В дни като настоящия 3-ти март, е някак естествено да изпитваме порив да изразим своите вълнения, дори и да прекалим с патоса, който лично аз не възприемам толкова положително. Затова, използвайки повода, ще споделя наред с благопожеланията ми и няколко реда размишления.
Празниците са нещо и сплотяващо, и разединяващо. Момент за евтини демонстрации, но и за смирено осъзнаване. Често будят противоречиви чувства и убеждения и рядко биват отбелязвани с разбиране за техния смисъл и произход. Дори когато става въпрос за Национален празник, историческите спорове и нагласи понякога успяват да засечат фойерверките от гордост, в иначе унилия ни балкански живот. Да, този „земен рай“ е погазван и обезобразяван многократно. Тук са ставали зверски изнасилвания, гонения, битки и опустошения. Тук е имало икономически сривове и политически преврати, съдебно безумие и здравна агония. България е страна на контрастите – сизифов път от разцвета към погрома, от дъхавите розови градини до тежкия барутен дим, от славата на един от най-красивите народи, до грозното лице на обезлюдените села.
Контрастни са и нагласите ни. Колко често чуваме фразата „обичам страната си, но мразя държавата ни“?! Тази държава, под чийто флаг са се случвали и безчет победи – и в науката, и спорта, и в изкуството. Държава, чиято душа все още диша и в чието сърце има съкровен спомен за неоспоримото ѝ величие. И всички ние сме част от този организъм, независимо от териториалните ни, нравствени и партийни разделения! Нека си припомним, че страната ни е сбор от всичките ни добродетели и несъвършенства, от всичките ни предимства и слабости. Колко от Вас могат да заявят, че са съвършени, че винаги взимат най-правилните решения, че се грижат по най-добия начин за собственото си тяло, ум, дух? Дали водят хармоничен и балансиран живот, според най-висшите ценности и с принос към общото благоденствие?
Замислете се! Колкото трудно се оказва да управляваме дори собствения си мир и ежедневие, да бъдем толерантни и любящи с децата си, любимия, колегите, съдедите, приятелите. Да бъдем устойчиви, гъвкави, всеотдайни, открити… Да не съдим, да не критикуваме, да не обвиняваме. Но уви, този условен рефлекс е добре познат на повечето от нас. Да, поставени сме в различни морални и социални рамки, но слънцето грее еднакво за всички ни и боите, с които разполагаме, за да създадем шедьовър или гротеска зад тези рамки, са еднакви. Затова, колкото и клиширано да звучи, нека бъдем търпеливи майстори, изграждайки своя образ, защото той е този, в който ще се оглеждат децата ни. Ние създаваме естетичните критерии,съхраняваме или рушим традиции, укрепваме или смазваме вярата. Всеки от нас създава историята на своя живот, на страната, на света. Нека тя не изобилства от правописни грешки и яростни думи, от преиначени истини и маскирани страхове, от увлечения по чужди култури и ценности!
Нека сътворим своя славен пътепис, написан с достойнство и искреност, с гордост и смирение, с любов и смисъл, с мъдро послание и вдъхновяващи примери. Държавата е само отражение на нашия вътрешен свят и избори! И нека пребъде – благословена, чиста и свята!
В днешния ден на народните Будители, стартирам проект, свързан със семейството – като ценност, път и смисъл.
С вълнение и благодарност Ви каня да споделите и съживите идеята ми, с убеждението, че скромният Ви принос с вдъхновяваща история, може да промени поне един човек, една двойка, а защо не и една общност!
Досега през годините съм събирала такива истории за себе си, но почувствах потребност да поканя Изобилието 😉 на принципа „колкото повече-толкова повече“.
В днешното време на масов разврат, грубост, недоверие, изневери, стрес и т.н. подобно споделяне може не само да усмихне и умили, но и да провокира осмисляне на собствения и/или общия път, да мотивира в посока подобряване на отношенията или създаване на нови здравословни такива, да смекчи реакциите ни, да отрезви преценките ни, да засили вярата ни…
Каква е идеята?
Да събера истински истории за великолепни семейства за пример, без значение от възрастта, защото обичта винаги умилява. За предпочитане – двойки, живеещи в брак, или поне на семейни начала. Ако имат дългогодишен стаж в отдадеността си един на друг -още по-добре.
Как да се включите?
Изпратете ми кратка ИСТИНСКА история на семейство, което е пример за Вас. Може да са и спомени и за двойки, приключили своя земен път.
Разкажете:
-С какво са Ви впечатлили?
-Кое в отношенията им Ви вдъхновява истински?
-Каква, според Вас, е „тайната“ на тяхната дългогодишна хармония? Споделете конкретна поучителна случка.
-Какво ги отличава от другите семейства – като качества, светоглед, принципи, ценности?
-Как бихте описали любовта им с 3 думи.
Може би това е било/е Вашето семейство?
Вероятно имате такива приятели в обкръжението си?
Ако имате снимка и с тяхно разрешение – приложете.
Изпращайте Вашите файлове целогодишно.
На 21-ви ноември, в деня на християнското семейство, ще споделя трите най-вдъхновяващи и красиви истории.
Ако е възможно, ще направя интервю с двойката или техни близки, които желаят да разкажат повече за тях.
Разбира се, имам нужда от доброволци, които да прочетат историите, за да бъде изборът по-обективен.
Ако проектът се разрасне и има желаещи да съдействат, може да организираме литературна вечер, на която да прочетем историите и да ги дискутираме.(за събитие в Морската столица)
Пишете ми как бихте искали да се включите.
Авторите на трите най-хубави истории ще получат моя електронна книжка. Мисля и за други символични изненади!
Дали това ще се превърне в събитие всяка година или сезон, зависи от интереса и активността Ви. Вярвам, че клишето „заедно можем повече“ важи с пълна сила и се надявам продължим да си бъдем полезни. Разбира се, ако мога, с радост ще откликна и за Ваши проекти.
„Ябълки от детството“ е поетична книга за пътя на духа, за човешките тресавища и висини, за следите на премълчаното и споделеното, за разкаянието, упованието и прозрението. Автор на стихосбирката е Йеромонах Роман (Александър Матюшин), а подборът и преводът на творбите са дело на варненския поет и композитор – Владимир Стоянов. Стихосбирката е продукт на издателство „Фабер“ и излиза с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Йоан, както и с материалната подкрепа на фонд „Русский мир“. Изданието е билингвистично и е действително стойностно за ценителите на художественото слово, които ще имат потребността да преживеят едно необятно пътешествие, тръгвайки от „стария си дом“, край „ливадата недокосена“ , през „горещия сняг“, необезкуражени от дочутите „объркани напеви“ и своята „съдба отрова“, за да открият вярната нишка към „светия извор“ и „Царството възпято“.
Петдесетте стихотворения са подредени в три цикъла – „Целебният извор“, „Песента на славея“ и „Моя възраст, златна моя гибел!“, като съставителят е спазвал хронологичния принцип при подбора и оформлението. Йеромонах Роман е автор на много сборници с духовни стихотворения и песнопения, но тази книга предлага едно по-обстойно представяне на творчеството му пред българската общественост и е плод на един неслучаен контакт между творци, прераснал в силно и преобразяващо приятелство. Както споделя и самият преводач в следговора на изданието : „има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение“. Като дългоочакван досег и светъл дар са и поетичните откровения на Йеромонах Роман, който предразполага читателите за едно по-истинно и обхватно възприятие. Думите му звучат изповедно, но без излишен драматизъм и не назидателно и мъчително, а молитвено и мелодично. Изказът е пестелив, но привлича с искреността си и разкрива фина сетивност и впечатляваща прозорливост. Разбира се, от съществена важност е и фактът, че преводът на произведенията е на такова ниво, което позволява на всяка дума да живее, одухотворена от творческата енергия, в стилистична и смислова хармонична цялост. Но не само майсторската прецизност в подбора на изразните средства прави този реализиран проект толкова значим за литературната общественост. Книгата представя още едно лице на съвременната руска литература, в своя чист и естествен вид, но и отправя духовни послания от православния свят, така необходими в днешните времена на властващ егоцентризъм и изопачени ценности.
Авторът, осъзнал „колко е крехко човешкото „аз”, ни напомня, че „всичко е тлен и прах” и призовава „…помагайте хората да се разливат през бреговете си тесни, сурови”. И сам следвайки отправените повели, преодолявайки бариерите на скептицизма и изменящата представите оптитност, чрез поезията си, вероятно, намира възможност да ни изведе отвъд личностното и преходното. Макар открил спасение в смирението и покаянието, той продължава да пита: „Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?”. Разбира и внушава, че дори когато „навсякъде искри непълнота”, когато „гине светът в неправда и зло” и често „сълзят очите”, трябва да съзнаваме, че „всичко е Божия милост”. Вътрешният необят на Йеромонах Роман е място на „покой и утешение”, на преклонение и „прослава на Твореца”, но без изява и патос, защото както казва и сам в един свой стих: „величието мре без тишина”. Тази книга предполага по-различно психично състояние, в което да бъде прочетена и преживяна. „Ябълки от детството” е предназначена не за шумната тълпа, а за всеки, готов да задгърби „вековната суета” и „безмълвен и безимен” , в „самозабвение” да последва пътя на „душата, търсеща блаженството”.
Приветствам идеята на Владимир Стоянов да запознае родната общественост с личността и творчеството на този недостатъчно известен у нас автор и да направи мъдроликата му душа по-близка и поетичния му свят по-достъпен. Вярвам, че посланията в стихосбирката ще намерят нужните читатели и че подобни проекти ще продължат да се случват и да ни зареждат с оптимизъм.
