Тази дивна печал е обзела
на душата фриволния полет.
Ще достигнем навярно предела,
без да знаем дори – за добро ли?
Или трябва в познатите дири
да потъваме още животи,
неприели, че всеки умира
и се ражда безмерно самотен,
търси мъдрост в света неразумен.
С бяла пръст светлината почерня,
щом заспива с молитвени думи,
а осъмва окаян неверник.
Знае само, че му е отнето
най-насъщното право – на вечност.
И наивно разплита чилето
от посоките – възли сърдечни.
После същата страст го навива,
а поредната драма го къса.
Всеки бяг е една съпротива,
за която заплаща с дъха си.
Всеки опит е просто лавина
и накрая без жал ни затиска.
И най-бъдният миг е отминал,
а далечният изход е близко…
Няма истина в нас меродавна.
Аз съм също отливка от време
между този „живот“ и „отдавна“,
миг, преди гордостта да поеме
към мечти и идеи желани,
към далечни земи и пътеки.
Пуснах най-съкровените длани,
за да стисна победи нелеки….
Но накрая сме пак победени-
от умора – съвсем осъзната.
Тиха обич в гърдите ни стене:
„Зная пътя. Да минем оттатък!“
Ако желаете, може да прочетете и награденото стихотворение:
Светлотайнство в капка тишина
Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.
Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.
В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.
Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.
А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.
Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.
Завърщи третото издание на Националния поетичен конкурс „Багри от Лом“. Милка Пиналска от село Градина, област Пловдив е отличена с първа награда за цялостно представяне. Поети от цялата страна изпратиха над 200 творби. Журито, класирало творбите, е в състав: Кристина Илиева, филолог, секретар на Народно читалище „Постоянство- 1856“- Лом, Милко Христов, началник отдел „Образование, култура и международно сътрудничество“ и Владимир Недев, медиен сътрудник в Община Лом. Втора награда получава Милена Белчева от Варна, а трета- Лиляна Славова от София. С поощрителни награди са Ивайло Терзийски- Силистра, Валентина Добрева- Варна, Веселин Николов и Галя Костадинова от Лом, а Михаела Радославова от село Семерджиево, Община Русе е с поощрение за най-млад автор. За призьорите в конкурса се предвиждат парични награди и грамоти. Всички участници в поетичната надпревара също ще получат грамоти и специални награди.
Наградите ще бъдат връчени на 19 ноември, от 17:30 часа, в Камерна зала на Народно читалище „Постоянство – 1856“- гр. Лом.
Психолог, журналист и филолог обраха наградите в Третия национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”
Психологът Катя Стоилова от Пловдив е победител в Третия национален поетичен конкурс за поезия „Добромир Тонев”. Нейни стихове журито в състав професор Огнян Сапарев, писателят Йордан Велчев и поетесата Станислава Станоева единодушно е класирало на първо място в поетичната надпревара.
Второ и трето място отидоха съответно при журналиста от София Владислав Христов и пловдивския филолог и преводач Катя Белчева.
Наградата на Радио Пловдив за творба, посветена на Добромир Тонев, получи Милена Белчева от Варна.
Бяха връчени още две специални награди. С екскурзия до Гърция от туристическа агенция „Ана Травел” беше премирана Елена Денева от Полски Тръмбеш, а нощувка и вечеря за двама в хотел „Одеон” в Пловдив спечели Дора Господинова от Стара Загора.
Филологическият факултет на ПУ „П. Хилендарски” връчи също своя награда за първи път тази година. Тя отиде при студентката Ралица Димитрова от Ямбол, която следва „Българска филология” в ШУ „Епископ Константин Преславски”.
Отличията бяха връчени на официална церемония снощи в книжарница „Хермес Централ”.
96 поети от цяла България на възраст до 45 години се включиха в поетичната надпревара.
Това е стихотворението ми, номинирано от изпратените творби:
Пристанище за мъртви хоризонти
Годините ми – тъжни раковини
животът ще изхвърли на брега.
Случаен скитник щом през тях премине –
в душата му без глас ще изтека.
Навярно той за миг ще се заслуша
в накъсаното ехо, неразбрал,
какво е да отпиваш само суша,
когато си до немощ прижаднял!…
Какво е да сънуваш платноходи,
чиито преход никой не призна,
а денем да си с мачтов връх, прободен –
до дъното на сетната вина.
Навярно той за вечност ще забрави:
русалките – илюзии дори,
жаравата от страсти и представи –
на пясъка сама да догори;
до болка хоризонтите препасли,
посоките, в които се плета;
превръзката от неми водорасли,
прикрила пред зениците света;
шума на неспокойните талази,
от дъното довлекли страхове.
Едно весло – надежда ще запази
към утрото покорно да гребе.
Че другото са просто лакърдии,
коя била съм някога, преди…
С усмивката си, знам ще ме завие
и кръст скове от гнилите греди.
Под който ще издъхне гордостта ми
и светло ще се пръсне пепелта
на всичките безброй човешки драми.
И Тайната сама ще преведа…
„Земята не е място за пристигане,
а само за събиране на ято“
В.Христова
Земята ни е временно убежище,
скрепено от легенди и представи.
Пердетата пред нас, макар и мрежести,
възпират яснотата и простора.
Истинността-прозрачна като нежност е.
Но в шеметни илюзии ни дави,
завързала нозете ни със тежести,
самата неизбежност, че сме хора.
Петмезна гъстотата ни, единствено
привлича рой мухи, за да я смучат.
Изгубваме се в опит за взаимности,
прегръщаме гранитени контури.
Пред ласкавия поглед хладно кимваме.
Складираме мечти за всеки случай.
Сушим протрити вери на простирите.
Животът ни е пуст, макар и бурен.
Когато са напълно празни дланите,
извайват онова несътворимо.
Тогава всички гладни са нахранени,
защото нещо друго ги засища.
Сега сме тук за кратко съзерцание,
в привидната утеха, че ни има.
До онзи миг завръщане в безкраите,
в покоя си на същности предишни.
Този конкурс бе обявен на 14 април – денят на Преподобния св. Йоан Лествичник, автор на „Лествица” („Стълбица”), едно от най-великите творения на ранното средновековие.
Това даде отблясък върху много от творбите, които получихме. А те не бяха малко – с оглед на това, че конкурсът е в самото начало:
140 автори, с над 300 творби!…
Класацията:
1.Милена Белчева, Варна, „Смалявам се до сянка на сълза”
2.Мина Карагьозова, Хасково, „Благодаря Ти, Господи!”
3.Дафин Козарев,Русе, „Прелиствам Книгата …”
4.Валентин Чернев, Силистра, „Нощта срещу Димитровден”,
5.Гюлшен Алиева, Плевен , „В храма”,
6.Валентина Йотова, София, „Молитва” ,
7.Кръстьо Раленков, София , „Пробуждане в манастира”,
Допълващи:
„ДРЕВНИТЕ ИКОНИ”, Стефан Делчев, Бургас
„Огледалото на греха”, Агоп Каспарян, София,
„Усмихващият се Христос” от „иконографията” на Мария Димиева, Габрово!
„Високи камбани” на Мая Митова от град Кресна, */,
„Картичка от Рим” (очерк за отец Славчо Томов!) от Иван Близнаков „Сая”(!!) от Димитър Гачев,
„Смирение” от Иванка Драгостинова (посмъртно!)…
––––––––––––––––––––––––––-
Жанрово или по друг признак някои от тия творби са извън регламента! Но са на нивото, определено от журито за добро.
Затова решихме вместо 3 награди да обявим 7.
В конкурса участват и деца
Има и „песен. Така че се наложи да присъдим и Поощрения –
За есе
Магдалена Манчева „Отклонението”(„Умрялата църква”)
Нина Светославова „Самотна църква”
За деца
Християн Трифонов (13г). „ВЪЗКРЕСЕНИЕ”
Кирил Димов (8 г.)Христос воскресе!
Ангел Иванов ,12 г, „ Жадувам”
За музика
Мира Георгиева „Песен за книжките”.
––––––––––––––––––––––––––––––
Какво още можем да кажем в заключение?
Като начало – добро, даже много добре! Повечето работи се отличават с неподправени чувства,с органичност и искреност –качества, които най-много ни радваха! И – всеотдайност, устрем за приобщаване към великото Тайнство, назовавано Бог.
––––––––––––––––––––
Наградите бяха определени от жури в състав:
проф.Михаил Неделчев, проф.Румен Стоянов, Константин Еленков, епископ Сионий, архимандрит Поликарп.
––––––––––––––
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето ябълка наяли –
обратно нека изпълзят и само в тихо дъхче пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният ще измени.
Щастлив е и благословен духът – безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви…Горим в нелепа надпревара
блещукащата слюда чест зениците наивно мами.
Но Кой Единствен е велик, припомня атомчето вяра.
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.
Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.
След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?
Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство.
Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо.
Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах
от огърлицата на дните, в които глътка радост имах.
Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам
копнежната тъга и нежност, която недочуто стене.
Не мога да усещам чужда една вселена – твърде близка,
една прашинчица вълшебство, каквото всъщност си за мене.
Остава кротко да сънувам усмивката ти – рядко цвете,
а с утрото зад хоризонта с превързани очи – отплувам.
Щастлив си в своето пространство и друга светлинка зове те –
единствената животворна, която вечно си жадувал.
Последна лъчинка надежда душата ми сега пролазва.
Увисва тежестта на мрака, пристегнат в примката на клупа.
Най-хубавото е, че в мен е – и есенно, и райски празно.
И скоро милостив снежецът безследно, знам, ще ме затрупа.
