Милена Белчева

Още един млад поет – Мартин Спасов представи своята дебютна поетична книга в Морската столица. Срещата се състоя в творческия дом на ул.”Крали Марко” 11 и бе осъществена с любезното домакинство на Общество на младите писатели – Варна. Авторът е роден в Шумен и макар да не е толкова популярен сред литературните среди, бързо очарова с магнетичното си присъствие и оригинални творби почитателите на поезията. Мартин Спасов притежава деликатна душевност и остра мисъл. Излъчва безгрижието на младостта и светлината на докосналата го мъдрост. Той съзерцава как „дълбае резбарят Живот“ и как „някой пътува със прошка към някого“. Минава под „безцветна дъга“, избирайки „отвесната посока“. Пише за тъгата, но е винаги усмихнат. Има талант да изрази премълчаното и смело ни провокира с превърналото се в заглавие на книгата му заявление:“Аз мога да цитирам тишина“. Но освен тишина, в притихналата от очакване зала звучаха поетични откровения, свързани с вечните теми – приятелството, любовта, пътя и смисъла. Събитието уважиха и изявени личности, сред които Валери Станков, Ангел Дюлгеров, Николай Увалиев, Дончо Дончев, Богомил Аврамов, Никола Анков и др. Станка Бонева също впечатли присъстващите с интересна интерпретация на избрани произведения от книгата на Мартин Спасов и се присъедини към рецитала, заедно с останалите почитатели на автора, изявили желание да прочетат стихотворения от книгата.

Инициаторът на литературната вечер – Венцислав Василев сподели впечатленията си от прочетенитите лирични творби и представи част от думите на редактора – Виолета Христова. Със свой прочит на любими стихове от автора се включи и Маргарита Стефанова, която също тази есен представи дебютната си книга „Празни приказки за Франкенщайн“ в известната варненска галерия „Арт Маркони“. В края на вечерта поетесата Радостина Драгоева поднесе цветя от името на Сдружението на писателите – Варна и отправи благопожелания към госта за нестихващи успехи и вдъхновение. Независимо, че в днешно време инертността ни е превзела, а разликата във възрастта, позициите и ценностите ограничават онази така необходима приемственост, в културни събития като отразените все по-често откриваме примери на човешка доброжелателност и творческа подкрепа. И нека си пожелаем тази тенденция да продължи във времето.

автор: Милена Белчева

снимки: личен архив, Богомил Аврамов

Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?

* Cuique suum – Всекиму своето /лат./

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

„Напразно в себе си витая“ е втората поетична книга на Венцислав Василев, излязла под редакцията на Виолета Христова и представлява интересен подарък за ценителите на художественото слово. Творбите на младия автор са подчинени на една специфична вътрешна естетика, не само като текстово изграждане и звучене, но и като надсетивна визия и разбиране, необременени от наложени критерии и правила. Независимо от внушителния брой произведения, сътворени през последните две-три години, Василев публикува само, когато действително има какво да поднесе на публиката и доказателство за това са не само заслужените конкурсни награди и номинации, но и стотиците почитатели в литературните сайтове и социалните мрежи.

Подбраните стихотворения впечатляват със своята философска проникновеност и разкриват една по мъжки трезва, но упойваща с нежността си лирика. Текстовете често са аналитични, но без да изземват пространството и правото на читателите да изградят собствена представа и осъзнатост, свързана с житейските истини и личностни избори. Понякога в откровенията на твореца има умишлено присъствие на амбивалентни настроения и широко интерпретативни символи и герои, но този вътрешен свят изразява една поезия, към която човек не може да остане безразличен. Вероятно това е провокирало и представянето на още един професионален поглед – този на Станка Бонева, която поздрави автора и представи своя прецизен анализ върху интересното му творчество. С присъствие  уважи премиерата и Валери Станков. Освен градивна критика, отправена към своя прохождащ колега по перо в представената рецензия, озаглавена „Играещият в себе си човек”, изявеният поет не пропусна да отбележи, че стихосбирката, която е прочел, е „още един повод за радост, че мислещите хора в България не са се свършили.”

Водещата Милена Белчева представи краткото си слово, свързано с творчеството на младия автор и прочете респектиращите думи на редактора на книгата – Виолета Христова, а Сергей Сергеев поднесе отново свой римуван шарж, с който изненада Венцислав Василев и очарова многобройната публика. Сред гостите бяха младите писатели Мартин Спасов, Мариан Желев и Тодор Иванов, поетесите Галина Иванова, Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Ваня Маркова и др.

автор: Милена Белчева за в-к Кил

           Къде са младите поети на България? Навярно странстващи из необятните траектории на душата или потънали безмълвно в едно следстихийно безвремие. Но един от тях, уморен от лутания в тематични ракурси и екзистенциални търсения, е намерил своето „тук и сега“ и има удоволствието да Ви покани на една наистина различна литературна вечер.
„Напразно в себе си витая“ е втората поетична книга на Венцислав Василев, излязла под редакцията на Виолета Христова и е интересен и ценен подарък за почитателите на художественото слово. Творбите на младия автор са подчинени на една специфична вътрешна естетика, не само като конструкция и звучене, но и като надсетивна визия и разбиране, необременени от наложени критерии и правила. Заповядайте да се насладите на впечатляващите със своята дълбочина философски прозрения и една по мъжки трезва, но упойваща с нежността си лирика.

Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство.
Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо.
Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах
от огърлицата на дните, в които глътка радост имах.

Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам
копнежната тъга и нежност, която недочуто стене.
Не мога да усещам чужда една вселена – твърде близка,
една прашинчица вълшебство, каквото всъщност си за мене.

Остава кротко да сънувам усмивката ти – рядко цвете,
а с утрото зад хоризонта с превързани очи – отплувам.
Щастлив си в своето пространство и друга светлинка зове те –
единствената животворна, която вечно си жадувал.

Последна лъчинка надежда душата ми сега пролазва.
Увисва тежестта на мрака, пристегнат в примката на клупа.
Най-хубавото е, че в мен е – и есенно, и райски празно.
И скоро милостив снежецът безследно, знам, ще ме затрупа.

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Нека е мирно, безмълвно и пусто.
Кой светлотайнство с тебе изпрати?
Хвърлям сакото на зимните чувства.
Есенно шепна: Благодаря ти…

Днес си отдъхвам от себе си даже,
стихват сълзици в мрака проляти.
Свличам на своите мисли багажа.
Ти си вълшебство. Благодаря ти!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.

Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.

В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.

Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.

А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

Обикнах полъха ти есенен,
скрежинките в косите спящи.
Сега светът безинтересен е,
лишен от свойто настояще.

Събирах в миговете пролетни
светулки от смеха ти цветен.
Не знам кога вкова неволята
на сетния ми кръст ръцете…

Горчат вините ни допуснати,
но ги отпивам и за двама.
Не мога да докосна устните,
дори в сълзите ми те няма…

Но още в мен трептика пламъче,
с дима си болката отнася.
И все тъй близък си ми, само че
прегръщам те – с ефирността си.

Така е, казваш, по-естествено
и чист е досегът безплътен.
А спомените – тежки кестени
не спъват никого по пътя.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет