Tag Archiv: мисли

Равновесие

Ще превъртим инертно стрелките за пореден път и ще се опитаме да нагодим грешния си, априори, ритъм към неразбирания от нас Живот. Ще боднем пролетното цвете на гордостта в непокорните коси на душата си, ще гримираме мислите с по-ведри нюанси, но ще останем все така неприветливи за истината и ревниви към убежденията си. Снежецът, доколкото го имаше тази година, ще изтече в хладни струйки безразлична нега, немилостив към земните ни тревоги и вълнения. Ще напъхаме дръзко подбитите си нозе в новите си сандали, за да запрепускаме към поредната ни важна среща и неотложен ангажимент. И ще вярваме в това, колко благотворен е този устрем, колко сме отговорни и незаменими в мисията да спасяваме себе си и света. А в какво ще се изрази нашето „спасение”? И доколко достоверно и нужно е видяното от очите ни, когато са втренчени в една или друга посока? Чуваме ли бъртвежите, които сами изричаме или само неумело жонглираме с припознати понятия и мотиви? Разбираме ли взаимовръзките, цикличността, властта на примката или ни е достатъчно удобното успокоение, че четем „духовна литература” и практикуваме йога-та на така популярния позитивизъм? Този модел ли, наистина, искаме да предадем на децата си?

Въпроси, гравитиращи около горните, коментирам често с хора, които все още, недоумяващо за мен, гледат телевизия. Питам ги: „Защо?”. И най-често отговорът е: „За да бъда инфромиран, да знам какво се случва, не мога да бъда безразличен”. А какво ни дава тази информираност, какво е нейното съдържание, послание, с какво ни променя?Наблюдаваме външния свят, а не виждаме себе си, проекцията и обвързаността си с него, не разбираме механизма на една или друга „случваемост”. Само реагираме, променяме лакмуса. Регистрираме. Преобличаме тревогите си с неискрена примиреност или нагнетяваме жичката на емоциите, докато сами паднем, повалени от удара на неблагоразумието си.

Ще оставя темата недовършена, защото рубриката ми в сайта, където публикувах текста, е за поезия и не бих искала думите ми да присядат на почитателите на художественото слово. Но знам, че ще има продължение, независимо от жанра и формата. А най-много бих се радвала, ако това продължение е начало на процес на вътрешно, лично преодоляване и преобразяване, провокирано и форсирано от нещо или настъпило като естествен процес.

 

story-time-erin-reynolds

 

Желая Ви мирни, озарени и хармонични мигове!

Ето и стихотворението, което избрах за днешния ден:

 

Равновесие

 

Голямата стрелка на мисълта ни, описва тази скучна траектория

на чувствата ни дребно-измеримите, увиснали на малката стрелка.

Минава секундарникът – неволя с привидно равнодушие отгоре им

примигва с тъмни клепки и въздъхва: живота между „после“ и „сега“.

 

И крачим през понятия и цифри, пристъпваме на заден от съмнения,

притичваме към поривните щастия, забиваме се в стълбове – вини.

Ту правим отегчителни гримаси, ту нервничим – готови за сражение.

И някак светофарно ни дресира страхът ни между „спри“ и „премини“.

 

Задвижва ни инертното махало. Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,

се борим за спокойствие – чрез крясъци. Откупваме душите си с тела.

Какво е паметта ни – изневяра.  Къде ни има – в светлите отрязъци,

когато се обичаме за кратко – в антракта между „сбогом“ и „ела“.

 

Драскулки по ръба на циферблата. Това сме – силуетни очертания

на някакво измислено величие, родено през самотни часове.

Но стигне ли умората предела, удавени в пречистващо мълчание

ще почне да покълва вечността ни, а времето предадено ще спре.

 

Милена Белчева

 

изображение: интернет

Зарево

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

 

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

 

DSCN4326

Вектори без име и посока

Умората ухае на мушкато,
премръзнало в напразно суетене.
Илюзията също ярко свети.
Разбираш, че зависим си, когато
прожекцията никой не отменя,
дори при непродадени билети.

Прехапва устни всяка съпротива –
светът не е хазарт и хороскопи.
Мастилото от страсти избледнява.
Посятото расте или загнива.
Сама вратата в тъмното се хлопва,
привидното обрекла на забрава.

И ражда тишина дъждът пороен.
Животът, взрян над тежката си лупа,
дошива търпеливо своя гоблен.
И всяко зло, си спомняш – за добро е.
Сърцето-огледало щом се счупи,
парченцата не режат, а са обли.

 

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

razbito-surce.preview

 

 

 

Някакво никакво

Зает
Заето
Заети
Телефонът
Сърцето ти
Часовете
от изгрев до залез
и вселените между тях.
От юни до юни-
студено.
Зает
Заети
Заети
Погледът
Мислите
Коленете
от милост на милост
ми вливаш живот.
А аз го изплаквам-
бездомна.
Зает
Заети
Заето
Късметът
Маршрутите
и Небето…
Но стига за полет-
за да си спомня
колко са слепи
крилете ми.

*посветено

автор: Милена Белчева
снимка: личен архив
кадър: Найден Найденов

 

10389467_721607117930490_4255723806269940925_n

Сърдечен компас

Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

10659170_703011359790066_5760135306955643114_n

*** („…хайде тръгвам“)

* посветено

„…хайде тръгвам“ – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви смели – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна,
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се сред всички думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.

автор:Милена Белчева
изображение: интернет

* (из кореспонденция)

П.С.Това е едно от двете стихчета, номинирани в конкурса „По стъпките на лятото“. Видно е, че стъпките, рано или късно, биват милостиво отмити от хладните вълни на забравата, а мимолетните хартиени спомени не будят нещо повече от иронична усмивка, затова най-универсалното средство е да трансформираме тъгата в стихооткровения.
Пък каквото- такова и колкото-толкова

*** (…а важното е незначително)

Вечерта бе най-обикновена,
вятърът сюжет не разпечата.
Бе съвсем безличен мизансцена-
само август, ти и тишината.
Въздухът над улицата влажен,
късните следи на минувачи.
Нищо не успяхме да си кажем
в този миг – откраднат и беззначен.
Трябваше ли нещо да се случи?
Сенчица на нежност да премине?
Помня само отказът, забучен
като трън в сърдечните градини.
Пареха зениците ти меки,
но лице към мене не наведе.
Рязко спря такси след две-три преки
и потънах в кадъра последен.
Виното ли беше много силно,
че от две-три глътки се пресити?
С мисъл се опитах да те милна,
в тази нощ, пристегнала юздите.
Нямаше дъждец от метеори,
нито рози – в мрака да ухаят.
Но не искам с друг да се повтори,
даже по-щастлив да и е краят.
автор: милена белчева
снимка: мрежата

 

 

10472740_10203194823326175_2712433019586179577_n

…и мигчета крада тебеприсъствие

…и мигчета крада тебеприсъствие,
да прося предстоящи е излишно.
С копнежа си – до крайчеца на пръстите
в тих унес се опитвам да те вдишна.
Мълчанието прави ни безформени
и слети с празнотата нежнолика.
Разсипват се неслучените спомени
в бездънните покои на тъмника.
Блаженството в зениците ти вперени
присяда в чисто голите чаршафи.
Дори и да сме нямали доверие –
разбираме сами – животът прав е…
Желано паралелно съществуване,
в едно и също звездно настояще.
Приканвам те за сънища бленувани,
стрелките нелюбезно те отпращат.
Не мисля за причини и последици
и не е ли за обич твърде късно.
Жар-птицата топи в роса крилете си,
но само в огън може да възкръсне.

 

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

10565033_10203073319368652_3567726214625465579_n

Пухчета безтебие

Глухарчета изсвирват тишините,
с най-меката въздишка на клавишите.
Сега светът е много бял и ситен.
Контурите на времето – издишани.
Битийната мастилница е суха,
писмата със съдбите – неизпратени.
Копнежите обувките събуха
и легнаха с лице към необятите.
Платих и аз на щастието заема.
съществен стана фонът, не героите.
И близостта е все по-осезаема,
но стъпките ми днес не са до твоите…
автор: Милена Белчева
автор рисунка: SAM Carlo

1911794_591284890962714_322622765_n

 

Отстояние

Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревожност преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземено в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено –
кръвта, прималяла, защо не признава умората;
какво още иска, след бягства по зъбери коси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи?
Блести еделвайсът в покоя изящен и истинен,
дъха си велурен над урви и бездни възнася.
Далечен и мъдър – приличаш на него. Единствено
в тъгата успявам да пратя към теб любовта си.

Автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

 

1625710_584009251690278_1906566368_n