Безсмислена е всяка съпротива
и нека тази плява изгори
на чувствата-от кимване по-кратки,
с които изведнъж ме приземи.
Днес няма за излитане площадки.
Най-хубавото лято си отива,
преди да е започнало дори.
Събирам ли на утрото нектара,
отровата ще пия на нощта.
Покълнали сами от суетата,
превръщаме се в същите неща,
умът, които трескаво отмята.
И всяка грешка тъжно се повтаря.
Наивно кой покой ни завеща?
Извечна безнадежност ме огражда
в контури. И графитено души
с най-грубите си пръсти неумити.
Но светлата самота ще утеши
напразните трептежи на звездите.
Кому е нужна тази болна жажда
край нас да се върти света,кажи?
Лишено от разбиране,сърцето
хазартно търси нови казина,
в които да залага всичко свое-
излюзии, неволя и вина,
победи от измислени двубои
и щастийцето си на кредит взето,
и сетната утайка тъмнина.
Най-хубавото лято си отива
с неверните априлски ветрове-
преди да ни се случи.И ръцете,
протегнати за ласка-ще скове.
Ще секне примирен дъхът му цветен.
Умирам – да е сянката ти жива.
Но нежността ми още те зоВе…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
В Стара Загора обявиха наградите от Националния конкурс за поезия на вестник „Литературен глас“
На 21 май 2013 г. вестник „Литературен глас“ – Ст. Загора, навърши 20 години (това е вестникът на Д. Б. Митов, който го списва в София от 1928 до 1944 г.). Тържеството по случай юбилея се състоя пред многобройна публика от „града на липите и поетите“ и гости от В. Търново, Пловдив, Бургас, София и др. в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“.
Заедно с богатата литературно-музикална програма беше отчетен и Националния конкурс за поезия по повод 20-годишнината на „Литературен глас“, организиран от читалище „Даскал Петър Иванов – 1988“ и със съорганизатори Община Стара Загора и Народно читалище „Николай Лилиев – 2005“. Конкурсът приключи на 30 април.
◊ НАГРАДИТЕ
След като разгледа представените творби, жури в състав: Константин Еленков, Владимир Шумелов и Йордан Атанасов обяви резултатите.
. Първа награда – Милена Белчева (Варна) и Наталия Цветанова (Монтана)
. Втора награда – Лили Качова (София), Валентина Йотова (София) и Филип Кабакян (Стамболийски)
. Трета награда – Елица Ангелова (Калифорния, САЩ), Снежана Иванова (В. Търново), Силвена Димитрова (Ст. Загора), Иван Сухиванов (Бургас) и Пламен Анакиев (София).
. Поощрителна награда – публикация във вестника.
Конкурсът беше анонимен. Организаторите получиха повече от 600 стихотворения от 235 автори от България и чужбина (САЩ, Испания, Великобритания, Германия, Русия, Франция и др.). Най-младата участничка е 9-годишната Добромира Християнова Миткова от Варна.
В рамките на тържеството бяха представени новите книги на старозагорските автори Стойчо Маджарски („Пълнолуния“), Красимира Божанова („Чадърче от глухарче“) и на проф. Румен Стоянов от София („Злак“).
източник: Културни новини
Публикувам една от наградените ми творби:
Пластика на мига
Почти отмит е аркансила на нощта,
по скулите на утрото протичат струйки минало –
капризите на спомени, на думи и тежнения.
Прониква хлад – невидими криле
изтръскват милостиво от главите ни
полепналия прах на битието.
Приижда и залива тишина и дави уморените зеници,
прозява се дълбоко и поглъща безнънно всички мисли и посоки.
А ти не спиш
и ме покриваш с дъхчета – пулсиращи светулки от сърцето ти.
Отвиваш мойта сънищна постеля
и плъзваш длан с велурения шепот на лунните проблясващи треви.
Танцуват пируетно звездни звуци, разпадат се загадки и понятия.
И люлката притихва укротена, без трескавата плът на суетата.
А ти не спиш
и сбъдваш нежностишия по топлите извивки в унес тих.
Импровизираш смело по клавишите и сигурно привиквам те на бис,
примряла под безкрайните ти пръсти.
Препускат и развяват волни гриви на дързостта ти белите коне.
Разпукват се навън свенливи люляци
и вдишвам красотата им, и твоята.
И сладостно сънят ми се усмихва.
А ти не спиш.
И искаш да забравиш на времето ни всички очертания,
на болката ми – немите сълзи.
Замират страхове и недоверия. Размивам се в предлетен акварел.
А ти не спиш,
и искаш да запомниш на четката ти бавното потапяне
във всичките ми светли цветове.
Сега събират сили сетивата ни да имитират сляпо равнодушие.
…защото утре няма да те има.
автор: Милена Белчева
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
* заглавието е от филм на И.Гръбчева
20-5-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Животът – саламандър лъскав
на пътя без вина попада.
Човек надменно го отблъсква
като поредната досада.
Човекът – волята послушал,
настъпва го по опашлето.
А той се плъзва равнодушен,
без нищо да му е отнето.
Животът – цялостен и вечен
от тленността не се вълнува.
Защото няма свят сърдечен,
във чийто плен да съществува.
Животът – саламандър пъстър
невъзмутимо наблюдава –
Как стяга сватбеният пръстен
на земната лъжлива слава.
Но с него, може би привикнал,
човекът все не се разделя.
Тревицата безмълвно никне,
превръща мъдростта в постеля…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Успокой се, душа! Колко кръста – все чужди понесе?!
Непосилно е даже своя собствен да влачиш нагоре.
Пътят става пред теб все по-стръмен, самотен и тесен.
Утаяват се в мрака неизбежно тъга и умора.
Успокой се, съдба! Разпродадоха всички билети,
ще се падне на всеки по парченце житейска отплата.
Угнетеният дух в непрогледната нощ ще засвети,
на щастливия пътник ще притихнат унило веслата.
Успокой се, дете! Не плачи за неща безполезни.
И не стискай в юмруче отмъстително камъка хладен.
Този свят срещу теб ще е често нелепо изплезен,
ала който заплашва, най-накрая остава предаден…
Успокой се и ти – недостигнал следите господни,
ще зараснат нозете и кръвта ще засъхне без време.
И самият живот ще се влее в земите безплодни,
и ще знаеш, че него – няма кой, нито как да отнеме!
март 2013
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
И болка бях, и сладостна нега,
но някак същността си не откривах.
В канал нечист засмуква ни света
и е излишна всяка съпротива…
Еднакво уморяват всички страсти,
в хармония привидна от контрасти.
И щастието, казваш, е беда,
а всякоя трагичност е красива.
Дали загубих слух за новини,
но стана ми деня безинтересен.
В кръвта нахлуват хиляди вини,
в ъглите на страха избива плесен.
Понякога на мислите на кея
се взирам примирена и немея.
Усмивката ми с устни улови
тъй дълго се е питала къде си…
В живота преживях какво ли не,
но в трудните моменти все сама съм.
Една тъга в душата ми преде,
към истината онзи път безгласен.
И аз вървя – през спомени и дати.
Но спирам щом усетя нужността ти –
да поседя на твойте колене,
докато вън ръми и ни унася…
*посВетено
автор: милена белчева
изображение: интернет
Голямата стрелка на мисълта ни,
описва тази скучна траектория
на чувствата ни дребно-измеримите,
увиснали на малката стрелка.
Минава секундарникът – неволя
с привидно равнодушие отгоре им
примигва с тъмни клепки и въздъхва
живота между „после“ и „сега“.
И крачим през понятия и цифри,
пристъпваме на заден от съмнения,
притичваме към поривните щастия,
забиваме се в стълбове – вини.
Ту правим отегчителни гримаси,
ту нервничим, готови за сражение.
И някак светофарно ни дресира
страхът ни между „спри“ и „премини“.
Задвижва ни инертното махало.
Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,
се борим за спокойствие чрез крясъци.
Откупваме душите си с тела.
Какво е паметта ни – изневяра.
Къде ни има – в светлите отрязъци,
когато се обичаме за кратко
в антракта между „сбогом“ и „ела“.
Драскулки по ръба на циферблата.
Това сме – силуетни очертания
на някакво измислено величие,
родено през самотни часове.
Но стигне ли умората предела,
удавени в пречистващо мълчание
ще почне да покълва вечността ни,
а времето предадено ще спре.
9.3.13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
