върша доста „мъжки неща“ в дома, колкото и да ми е неприсъщо и трудно. Но постигнатите умения ми дават самочувствие, че мога да се справя с почти всичко. Когато ми е нужно вдъхновение, сама си го намирам и сама лекувам душата си. Мрежата е пълна в мотивиращи истории, мисли, филми, изображения, музика. Когато ме скапят битовизмите или съм емоционално разстроена, си припомням, че на фона на всички лични и обществени драми в човешката история, моите са съвсем незначителни, колкото и важност да им придавам в даден момент.  

 

Все още ми предстои, ако е „писано“, да изживея радостта от това да имам споделени, смислени и красиви отношения със всеотдаен и достоен партньор, но не за месец или година, а „до сетен дъх“. Да намеря своята духовна общност, с която да имам по-пълноценно общуване и подкрепа по пътя към Бог, да разбера вълшебството на това да имам внуци някой ден. Да, предстои ми все някога и среща с „критическата“, но се надявам това да стане плавно и хармонично, без излишен стрес, за което ще се подготвя предварително с полезни практики.

 

Ще се радвам и Вие да споделите като коментар Вашите 40 и 40+ моменти!

 

Милена Белчева

 

DSC_8238

Интервю – на горещия, но уютен стол на Кирил Аспарухов в „Минути за култура“ по ТВ „Черно море“

Кирил Аспарухов: Днес във фокуса на Вашето любопитство, на Вашия очакван интерес е срещата ми с младата българска поетеса – Милена Белчева. Поводът е повече от приятен. Все още ехото от нейната премиера вълнува варненската общественост, българската общественост, защото в Националния конкурс на Издателство „Буквите“ тя печели първо място, първа награда за поезия и наградата е, разбира се, сборник стихове, които издават. Държа точно тази топла книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

Здравей! Знам че не са те оставили още вълненията от премиерата в салона на Радио Варна. Логично е да те върна мислено, емоционално, споменово назад?

Как изживя тази премиера? Беше ли се подготвила за нея, как те срази интереса на публиката?

 

М.Б. Първо, добро утро на всички. Аз предполагам, че зрителите ще бъдат снизходителни към моето вълнение  тези екстремни емоции. Благодаря  много за поканата. Ти винаги си подкрепял българската книга, в частност – Словото и аз съм изключително признателна отново за тази среща, този жест към мен. Да, бях подготвена доста добре за премиерите. Обичам да изпипвам всичко до последния детайл. Перфекционизмът ми понякога граничи с неоправдана лудост, но мисля че изявявайки се на сцена, тъй като поезията, освен интимно преживяване, тя е и общуване, е необходимо да бъдеш максимално приветлив за хората, максимално да разгърнеш своята душа. Да има елементи на изненада, също така. И на премиерата в София изненадите бяха повече за мен. Мои приятели музиканти – Кристиан Симеонов и Иван Анастасов ме приветстваха музикално, както и присъстващите в пълната зала с изпълнения на емблематични песни на Елвис и Хулио Иглесиас. Във Варна мой гост бе Милен Тотев – един известен бард, на който също съм много признателна. Винаги подкрепя подобни инициативи. Преди пет години, когато организирах едно „Поетично кафене“, в памет на непрежалимата Венета Мандева, той отново присъства и изпя някои от любимите и нейни, и наши песни. Така че – с доста емоции преминаха и трите премиери.

 

К.А. Аз веднага искам да попитам – защо „Етюд за притихване“? Това притихване, преди буря ли е, преди поредния ти голям творчески скок?

 

М.Б. Поезията за мен е по-съкровено преживяване и не мога така категорично да кажа, да предвидя какъв ще бъде следващият етап в моето емоционално, духовно състояние и съответно – какво ще провокира сетивата ми, за да изразя нещо. Когато човек е в покой, когато е в състояние на безметежност, когато е, така, в кавички да кажа е „щастлив“ – неосъзнато, той не изпитва необходимост да пише, да изразява по някакъв начин емоциите. И аз предпочитам да бъда в такова състояние, в което да няма провокация да пиша. Но животът ни е достатъчно динамичен и изпълнен с много обрати и колкото и да сме приемащи и отдаващи, има моменти в които тези емоции кондензират. И предполагам, че ще продължи пътят ми в посока на нещо ново.

 

К.А. След първата ти книга „Ванилено небе“, ти се появи в много сборници, в много конкурси. Така наречената електронна мрежа дава възможност за невероятни и неочаквани всекидневни и всекиминутни срещи с поезията на кой ли не,  Както и ти живееш чрез това нещо. Този конкурс, в който ти печелиш първо място, ускори издаването на тази книга. Но ако не беше спечелила първо място на конкурса, щеше ли да излезе същата книга като „Етюд за притихване“?

 

М.Б. Като подбор – едва ли точно по този начин, тъй като за мен това една затворена страница, един период от живота ми, който бе обвързан с един силен душевен катарзис, с едно много мъчително филтриране, промяна в ценността система, във възприятия, в отношения. Избирателна пропускливост в общуването, хората с които общувам, местата, на които присъствам. И филтърът ми с годините става все по-ситен и самата ми референтна групичка от близки хора се смалява.

 

К.А. Да, но има един код на този конкурс, който носи предизвикателното име „По стъпките на лятото“. Какви бяха тези стъпки – парещи, губещи, изгарящи?…

 

М.Б. Всъщност, стихотворението, с което спечелих конкурса, е обвързано именно с един такъв период на несподеленост. Бяха по-скоро парещи. И както каза и самият ти – социалните мрежи и всякакъв вид платформи за публикуване на лично творчество дават възможност за голяма изява, за среща с много автори. Конкурсът бе на Издателство „Буквите“. Иван Богданов ги селектира творбите и вече журито е преценило, че моите, както  и на още една интересна авторка – Мария Иванова – Фьон са достатъчно удачни, за да бъдат включени в поетичен сборник. Самата работа по книжката беше доста мъчителна – и по отношение на селекция и на преработка, тъй като, както казах – това е един затворен етап за мен и е много трудно да вложиш отново тази емоция, която си пренесъл в творбите. Но затова съм изключително благодарна на един завидно талантлив поет – Венцислав Василев, който ми помогна да подбера оптималните творби, които да включа , както и на редакторите – Нели Господинова и Валентин Чернев, които ми помогнаха изказът ми да бъде по-естетичен, по-прецизен.

 

К.А. Но виждам, че крие се и още една приятна изненада, тя тръгва от корицата, която е повече от ефектна, тази бяла лодка, която е затихнала и очаква наистина прилив на вълна, или нещо друго. Каква е историята с корицата на твоята стихосбирка?

 

М.Б. Да, ти не присъства, но си запознат. Аз  винаги се радвам, че така си подготвен, или поне интуитивно си усетил нещата. Първоначално бях избрала акварели на мой приятел от Пловдив – Радослав Коцев-Даро, който е също е и поет, но предимно се занимава с рисуване и исках нещата, които сложа на циклите като визуално изображение, като послание, да бъдат адекватни на съдържанието и да бъдат нещо много нежно, притихнало, лирично. Да няма екстравагантност, да няма някакви силни образи…

 

К.А. Да бъде естествен преход, въведение.

 

М.Б. Да, да бъде по-естествено. И бях си избрала 5-6 картини, акварели, които впоследствие, с няколко дена просто, се установи, че той ги е предоставил на една друга авторка – Катя Маринова. Да ѝ е честита и нейната книжка. И се оказва, че явно поетите имаме много сходна сетивност и естетични възприятия, тъй като абсолютно идентично – това, което е корица, и това, което ще е в нейните цикли – си съвпадна. Доста дълго време търсих нещо подходящо за образ на корицата.

 

К.А. И къде намери тази корица?

 

М.Б. Това е картината „Лодки“.

 

К.А. Аз знам, че е на италиански художник, но…

 

М.Б. Да, Фернандо Кавалиери се казва. Той е Директор, Председател на  италианската асоциация на акварелистите. И беше така любезен да ми я предостави, след което аз му пратих книжки за Италия и дори възнамерявам да му преведа някои от стихотворенията с помощта на приятели. Защото той  има голямо желание да ги прочете, докато с българския език не е толкова добре.

 

К.А. А как прие твоята покана да бъде част от творчеството ти?

 

М.Б. Почти мигновено откликна, за което съм му признателна. По същия начин реагираха и мои познати, които ме подкрепиха и на премиерите, и по различен начин…Някои…

 

К.А. С една красива авантюра от края на миналото лято…

 

М.Б. J Да, с добра дума, с прегръдка, тази енергия също е…

 

К.А. …много важна.

 

М.Б. Много важна, да…

 

К.А. Нека точно в този момент да прочетеш едно от стихотворенията, които искаш да чуят зрителите на сутрешния блок. И така няма да бъдем голословни. Знам, че всеки поет крие много неща и между редовете, и в поантите, и в художествените си образи. Да чуем едно стихотворение!

 

М.Б. Този път ще бъде импровизирано. („Смалявам се до сянка на сълза“)

 

К.А. Изящно. Откровено…

 

М.Б. Така най-добре импонира на състоянието ми.

 

К.А. Винаги ли в белия лист намираш спасението и смисъла на живота си? Белия лист, на който изливаш впечатленията си, разголваш душата си. А това винаги прави твореца  уязвим, раним…

 

М.Б. Да, белият лист, който понякога е цветен. Аз обичам да имам цветност. Но като спонтанна реакция, като отдушник, като място, на което мога да филтрирам тази мътилка на ежедневието и да изведа един образ на всичко преживяно, който да бъде зареден и със смисъл, да носи някакво послание, да, бих каза, че е вид спасение. Аз, както казвам, пиша с психотерапевтична цел, понякога.

 

К.А. А притеснява ли те факта, че не винаги посланието на поетите достига до сърцата на хората, на читателите? Понякога е толкова лично, че този който ще чете ще каже – това не ме засяга, това не се отнася за мен, ме вълнува…

 

М.Б. Възприятията действително са индивидуални при всеки и всеки вижда това, което иска да види.

 

К.А. Това, което иска да види.

 

М.Б. Така е да, според състоянието. Моментното състояние – емоционално, или на ценности, които иска да придобие, или е закостенял в тях. Няма как да видиш нещо различно,  освен това, което носиш в себе си. По същия принцип, четейки нещата ми понякога изказват много силно съчувствие при произведения, където ме индентифицират с лирическата героиня, започват да ми дават съвети, послания, препоръки…Което, всъщност, не винаги съвпада с този период, в който съм писала. За мен това е нещо преживяно. В момента, в който излея стиха, стихотворението на споменатия „бял лист“, то вече не ми принадлежи. Оттам – насетне, всеки може да го интерпретира както желае. Ако намери нещо което да го провокира, нещо, което да го усмихне, да го преобърне…

 

К.А. А как бълбукат в тебе тези потребности да излееш душата си в мерена или немерена реч?

 

М.Б. Как бълбукат…

 

К.А. Често ли булбукаш? Или има затихвания, затихвания и изведнъж изригнеш? При всеки творец е различно.

 

М.Б. Ако нямам провокация, не изригвам. Т.е. трябва нещо наистина да ме разтърси, да ме преобърне, за да се наложи да прибягна до това да го изразя публично. Стига само въпроси ще ми задаваш ти. Ти казваш в едно свое стихотворение: „в мен Скорпионът не дреме“. Не знам, пиеш ли кафе, пиеш – предполагам. Ако случайно някой път се унесеш и така…да не си „на максимум“, както продължава стихотворението, аз съм ти приготвила една скорпионска чаша от мен.

 

К.А. Какви са тези мили изненади!?

 

М.Б. От време на време да си пийваш кафенцето в нея и да бъдеш „на максимум“…

 

К.А. И то точно в месеца на моя зодиакален знак. Пийвам, благодаря ти сърдечно.

 

М.Б. Да…Но си оставяй така и моменти за събиране, а съзерцание, за притихване…

 

К.А. Един скорпион не може да притихне. Ако притихне, то е само за миг, за да ухапе.

 

М.Б. Доста познато, имайки син скорпион вкъщи.

 

К.А.  Когато има незаслужени обиди, когато е незаслужено непризнат, когато е подмятан и не му се казват нещата в очите, пред него. Тогава Скорпионът е жесток. Но…имаш ли още такива закачки към мен, защото аз продължавам…

 

М.Б. Не знам, ти казваш „с нищо не станах на „ти“. Аз се радвам, че с мен продължи на „ти“, защото все пак се и познаваме. Хубавото на поезията и на словото, въобще,  е, че сближава хората. Аз да те питам – с кое вече си на „ти“ в живота?

 

К.А.  Още не съм с нищо на „ти“. И не искам да бъда на „ти“!  Защото, когато си на „ти“ с нещо, тогава омаловажаваш нещата, а когато още не си на „ти“, ти продължаваш да проявяваш любопитство, уважение, внимание, стремиш се…Когато си на „ти“, това вече е минало зад гърба ти, не е толкова интересно.

 

М.Б. А какво те прихитва теб?

 

К.А. Моля?

 

М.Б. Какво теб те притихва?

 

К.А. Всичко ме предизвиква!

 

М.Б. Прихитва, притихва 😉

 

К.А. Дори и най-дребните неща…Защото знам, че животът не е безкраен. Не е безкраен…И има днес, утре – няма. Ако не си максимално напълнен през деня със задачи, с отговорности, стремежи и като се прибереш вкъщи да си легнеш от приятната умора на свършената работа. Ако нещо те човърка отвътре, това да бъде „Какво не успях да свърша?“ ,“Обидих ли някой незаслужено?“.

 

М.Б. Да, ретроспекция…

 

К.А. Тези терзания леко те карат да те превъзбудят така и на другия ден да го заличиш…Но, ако осъмнеш на другия ден. Ако можеш да кажеш: „Здравей, Слънце! Жив съм!“

 

М.Б. Т.е., притихване май няма.

 

К.А. Да, притихване няма. И аз затова да те попитам – твоето притихване – като скок следващ ли е, или просто уморена от много неща – притихваш?

 

М.Б. …

 

К.А. Всъщност, не ме питай, аз те питам. Защото зад гърба ти – ти си дизайнер, ти си педагог, ти си журналист, но и поет…Коя е твоята истинска същност?

 

М.Б. Може бе най-комфортно се чувствам в ролята си, по-скоро състоянието си на майка, тъй като това е нещо неизменно. Всички тези дипломи, които спомена…Аз не съм се занимавала професионално с много от нещата, които изброи. Освен – по отношение на журналистиката – поддържам една страница за изкуство и култура „Арт клуб Монограм“, но за другите занимания…Педагогиката повече прилагам във възпитанието на децата си и съм изключително щастлива, защото те споделят всичко с мен. Независимо, че синът ми, големият, е вече пълнолетен. И дори успявам със скорпионския бяс да се преборя, което отчитам като огромен плюс.

 

К.А. Защо децата ти? Две деца ли станаха?

 

М.Б. Две са, да…

 

К.А. Да?

 

М.Б. На 18 и на 11 (години)

 

К.А. Толкова млада, а вече майка на две деца…

 

М.Б. Така е. 🙂

 

К.А. А професията, която упражняваш в момента и която те спасява финансово, коя е?

 

М.Б. Занимавам се с организация на събития и музикални участия. Представляваме като компания един от най-известните млади поп-изпълнители, както и други в сферата на по-модерното рап-звучене. Работим с много компании, с много артисти.

 

К.А. Добре, а журналистиката къде отива?

 

М.Б. Журналистиката намира своята изява в различни отзвви за културни събития. Тъй като ние така често се засичаме, знаеш, за радост, културният календар на морската столица е доста богат и имаме възможност да присъстваме на много интересни събития, на пърформанси, на презентации…Аз съм много свързана и с изобразителното изкуство, опитвам се да посещавам изложби, съответно отразявам всичко, което имам възможност и време да посетя.

 

К.А. А модния дизайн, в който се втурна толкова мощно и можеше да бъдеш една от най-изявените модни дизайнерки? И не само във Варна… 

 

М.Б. Ти винаги с един такъв патос говориш…Благодаря. Модният дизайн на малко по-заден план остана, но, както споменах, за мене беше важно да направя правилния избор. Преди много години, когато кандидатствах, аз исках да завърша нещо свързано с археология, екология, дизайн, но тогава нямаше такива специалности. Исках и НАТФИЗ, но беше далеч, в София. Така че, в момента, в който излезе специалността, аз бях подготвена за „Международен туризъм“, изключително добра подготовка, с география и казах „Не, спирам и започвам рисуване“ За мен това си беше страст, тъй като действително имам талант по отношение на дизайнерството. Но си остана така, в потенциал. Обещала съм на себе ти тази зима да се занимавам интензивно с рисуване, тъй като съм забравила доста от нещата, от техниките през времето. И мисля, че това ще бъде добро вдъхновение за създаване на модели. Иначе вкъщи си рисувам камъчета.

 

К.А. А как коментираш поетичната среда в морската ни столица? Тази Варна, която е европейска младежка столица след две години. Има ли достатъчно, много ли са поетичните таланти в града? Как оценяваш нивото им?

 

М.Б. Много субективно ще е, ако трябва да бъда по-конкретна и да дам някакво категорично мнение. Имам много близки поети, писатели. Смятам, че във Варна има една много добра артистична среда. Изключително съм признателна на нашата приятелка – Ваня Маркова, която ни събира на тези много вълнуващи поетични балове, където успяваме да подишаме една по-чиста атмосфера, защото се събират хора с различни интереси и професии, обединени от словото.

 

К.А. Това са поетичните оазиси.

 

М.Б. Да, точно оазиси са, където резонираме на сходни честоти и успяваме да бъдем и притихнали, и споделени. Смятам, че има достатъчно достойни имена и творби, които да провокират читателя и че българинът има изключително висока култура на възприятия, на отношение към словото. Факт са и фестивалите „Славянска прегръдка“, факт са „Алея на книгата“, многобройните изложби, представяния…

 

К.А. Да, на ако някой каже: „Не, сега не е време за Поезия.“? Ти как отговаряш?

 

М.Б. За мен винаги е време за поезия. Въпрос на възприятия. Смятам, че има достатъчно хора, които четат. За мен е по-радващо, че има такива, които пишат и аз имам удоволствието да се докосна то техния лиричен, вътрешен свят, да бъда провокирана от техните ракурси.

 

К.А. Милена, ако съм пропуснал нещо, а много искаш да отговориш, натрупано в тебе вълнение, признателност, благодарност, мълчание, може да го направиш сега.

 

М.Б. Добре, ще помисля за това.

 

 

К.А. Имаш право на още един въпрос и на още едно стихотворение, защото минутите неумолимо текат към финала на минутите за култура.

 

М.Б. Добре, аз да те помоля в това време, докато избирам, да ми напишеш нещо. Това ми е книгата за гости, която направих, т.е. книга за книгата. Ако искаш после, ако искаш на прима виста сега, едно послание от Кирил Аспарухов, един от специалните хора в града.

 

К.А. Ще го имаш, ще го напиша с удоволствие, това ще стане след като приключа.

 

М.Б. Нося си сценария от премиерите, но мисля, че като финал най-подходящо ще бъде това, което казах на премиерата във Варна и вчера в Добрич. Тъй като Милен Тотев за финал изсвири една много емблематична песен на Булат Окуджава – Молитва, аз наистина не знам присъстващите в публиката  ще композират по своето житейско петолиние, но исках да им подаря няколко ключови думи, защото поезията е мелодия от знакови думи и ноти. Това са СМИСЪЛ, СМИРЕНИЕ, за да виждат благословението, скрито във всяко изпитание и всяка болка, както и ПРОЗРЕНИЕ, ПРОЗОРЛИВОСТ, ПРОЗРАЧНОСТ, ПРОШКА, ПРОСТОР И ПРОЛЕТ, като символ на възраждането и вдъхновението.

 

К.А. Това са великолепни думи и будят много размисъл, много асоциации.

 

М.Б. И искам да ги подаря и на зрителите, и на теб.

 

К.А. Така. Внезапния въпрос към мен?

 

М.Б. Внезапен въпрос…

 

К.А. Няма.

 

М.Б. Да, очи в очи ще го задам, но може би е свързан с метаморфозите на любовта, като едно неизменно чувство, което присъства в нашия живот и мисля, че много успешно успяваш да го пресъздадеш във всичките емоционални и смислови ракурси в твоята поезия. И това ли е нещото, което те движи? Любов към живота, към хората, към поезията?

 

К.А. Да, любов към всичко…

 

М.Б. Ти си човек, който се занимава с благотворителност, даващ извънредно много подкрепа към млади таланти, към всякакъв вид изкуство и съм респектирана.

 

К.А. Да, трябва да мине през сърцето ти вълнението, не през джоба ти. За много творци минава през джоба. Ако не мине през там, те няма да се развълнуват. Това е разликата. Между тях и мен.

 

М.Б. Така е. Оценяваме го.

 

К.А. Това ти беше въпроса, нали?

 

М.Б. Да.

 

К.А. За финал избери още едно стихотворение от този „Етюд за притихване“. Да сложим една красива точка на днешния ден, на нашето утро, на нашите минути за култура.

 

М.Б. Отново импровизирано („Достатъчност“)

 

К.А. Благодаря ти. Аз ще отпивам от скорпионската ми чаша, подарена от тебе. Аз само добавям, че една от обичаните ученички на Венета Мандева гостува в минутите за култура, за да представим новата ѝ книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.

 

К.А. Благодаря ти за откровенията и ти желая още успехи – поетични, житейски, творчески…

 

М.Б. Благодаря. Нежни и безметежни дни пожелавам на всички зрители. Благодаря за поканата още веднъж. Ето е дно календарче с пожелания за ползотворна и радваща година.

 

К.А. Успех и в следващите конкурси.

 

М.Б. Благодаря от сърце.

 

К.А. Приятен ден, уважаеми телевизионни зрители! Така завърши „Минути за култура“. Разговарях с Милена Белчева – една от съвременните варненски, български поетеси.

 

Варна, 13.11.2015

ТВ Черно море

 

 

Бъдете снизходителни, всичко се случи на прима виста и преди първото за деня кафе 😉

 


12341040_912500572174476_2173473781045014322_n

 

12274720_912500688841131_8440649707028691781_n

 

 

текст и кадри – личен архив Милена Белчева

Животът като изповед, любов и упование

Отзив за варнеската музикална премиера на Точка БГ

 

Близо три часа продължи концертът на Точка БГ в Морската столица, организиран със съдействието на Община Варна. Проявата бе е част от програмата „Подкрепа на семейството“, реализирана за втора поредна година от Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ с благословията на Варненска и Великопреславска Митрополия. Събитието се състоя в концертното студио на Радио Варна, на Въведение Богородично, в деня на Християнското семейство и младеж – 21 ноември.

Младата група за нови градски песни е създадена като акустичен проект през 2011г., но вече има зад гърба си многобройни награди и сценични изяви в България и зад граница. Обединени от своите естетични възприятия, авторски идеи и духовни ценности, артистичните – Зорница Попова, Тодор Янкулов, Пламен Сивов и Красимир Първанов привличат все повече ценители на стойностната музика и се радват на тяхната симпатия и подкрепа. Именно ентусиазираната публика е мотивирала формацията да носи името на едноименната песен на Пламен Сивов – Точка БГ. Присъстващите гости на поредната премиера, също аплодираха с радост лиричните изпълнения и въпреки обширния репертоар, който бе представен, в края на концерта четиримата членове на групата уважиха поканата за бис с емблематичната песен „Приятели”. През цялата вечер залата бе притихнала и запленена от прочувствените мелодии и спонтанни откровения за пътя на вярата, пътя на твореца, на търсещата покой душа.

В духа на празника бяха поздравите и съкровените послания на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан, както и на протойерей Василий Шаган, председател и ръководител на Духовно-просветен център при храм „Св. Архангел Михаил“- Варна, които напомниха за преобразяващата сила на любовта, за изкушенията и проблемите на съвремието, за нуждата от упование и единност. Тези тематични ракурси присъстват неизменно и в творчеството на музикантите, които изпълняват предимно свои поетични текстове. В настоящата изява също преобладаваха включените в трите им албума авторските песни с духовна насоченост като „Мариам” и „Човекът, който върви по вода”, но оживената публика имаше удоволствието да се наслади и на по-лиричните музикални изповеди – „Пробуждане”, „Капки любов”, „Борисова градина”, „Любовта ще се върне”, както и финалната – „Залез”.

Ако трябва да се предаде излъчването на артистите и цялостното въздействие на песните с три думи, то те ще бъдат хармония, озарение и нежност. Убедена съм, че тази красива енергия, излъчена от сцената, е импулсирала гостите в препълнената зала да се вслушат в най-искрената мелодия на сърцата си и да не забравят в морето от битовизми и изпитания, че „винаги носят Божията искра в себе си”, както казва Пламен Сивов в едно от своите интервюта.

 

Текст и снимков материал: Милена Белчева

 

STA_3151

 

STA_3159

 

STB_3153

 

 

ИНТЕРВЮ – Поетесата Милена Белчева: Белият лист е спасителна лодка

– Милена, преди броени дни бе промоцията на втората ти книга, която е озаглавена „Етюд за притихване“. Притихват ли хората на изкуството в България или все още има лъч надежда?

 

– За мен лъчът надежда е в тяхното притихване, не само на хората от артистичните среди, а и на човечеството като цяло. Преодоляване на егоцентричната ни природа и саморазрушителна инертност. Осъзнаване, което започва от всеки от нас. А изкуството е само опит за пропукване на черупката, без значение къде се случва този процес, защото носим себе си, вътрешната си естетика и разбиране, където и да сме.

 

 – От какво черпиш вдъхновение, за да застанеш пред белия лист?

 

– Белият лист е спасителната лодка, с която може да отпътуваш по вълните на собствените си тревоги, мълчания, впечатления. Провокира ги всичко случващото се, отразяваме света, а той отразява нас. Вдъхновяват ме нежността, красотата и поезията в отношенията. Те са и нещата, които ме притихват.

 

 – Трябва ли поезията да възпитава?

 

– Не и преднамерено, самоцелно. Всяка изява рефлектира върху нечии представи, преценки, разкрива нови ракурси на възприемане на нещата от живота, някак естествено предразполага към самовглъбяване, съзерцание. И да, словото, в частност поезията, е отговорност. Едновременно – и слабост, и сила.

 

 – Какви стихии бушуват в теб?

 

– Жената сама по себе си е стихия, независимо с какъв интензитет проявява своите характеристики. Мисля, че съм в такъв период, в който съзнателно се опитвам да овладявам това, което събужда стихийността. Евтиният драматизъм излиза много скъпо. Да, преминала съм през доста обрати и тежки сътресения, но те ми помогнаха да видя някои неща в дълбочина и произхода, и последиците на събитията, доколкото има проследимост. А ако има стихия, която още ме владее неизменно, това е тревожността в майчиното сърце, което винаги е будно за всичко, което би нарушило покоя на любимите му хора.

 

 – Кои три желания искаш да ти се сбъднат?

 

– Най-често аз съм в ролята на рибката, сбъдваща желания, но ако ми даваш този условен избор, то желанията ми ще бъдат свързани с три думи – смелост, смисъл, смирение.

 

 – Съвсем наскоро спечели призово място в още един поетичен конкурс. Чувстваш ли се удовлетворена?

 

– Да, факт са признанията в редица национални конкурси. Не ми допада техния състезателен характер, но с участието си подкрепям добрата идея на подобни инициативи, даващи възможност за прекрасни творчески запознанства и едно общуване в по-артистична и близка атмосфера. Това е ценното за мен. Разбира се, приятно е да бъдеш номиниран и творчеството ти да въздейства, чрез посланията в него. А и всяка награда те мотивира да имаш по-овладян, по-естетичен и мелодичен изказ.

 

 – Къде твоите почитатели могат да открият „Етюд за притихване“?

 

– Разпространението на книгата е в ръцете на издателство Буквите и г-н Богданов – чрез  Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Ще се радвам тези, които ще прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

 

Интервю на Емилиян Ялъмов

Снимка: Веселин Малинов-vdm.bg

източник: yep.bg

 

11.11.2015-151

 

 

Ретроспективно


Ретроспективно

 

Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!

Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?

И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.

Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.

Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.

С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.

Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.

И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

beautiful-autumn-mood

 

 

Сърдечен компас

Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

10659170_703011359790066_5760135306955643114_n

Дъх

Отминало и идно – само скреж,
полепнал по гръдта на храста розов.
Попарени в тъга ще изгорят.
Когато си готов да отдадеш –
не стискай жадно падналия цвят.
На истини не вярвай под хипноза.

 

Наднича онзи повик милостив
от плахите зеници на ескиза,
в които свърши въгленът неук.
Преминеш ли битийния си риф
ще бъдат безгранични „там“ и „тук“.
Сега усещам твоя дъх наблизо…

 

Под миглите стаен е светъл дим,
погълнал зимно миговете къси
и тайните на път неразгадан.
Блажено чист и неопределим,
като седеф в предутринната длан,
живот разпръсква тихо същността си.

 

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

 

1535734_566462856778251_364369342_n

 

 

 

Изпращам се до ъгъла, след който…

Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

994680_10201774299853976_491664175_n

 

 

Повик

Тази дивна печал е обзела
на душата фриволния полет.
Ще достигнем навярно предела,
без да знаем дори – за добро ли?
Или трябва в познатите дири
да потъваме още животи,
неприели, че всеки умира
и се ражда безмерно самотен,
търси мъдрост в света неразумен.
С бяла пръст светлината почерня,
щом заспива с молитвени думи,
а осъмва окаян неверник.

Знае само, че му е отнето
най-насъщното право – на вечност.
И наивно разплита чилето
от посоките – възли сърдечни.
После същата страст го навива,
а поредната драма го къса.
Всеки бяг е една съпротива,
за която заплаща с дъха си.
Всеки опит е просто лавина
и накрая без жал ни затиска.
И най-бъдният миг е отминал,
а далечният изход е близко…

Няма истина в нас меродавна.
Аз съм също отливка от време
между този „живот“ и „отдавна“,
миг, преди гордостта да поеме
към мечти и идеи желани,
към далечни земи и пътеки.
Пуснах най-съкровените длани,
за да стисна победи нелеки….
Но накрая сме пак победени-
от умора – съвсем осъзната.
Тиха обич в гърдите ни стене:
„Зная пътя. Да минем оттатък!“

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

1470172_10201655328559768_877052520_n