Tag Archiv: вдъхновение
* посветено
„…хайде тръгвам“ – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви смели – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна,
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се сред всички думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.
автор:Милена Белчева
изображение: интернет
* (из кореспонденция)
П.С.Това е едно от двете стихчета, номинирани в конкурса „По стъпките на лятото“. Видно е, че стъпките, рано или късно, биват милостиво отмити от хладните вълни на забравата, а мимолетните хартиени спомени не будят нещо повече от иронична усмивка, затова най-универсалното средство е да трансформираме тъгата в стихооткровения.
Пък каквото- такова и колкото-толкова
Вечерта бе най-обикновена,
вятърът сюжет не разпечата.
Бе съвсем безличен мизансцена-
само август, ти и тишината.
Въздухът над улицата влажен,
късните следи на минувачи.
Нищо не успяхме да си кажем
в този миг – откраднат и беззначен.
Трябваше ли нещо да се случи?
Сенчица на нежност да премине?
Помня само отказът, забучен
като трън в сърдечните градини.
Пареха зениците ти меки,
но лице към мене не наведе.
Рязко спря такси след две-три преки
и потънах в кадъра последен.
Виното ли беше много силно,
че от две-три глътки се пресити?
С мисъл се опитах да те милна,
в тази нощ, пристегнала юздите.
Нямаше дъждец от метеори,
нито рози – в мрака да ухаят.
Но не искам с друг да се повтори,
даже по-щастлив да и е краят.автор: милена белчева
снимка: мрежата
…и мигчета крада тебеприсъствие,
да прося предстоящи е излишно.
С копнежа си – до крайчеца на пръстите
в тих унес се опитвам да те вдишна.
Мълчанието прави ни безформени
и слети с празнотата нежнолика.
Разсипват се неслучените спомени
в бездънните покои на тъмника.
Блаженството в зениците ти вперени
присяда в чисто голите чаршафи.
Дори и да сме нямали доверие –
разбираме сами – животът прав е…
Желано паралелно съществуване,
в едно и също звездно настояще.
Приканвам те за сънища бленувани,
стрелките нелюбезно те отпращат.
Не мисля за причини и последици
и не е ли за обич твърде късно.
Жар-птицата топи в роса крилете си,
но само в огън може да възкръсне.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Глухарчета изсвирват тишините,
с най-меката въздишка на клавишите.
Сега светът е много бял и ситен.
Контурите на времето – издишани.
Битийната мастилница е суха,
писмата със съдбите – неизпратени.
Копнежите обувките събуха
и легнаха с лице към необятите.
Платих и аз на щастието заема.
съществен стана фонът, не героите.
И близостта е все по-осезаема,
но стъпките ми днес не са до твоите…автор: Милена Белчева
автор рисунка:
SAM Carlo
Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревожност преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземено в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено –
кръвта, прималяла, защо не признава умората;
какво още иска, след бягства по зъбери коси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи?
Блести еделвайсът в покоя изящен и истинен,
дъха си велурен над урви и бездни възнася.
Далечен и мъдър – приличаш на него. Единствено
в тъгата успявам да пратя към теб любовта си.
Автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Отминало и идно – само скреж,
полепнал по гръдта на храста розов.
Попарени в тъга ще изгорят.
Когато си готов да отдадеш –
не стискай жадно падналия цвят.
На истини не вярвай под хипноза.
Наднича онзи повик милостив
от плахите зеници на ескиза,
в които свърши въгленът неук.
Преминеш ли битийния си риф
ще бъдат безгранични „там“ и „тук“.
Сега усещам твоя дъх наблизо…
Под миглите стаен е светъл дим,
погълнал зимно миговете къси
и тайните на път неразгадан.
Блажено чист и неопределим,
като седеф в предутринната длан,
живот разпръсква тихо същността си.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
От взиране в познати хоризонти
оптичната ни сила се смалява.
Класът отдавна зърното изрони,
но кой го търси в купчината плява?
Умората е някак неизбежна,
пришита по контура на клепача.
И никой красотата не превежда,
и тя отдавна нищичко не значи.
Разхождаме напрегнатите мисли
в галерии от сенки и ескизи.
Самотен тъмен призрак е надвиснал,
а утрото – отвсякога по-близо
напира през случайните пролуки
да ни докосне истинно с елея.
Предчувстваме, че всъщност пътят друг е,
но да прекрачим себе си не смеем.
Душата ни превръща се в мишена
или преследва в кой да се прицели.
Но моята – за друг неизкушена
се сгушва кротко в облаците бели.
Окото ми, превърнало в реликва
присъствието ти незаменимо –
все по-добре те вижда и обиква
и в най-отдалечаващата зима!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
И мислите далеч оттук засели
в обсебили покоя ти коси.
Усмихвам се в безмълвните недели,
но в тях дори и призраче не си…
Приех, че пак избираш друг маршрут, но
издаваше ме онзи зов в гласа.
Гнездото ми е все така уютно.
Красиви ли са Твойте небеса?…
И детска обич в слънцето покълна –
кората му разчупи се на две.
Сърцето ми е длан, с трошици пълна,
но птицата отказва да кълве…
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Тази дивна печал е обзела
на душата фриволния полет.
Ще достигнем навярно предела,
без да знаем дори – за добро ли?
Или трябва в познатите дири
да потъваме още животи,
неприели, че всеки умира
и се ражда безмерно самотен,
търси мъдрост в света неразумен.
С бяла пръст светлината почерня,
щом заспива с молитвени думи,
а осъмва окаян неверник.
Знае само, че му е отнето
най-насъщното право – на вечност.
И наивно разплита чилето
от посоките – възли сърдечни.
После същата страст го навива,
а поредната драма го къса.
Всеки бяг е една съпротива,
за която заплаща с дъха си.
Всеки опит е просто лавина
и накрая без жал ни затиска.
И най-бъдният миг е отминал,
а далечният изход е близко…
Няма истина в нас меродавна.
Аз съм също отливка от време
между този „живот“ и „отдавна“,
миг, преди гордостта да поеме
към мечти и идеи желани,
към далечни земи и пътеки.
Пуснах най-съкровените длани,
за да стисна победи нелеки….
Но накрая сме пак победени-
от умора – съвсем осъзната.
Тиха обич в гърдите ни стене:
„Зная пътя. Да минем оттатък!“
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
