Милена Белчева

„Земята не е място за пристигане,
а само за събиране на ято“
В.Христова

Земята ни е временно убежище,
скрепено от легенди и представи.
Пердетата пред нас, макар и мрежести,
възпират яснотата и простора.
Истинността-прозрачна като нежност е.
Но в шеметни илюзии ни дави,
завързала нозете ни със тежести,
самата неизбежност, че сме хора.

Петмезна гъстотата ни, единствено
привлича рой мухи, за да я смучат.
Изгубваме се в опит за взаимности,
прегръщаме гранитени контури.
Пред ласкавия поглед хладно кимваме.
Складираме мечти за всеки случай.
Сушим протрити вери на простирите.
Животът ни е пуст, макар и бурен.

Когато са напълно празни дланите,
извайват онова несътворимо.
Тогава всички гладни са нахранени,
защото нещо друго ги засища.
Сега сме тук за кратко съзерцание,
в привидната утеха, че ни има.
До онзи миг завръщане в безкраите,
в покоя си на същности предишни.

Милена Белчева 2013

Из Националния конкурс “Под манастирската лоза” –

Лопушански манастир

Уважаеми читатели!

Този конкурс бе обявен на 14 април – денят на Преподобния св. Йоан Лествичник, автор на „Лествица” („Стълбица”), едно от най-великите творения на ранното средновековие.

Това даде отблясък върху много от творбите, които получихме. А те не бяха малко – с оглед на това, че конкурсът е в самото начало:

140 автори, с над 300 творби!…

Класацията:

1.Милена Белчева, Варна, „Смалявам се до сянка на сълза”
2.Мина Карагьозова, Хасково, „Благодаря Ти, Господи!”
3.Дафин Козарев,Русе, „Прелиствам Книгата …”

4.Валентин Чернев, Силистра, „Нощта срещу Димитровден”,
5.Гюлшен Алиева, Плевен , „В храма”,
6.Валентина Йотова, София, „Молитва” ,
7.Кръстьо Раленков, София , „Пробуждане в манастира”,

Допълващи:

„ДРЕВНИТЕ ИКОНИ”, Стефан Делчев, Бургас
„Огледалото на греха”, Агоп Каспарян, София,
„Усмихващият се Христос” от „иконографията” на Мария Димиева, Габрово!
„Високи камбани” на Мая Митова от град Кресна, */,
„Картичка от Рим” (очерк за отец Славчо Томов!) от Иван Близнаков „Сая”(!!) от Димитър Гачев,
„Смирение” от Иванка Драгостинова (посмъртно!)…
––––––––––––––––––––––––––-
Жанрово или по друг признак някои от тия творби са извън регламента! Но са на нивото, определено от журито за добро.
Затова решихме вместо 3 награди да обявим 7.

В конкурса участват и деца
Има и „песен. Така че се наложи да присъдим и Поощрения –

За есе
Магдалена Манчева „Отклонението”(„Умрялата църква”)
Нина Светославова „Самотна църква”

За деца

Християн Трифонов (13г). „ВЪЗКРЕСЕНИЕ”
Кирил Димов (8 г.)Христос воскресе!
Ангел Иванов ,12 г, „ Жадувам”

За музика
Мира Георгиева „Песен за книжките”.
––––––––––––––––––––––––––––––

Какво още можем да кажем в заключение?
Като начало – добро, даже много добре! Повечето работи се отличават с неподправени чувства,с органичност и искреност –качества, които най-много ни радваха! И – всеотдайност, устрем за приобщаване към великото Тайнство, назовавано Бог.
––––––––––––––––––––
Наградите бяха определени от жури в състав:
проф.Михаил Неделчев, проф.Румен Стоянов, Константин Еленков, епископ Сионий, архимандрит Поликарп.
––––––––––––––

източник: За книгите днес

Ето и награденото ми стихотворение:

Смалявам се до сянка на сълза

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето ябълка наяли –
обратно нека изпълзят и само в тихо дъхче пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният ще измени.
Щастлив е и благословен духът – безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви…Горим в нелепа надпревара
блещукащата слюда чест зениците наивно мами.
Но Кой Единствен е велик, припомня атомчето вяра.
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

автор: Милена Белчева

Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?

* Cuique suum – Всекиму своето /лат./

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

„Напразно в себе си витая“ е втората поетична книга на Венцислав Василев, излязла под редакцията на Виолета Христова и представлява интересен подарък за ценителите на художественото слово. Творбите на младия автор са подчинени на една специфична вътрешна естетика, не само като текстово изграждане и звучене, но и като надсетивна визия и разбиране, необременени от наложени критерии и правила. Независимо от внушителния брой произведения, сътворени през последните две-три години, Василев публикува само, когато действително има какво да поднесе на публиката и доказателство за това са не само заслужените конкурсни награди и номинации, но и стотиците почитатели в литературните сайтове и социалните мрежи.

Подбраните стихотворения впечатляват със своята философска проникновеност и разкриват една по мъжки трезва, но упойваща с нежността си лирика. Текстовете често са аналитични, но без да изземват пространството и правото на читателите да изградят собствена представа и осъзнатост, свързана с житейските истини и личностни избори. Понякога в откровенията на твореца има умишлено присъствие на амбивалентни настроения и широко интерпретативни символи и герои, но този вътрешен свят изразява една поезия, към която човек не може да остане безразличен. Вероятно това е провокирало и представянето на още един професионален поглед – този на Станка Бонева, която поздрави автора и представи своя прецизен анализ върху интересното му творчество. С присъствие  уважи премиерата и Валери Станков. Освен градивна критика, отправена към своя прохождащ колега по перо в представената рецензия, озаглавена „Играещият в себе си човек”, изявеният поет не пропусна да отбележи, че стихосбирката, която е прочел, е „още един повод за радост, че мислещите хора в България не са се свършили.”

Водещата Милена Белчева представи краткото си слово, свързано с творчеството на младия автор и прочете респектиращите думи на редактора на книгата – Виолета Христова, а Сергей Сергеев поднесе отново свой римуван шарж, с който изненада Венцислав Василев и очарова многобройната публика. Сред гостите бяха младите писатели Мартин Спасов, Мариан Желев и Тодор Иванов, поетесите Галина Иванова, Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Ваня Маркова и др.

автор: Милена Белчева за в-к Кил

Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство.
Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо.
Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах
от огърлицата на дните, в които глътка радост имах.

Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам
копнежната тъга и нежност, която недочуто стене.
Не мога да усещам чужда една вселена – твърде близка,
една прашинчица вълшебство, каквото всъщност си за мене.

Остава кротко да сънувам усмивката ти – рядко цвете,
а с утрото зад хоризонта с превързани очи – отплувам.
Щастлив си в своето пространство и друга светлинка зове те –
единствената животворна, която вечно си жадувал.

Последна лъчинка надежда душата ми сега пролазва.
Увисва тежестта на мрака, пристегнат в примката на клупа.
Най-хубавото е, че в мен е – и есенно, и райски празно.
И скоро милостив снежецът безследно, знам, ще ме затрупа.

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Интервюто за сайта на Камен Кунчев и Христо Душев може да прочетете тук.

Благодаря за поканата и прекрасните снимки.

Нека е мирно, безмълвно и пусто.
Кой светлотайнство с тебе изпрати?
Хвърлям сакото на зимните чувства.
Есенно шепна: Благодаря ти…

Днес си отдъхвам от себе си даже,
стихват сълзици в мрака проляти.
Свличам на своите мисли багажа.
Ти си вълшебство. Благодаря ти!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.

Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.

В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.

Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.

А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет