Tag Archiv: атом

По повода и отвъд него…

Той е необикновено прозорлив, проницателен, провокиращ. Дори понякога да гледа мрачно и сериозно, има цветна, сияйна душа. И…озониращо чувство за хумор -неподражаемо, често неразбрано, но за тези, които „трябва“ – моментите, поръсени с прашеца на поетичното му остроумие, са истински празник. 🙂 Споменавайки празник, днес самият „виновник“ има такъв и макар да не приема земепребиваването си с охота или поне смирение, камо ли да чества, не ми пречи да кажа няколко мили думи, с които го поздравявам. Както и себе си (колко неуместно гордо), че го познавам. Всъщност, думичката, която най-точно би дефинирала усещането животът да те срещне с  толкова вълшебно същество, е може би Радост.

Безспорно, Венцислав Василев е и възхитителен поет и ще ми простите, че често може би „натрапвам“ сътвореното от него с несдържано детско вълнение и емоционалност. Също така, той може да порази и най-непоколебимия в убежденията си човек с феноменало прецизни аргументи, хирургически точни преценки, сепващи логически анализи и ораторско майстроство. В бонус – Венци е сърдечен и интересен събеседник и приятел, с отличен усет за мода и изискано „кулинарно небце“. С риск да прозвучи малко шантаво, ще перифразирам една стара реклама на Тефал, която мога да отнеса към него – „Каквото прави, го прави добре“ :)) Но не тези характеристики „правят“ неговата личност толкова специална (добре, че е далеч и не виждам възмущението му, ако чете тези редове :))

Това, което го отличава от масата е и това, което го кара да страни от нея. Рентгеновият му поглед и поразяващо дълбоко вътрешно усещане и разбиране на нещата от живота и отвъд. „Умението“ му да пребивава в една трудно достижима за инертния човечец реалност, дарбата му да жонглира майсторски с думите, но и да потъва в онази неописуема, жадувана мистична често Тишина. Необятна е „неговата“ Вселена и непроследими траекториите на духа. Но за нас остава усмихнатата възможност да усещаме росата по златните розови листенца на познанието, което носи и да смалим до атомче, ако не до пълно изчезване – самоувереността и личната си гордост пред Величието, за което ни „говори“ неговата мъдрост или мълчание. И не, не мислете, че го величая и правя някакъв PR. Славата на величието е присъща само на Един. Венци е едно поне привидно обикновено и съвсем несъвършено, макар доста симпатично съществе, минаващо през годините на своите житейски баири с телешка упоритост и дързост. Може да обърне безмилостно душата ти с хастара навън, но може да те умили до сълзи с приятелски жест. Да окоси всичките ти мечти и надежди, но само за да видиш отвъд избуелите треви на своите представи и желания едно друго поле, посока, Път. Нужните…

Та, нека е честит, понесъл товара на своите все още само 30+ земни години. Да ни приземява и извисява, когато е нужно, да му е все така обичливо и красиво в дома и сърцето и да ни радва със светлописите си, част от които може да прочетете тук.

А за тези, които ще поемат риска към едно по-дълго и мистично пътешествие, нека надникнат през тази вратичка.

5.5.16

С признателност и приятелска симпатия,

МБ

Национален поетичен конкурс „Под манастирската лоза“ 2013 (I-ва награда)

reli

 

 

Из Националния конкурс “Под манастирската лоза” –

Лопушански манастир

Уважаеми читатели!

Този конкурс бе обявен на 14 април – денят на Преподобния св. Йоан Лествичник, автор на „Лествица” („Стълбица”), едно от най-великите творения на ранното средновековие.

Това даде отблясък върху много от творбите, които получихме. А те не бяха малко – с оглед на това, че конкурсът е в самото начало:

140 автори, с над 300 творби!…

Класацията:

1.Милена Белчева, Варна, „Смалявам се до сянка на сълза”
2.Мина Карагьозова, Хасково, „Благодаря Ти, Господи!”
3.Дафин Козарев,Русе, „Прелиствам Книгата …”

4.Валентин Чернев, Силистра, „Нощта срещу Димитровден”,
5.Гюлшен Алиева, Плевен , „В храма”,
6.Валентина Йотова, София, „Молитва” ,
7.Кръстьо Раленков, София , „Пробуждане в манастира”,

Допълващи:

„ДРЕВНИТЕ ИКОНИ”, Стефан Делчев, Бургас
„Огледалото на греха”, Агоп Каспарян, София,
„Усмихващият се Христос” от „иконографията” на Мария Димиева, Габрово!
„Високи камбани” на Мая Митова от град Кресна, */,
„Картичка от Рим” (очерк за отец Славчо Томов!) от Иван Близнаков „Сая”(!!) от Димитър Гачев,
„Смирение” от Иванка Драгостинова (посмъртно!)…
––––––––––––––––––––––––––-
Жанрово или по друг признак някои от тия творби са извън регламента! Но са на нивото, определено от журито за добро.
Затова решихме вместо 3 награди да обявим 7.

В конкурса участват и деца
Има и „песен. Така че се наложи да присъдим и Поощрения –

За есе
Магдалена Манчева „Отклонението”(„Умрялата църква”)
Нина Светославова „Самотна църква”

За деца

Християн Трифонов (13г). „ВЪЗКРЕСЕНИЕ”
Кирил Димов (8 г.)Христос воскресе!
Ангел Иванов ,12 г, „ Жадувам”

За музика
Мира Георгиева „Песен за книжките”.
––––––––––––––––––––––––––––––

Какво още можем да кажем в заключение?
Като начало – добро, даже много добре! Повечето работи се отличават с неподправени чувства,с органичност и искреност –качества, които най-много ни радваха! И – всеотдайност, устрем за приобщаване към великото Тайнство, назовавано Бог.
––––––––––––––––––––
Наградите бяха определени от жури в състав:
проф.Михаил Неделчев, проф.Румен Стоянов, Константин Еленков, епископ Сионий, архимандрит Поликарп.
––––––––––––––

източник: За книгите днес

 

Ето и награденото ми стихотворение:

 

Смалявам се до сянка на сълза

 

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето ябълка наяли –
обратно нека изпълзят и само в тихо дъхче пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният ще измени.
Щастлив е и благословен духът – безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви…Горим в нелепа надпревара
блещукащата слюда чест зениците наивно мами.
Но Кой Единствен е велик, припомня атомчето вяра.
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 

автор: Милена Белчева