Ще превъртим инертно стрелките за пореден път и ще се опитаме да нагодим грешния си, априори, ритъм към неразбирания от нас Живот. Ще боднем пролетното цвете на гордостта в непокорните коси на душата си, ще гримираме мислите с по-ведри нюанси, но ще останем все така неприветливи за истината и ревниви към убежденията си. Снежецът, доколкото го имаше тази година, ще изтече в хладни струйки безразлична нега, немилостив към земните ни тревоги и вълнения. Ще напъхаме дръзко подбитите си нозе в новите си сандали, за да запрепускаме към поредната ни важна среща и неотложен ангажимент. И ще вярваме в това, колко благотворен е този устрем, колко сме отговорни и незаменими в мисията да спасяваме себе си и света. А в какво ще се изрази нашето „спасение”? И доколко достоверно и нужно е видяното от очите ни, когато са втренчени в една или друга посока? Чуваме ли бъртвежите, които сами изричаме или само неумело жонглираме с припознати понятия и мотиви? Разбираме ли взаимовръзките, цикличността, властта на примката или ни е достатъчно удобното успокоение, че четем „духовна литература” и практикуваме йога-та на така популярния позитивизъм? Този модел ли, наистина, искаме да предадем на децата си?

Въпроси, гравитиращи около горните, коментирам често с хора, които все още, недоумяващо за мен, гледат телевизия. Питам ги: „Защо?”. И най-често отговорът е: „За да бъда инфромиран, да знам какво се случва, не мога да бъда безразличен”. А какво ни дава тази информираност, какво е нейното съдържание, послание, с какво ни променя?Наблюдаваме външния свят, а не виждаме себе си, проекцията и обвързаността си с него, не разбираме механизма на една или друга „случваемост”. Само реагираме, променяме лакмуса. Регистрираме. Преобличаме тревогите си с неискрена примиреност или нагнетяваме жичката на емоциите, докато сами паднем, повалени от удара на неблагоразумието си.

Ще оставя темата недовършена, защото рубриката ми в сайта, където публикувах текста, е за поезия и не бих искала думите ми да присядат на почитателите на художественото слово. Но знам, че ще има продължение, независимо от жанра и формата. А най-много бих се радвала, ако това продължение е начало на процес на вътрешно, лично преодоляване и преобразяване, провокирано и форсирано от нещо или настъпило като естествен процес.

Желая Ви мирни, озарени и хармонични мигове!

Ето и стихотворението, което избрах за днешния ден:

Равновесие

Голямата стрелка на мисълта ни, описва тази скучна траектория

на чувствата ни дребно-измеримите, увиснали на малката стрелка.

Минава секундарникът – неволя с привидно равнодушие отгоре им

примигва с тъмни клепки и въздъхва: живота между „после“ и „сега“.

И крачим през понятия и цифри, пристъпваме на заден от съмнения,

притичваме към поривните щастия, забиваме се в стълбове – вини.

Ту правим отегчителни гримаси, ту нервничим – готови за сражение.

И някак светофарно ни дресира страхът ни между „спри“ и „премини“.

Задвижва ни инертното махало. Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,

се борим за спокойствие – чрез крясъци. Откупваме душите си с тела.

Какво е паметта ни – изневяра.  Къде ни има – в светлите отрязъци,

когато се обичаме за кратко – в антракта между „сбогом“ и „ела“.

Драскулки по ръба на циферблата. Това сме – силуетни очертания

на някакво измислено величие, родено през самотни часове.

Но стигне ли умората предела, удавени в пречистващо мълчание

ще почне да покълва вечността ни, а времето предадено ще спре.

Милена Белчева

изображение: интернет

Думите ти кацат като светулки по петолинието на мислите ми и се превръщат в пулсираща цветомузика.  Стъпвам боса в топлото на зениците ти и ми пари и е болезнено, и тичам към брега на невъзможното, за да потуша жарта в струи хладни сълзи. Препъвам се в сянката на собствените си страхове и илюзии и жуля колене, в опитите си да се предпазя. Опитвам се да заглуша мърморенето на разума и да се отдам на това, което Е и което съм съзряла, отвъд хоризонта на думи и опитност.
Изпитвам сладостно опианение от миговете живот, които са имали някакъв звезден отпечатък и може би сега мога да ги оценя истински, защото не са били много и защото съм видяла и изпитала какво е от другата страна на луната. Газила съм в паяжини от самота и заплетени в тъмното мисли, късала съм се на хиляди парченца от болка и съшитото впоследствие с кратки моменти на щастие е било красив, но все пак белег. Едно сърдито, пренебрегвано гласче в мен е надавало писък да повярвам в магичността на всичко и в уникалността на всеки миг на Сътворението. Казано е „Повярвай, за да видиш!“, а спомените от препъни-камъчетата по пътя ехидно нашепват „Не бъди глупава, не се доверявай! Готова ли си да платиш ненужно висока цена на последващо разочарование и празнота, срещу някакво мимолетно удоволствие?“
А моят авантююристичен Дух скита небрежно и волно из светове и галактики, които Съзнанието не съзира и не проумява. Търси своето приключение и копнее да се себеслучи и преоткрива в нови цветове, звуци, усещания и емоции, които правят животът един празник на Възможното-Невъзможно и химн, прославящ неповторимостта и ценността на преживяното. Будно сънува душата и се усмихва пътувайки… Превръща се в безброй светлоотразителни частици, които улавят живота и го представят като Вълшебството, което Е. Онова, което не сме готови да повярваме, че ще ни се случи, че е дори факт, всяка минута, всеки миг, в който доброволно скъсаме конците, с които разумът се опитва да ни контролира и да ни убеди в собствената си реалност, концепции и преценки. Тогава, мисълта, освободена от предразсъдъци и умозаключения, от напрапчиви чувства и страхове, ликува и се възнася до оня свят на първичната идея за всичко, което е било и ще бъде, разгърнато в едно необятно Сега.
Ще ми помогнеш ли да се науча да виждам и разчитам знаците и да изживея най-висшата представа за себе си и света? Ще ме научиш ли да чувам музиката на тишината и да улавям трептенията на звездите и диханието на пробуждащите се сънища? Ще успяваш ли да намериш рими за тъжните и трудни моменти и да ги превръщаш във възторжена ода? Ще сбъднеш ли себе си в моята реалност, съхранявайки онези съвършени частици от Цялото, които откривам в теб? Хиляди въпроси жужат в летен танц из слънчасалата ми главица, а аз ги давя в прохладните води на мълчаливата мъдрост.  Присядам в мислите си смирено до теб и потъвам в синьо съзерцание…

2010

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

Жената е като ябълката-някои мъже я отхапват и изплюват, други и се любуват и чакат да узрее, докато един ден установят, че е загнила, трети я оръфват до края и остават на друг да се засити с огризките.
Има и такива, които си я въртят за дръжката, както им е кеф, някои пък си засаждат семенцата и и се радват на плодовете. Други я подритват от скука като топка по пода или просто не я забелязват в купата сред другите плодове.
Един ще види ябълката, ще и се усмихне и ще я нарисува, на друг ще му хрумне да си свари чай от нея, за да си излекува болките и грижите, на трети ще му се прииска да подразни някого, че има такава хубава ябълка и да се надува, че е само негова…Докато другият също я пожелае.
Жената е като ябълката-някоя е лъскава и важна, друга-изприщена и спаружена, има и натъртени, но запазени, като и модерни, модифицирани имиджови ябълки. Всеки сорт си е различен характер и вирее при специфични условия.
За всяка ябълка си има и ябълкояд, но колко яд ще хвърли като опита вкуса и е друга тема. Аз лично не обичам ябълки-тия до теб най-често те заразяват с гнилостта ти и ти засенчват слънчицето, правят се на големите ябълки, а са едни стипчиви ябълкоядоотнемки.
Не искам да съм ябълка, толкова се кефиш на ябълковия си свеж цвят, докато мине време и тупнеш в пръстта натежала от чакане. Пък и хубавите ябълки-нали знаете…

21.09.10г.
текст: Милена Белчева

изображение: Woman with Applе (ELMALI KADIN) Gizem Saka

Ретроспективно

Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!

Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?

И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.

Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.

Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.

С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.

Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.

И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

Утрото, топящо се в лавата на деня, като една неизменна част от всичко случващо се ме приема в своята прогнила лодка, без тайнствени обещания, упътващи знаци и интуитивни прозрения.

Кафето-съпътстващ ритуал, превърнат в свещенодействие, глътка преживени несъответствия и захаросани празнословия, без които не можем…

Стъпките на времето, след което препускаме със спортна злоба, в жалките си опити да го догоним…Да достигнем нещо, което не съществува.

Сънищата, които ще измислим, мечтите, които ще си подарим, любовите, в които ще се препънем..

Топлината на едно свръхволтово докосване, последвано от нечовешката ледност на безразличието.

Вдъхновението и рутината.

Онази необеснима ревност, която те кара да слушаш Пърпъл, отново и отново. Цветната въртележка на битието…

Отхапвам от ябълката на момента, преди да е отлетял и се питам:

Къде е посоката?…

автор: Милена Белчева

из „Ванилено небе“

изображение: интернет

Изработка на традиционни коледни ботушчета от естествени материали-вълна, памук, текстилна лента, дантела, дървени аксесоари…

За повече информация и поръчки, може да се свържете с мен на посочените координати в сайта.

снимки-личен архив 1997г.

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

Техниката декупаж позволява изработката на сравнително бърз и винаги оригинален и персонален  подарък за всякакъв повод!

Възползвайки се от нейните предимства, Вие може да зарадвате себе си и да покажете на своите близки лично отношение и внимание, които ще бъдат оценени и оставят един дълготраен и приятен спомен.

Научете повече за тази интересна техника и експериментирайте. Ако нямате време и умения, но желаете да подарите такава изненада, може да се свържете с мен на посочените координати и да направите своята индивидуална поръчка.

МБ

 подърък за имен ден и Св.Валентин

декорация върху кутия за вино – подарък- изработен от мен по поръчка за рожден ден

Декупаж (decoupage) – от фр. в превод означава “изрязвам“ или казано с други думи изготвяне на колаж или хартиена апликация.

Декупажът е приложно изкуство, при което се изрязва мотив или изображение от различен материал (предимно хартия, но също така и дърво, кожа или тъкан). След това мотивът се залепя или с помощта на различни техники за декупаж се прикрепя върху дадената повърхност за декориране (дърво, метал, плат и пр.)

Прилага се основно върху предмет, като малка кутийка, чиния, ваза, свещ или елемент от обзавеждането — шкаф например.

В Европа декупажът води началото си още от ранното средновековие. За пръв път за декупажа като изкуство се споменава още в края на XV век в Германия, където започнали да използват изрязани картинки за декорация на мебели.“

източник и повече информация: Уикипедия