Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
Резултати от XII национален конкурс за поезия „Искри над Бяла’2013″
Литературни и културни новини
Автор: Павлина Петкова
Неделя, 02 Юни 2013 15:19
Наградени:
I място – Ивайло Боянов Терзийски от гр. Силистра;
II място –Емилия Миткова Найденова от гр. София;
III място- Венцислав Павлов Василев от гр. Варна.
Подобно вино и животецът ни земен
във гърлото на времето изтича.
От тук какво със себе си ще вземем-
прощалния рефрен на песен птича,
от пролетни треви-уханен спомен,
на устните вкуса във вечер лятна,
последен лист от есента отронен,
от зимна утрин-мъдрост необятна?
Пристъпваме по хладните клавиши
на избори отминали и нови.
Очакваме да стане чудо свише,
но спират ни невидими окови.
И пътят, в свойта истинност безкраен,
жадува да пробуди смелостта ни.
Но все ни плаши изхода незнаен
и щипят незавяхналите рани.
Люлеем се в хамака на въпроси
и силни сме в това да бъдем слаби,
ненужни недпредвидимости носим.
На разума корсета да разхлабим,
и на страха въжето да прережем
от тъжна нерешителност не смеем.
Не виждаме посоката, понеже,
с годините от себе си чуждеем…
Ветрилото от правила погрешни
мечти и убеждения отвява.
И избуяват ценностите днешни
от хвърлената в миналото плява.
Любовите големи ни предават,
а с враговете ставаме си близки.
Животът и без нас си продължава,
но тук да сме и утре ни се иска…
Безсмислена е всяка съпротива
и нека тази плява изгори
на чувствата-от кимване по-кратки,
с които изведнъж ме приземи.
Днес няма за излитане площадки.
Най-хубавото лято си отива,
преди да е започнало дори.
Събирам ли на утрото нектара,
отровата ще пия на нощта.
Покълнали сами от суетата,
превръщаме се в същите неща,
умът, които трескаво отмята.
И всяка грешка тъжно се повтаря.
Наивно кой покой ни завеща?
Извечна безнадежност ме огражда
в контури. И графитено души
с най-грубите си пръсти неумити.
Но светлата самота ще утеши
напразните трептежи на звездите.
Кому е нужна тази болна жажда
край нас да се върти света,кажи?
Лишено от разбиране,сърцето
хазартно търси нови казина,
в които да залага всичко свое-
излюзии, неволя и вина,
победи от измислени двубои
и щастийцето си на кредит взето,
и сетната утайка тъмнина.
Най-хубавото лято си отива
с неверните априлски ветрове-
преди да ни се случи.И ръцете,
протегнати за ласка-ще скове.
Ще секне примирен дъхът му цветен.
Умирам – да е сянката ти жива.
Но нежността ми още те зоВе…
В Стара Загора обявиха наградите от Националния конкурс за поезия на вестник „Литературен глас“
На 21 май 2013 г. вестник „Литературен глас“ – Ст. Загора, навърши 20 години (това е вестникът на Д. Б. Митов, който го списва в София от 1928 до 1944 г.). Тържеството по случай юбилея се състоя пред многобройна публика от „града на липите и поетите“ и гости от В. Търново, Пловдив, Бургас, София и др. в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“.
Заедно с богатата литературно-музикална програма беше отчетен и Националния конкурс за поезия по повод 20-годишнината на „Литературен глас“, организиран от читалище „Даскал Петър Иванов – 1988“ и със съорганизатори Община Стара Загора и Народно читалище „Николай Лилиев – 2005“. Конкурсът приключи на 30 април.
◊ НАГРАДИТЕ
След като разгледа представените творби, жури в състав: Константин Еленков, Владимир Шумелов и Йордан Атанасов обяви резултатите.
. Първа награда – Милена Белчева (Варна) и Наталия Цветанова (Монтана)
. Втора награда – Лили Качова (София), Валентина Йотова (София) и Филип Кабакян (Стамболийски)
. Трета награда – Елица Ангелова (Калифорния, САЩ), Снежана Иванова (В. Търново), Силвена Димитрова (Ст. Загора), Иван Сухиванов (Бургас) и Пламен Анакиев (София).
. Поощрителна награда – публикация във вестника.
Конкурсът беше анонимен. Организаторите получиха повече от 600 стихотворения от 235 автори от България и чужбина (САЩ, Испания, Великобритания, Германия, Русия, Франция и др.). Най-младата участничка е 9-годишната Добромира Християнова Миткова от Варна.
В рамките на тържеството бяха представени новите книги на старозагорските автори Стойчо Маджарски („Пълнолуния“), Красимира Божанова („Чадърче от глухарче“) и на проф. Румен Стоянов от София („Злак“).
Почти отмит е аркансила на нощта,
по скулите на утрото протичат струйки минало –
капризите на спомени, на думи и тежнения.
Прониква хлад – невидими криле
изтръскват милостиво от главите ни
полепналия прах на битието.
Приижда и залива тишина и дави уморените зеници,
прозява се дълбоко и поглъща безнънно всички мисли и посоки.
А ти не спиш
и ме покриваш с дъхчета – пулсиращи светулки от сърцето ти.
Отвиваш мойта сънищна постеля
и плъзваш длан с велурения шепот на лунните проблясващи треви.
Танцуват пируетно звездни звуци, разпадат се загадки и понятия.
И люлката притихва укротена, без трескавата плът на суетата.
А ти не спиш
и сбъдваш нежностишия по топлите извивки в унес тих.
Импровизираш смело по клавишите и сигурно привиквам те на бис,
примряла под безкрайните ти пръсти.
Препускат и развяват волни гриви на дързостта ти белите коне.
Разпукват се навън свенливи люляци
и вдишвам красотата им, и твоята.
И сладостно сънят ми се усмихва.
А ти не спиш.
И искаш да забравиш на времето ни всички очертания,
на болката ми – немите сълзи.
Замират страхове и недоверия. Размивам се в предлетен акварел.
А ти не спиш,
и искаш да запомниш на четката ти бавното потапяне
във всичките ми светли цветове.
Сега събират сили сетивата ни да имитират сляпо равнодушие.
…защото утре няма да те има.
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
Животът – саламандър лъскав
на пътя без вина попада.
Човек надменно го отблъсква
като поредната досада.
Човекът – волята послушал,
настъпва го по опашлето.
А той се плъзва равнодушен,
без нищо да му е отнето.
Животът – цялостен и вечен
от тленността не се вълнува.
Защото няма свят сърдечен,
във чийто плен да съществува.
Животът – саламандър пъстър
невъзмутимо наблюдава –
Как стяга сватбеният пръстен
на земната лъжлива слава.
Но с него, може би привикнал,
човекът все не се разделя.
Тревицата безмълвно никне,
превръща мъдростта в постеля…
