Кирил Аспарухов: Днес във фокуса на Вашето любопитство, на Вашия очакван интерес е срещата ми с младата българска поетеса – Милена Белчева. Поводът е повече от приятен. Все още ехото от нейната премиера вълнува варненската общественост, българската общественост, защото в Националния конкурс на Издателство „Буквите“ тя печели първо място, първа награда за поезия и наградата е, разбира се, сборник стихове, които издават. Държа точно тази топла книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.
Здравей! Знам че не са те оставили още вълненията от премиерата в салона на Радио Варна. Логично е да те върна мислено, емоционално, споменово назад?
Как изживя тази премиера? Беше ли се подготвила за нея, как те срази интереса на публиката?
М.Б. Първо, добро утро на всички. Аз предполагам, че зрителите ще бъдат снизходителни към моето вълнение тези екстремни емоции. Благодаря много за поканата. Ти винаги си подкрепял българската книга, в частност – Словото и аз съм изключително признателна отново за тази среща, този жест към мен. Да, бях подготвена доста добре за премиерите. Обичам да изпипвам всичко до последния детайл. Перфекционизмът ми понякога граничи с неоправдана лудост, но мисля че изявявайки се на сцена, тъй като поезията, освен интимно преживяване, тя е и общуване, е необходимо да бъдеш максимално приветлив за хората, максимално да разгърнеш своята душа. Да има елементи на изненада, също така. И на премиерата в София изненадите бяха повече за мен. Мои приятели музиканти – Кристиан Симеонов и Иван Анастасов ме приветстваха музикално, както и присъстващите в пълната зала с изпълнения на емблематични песни на Елвис и Хулио Иглесиас. Във Варна мой гост бе Милен Тотев – един известен бард, на който също съм много признателна. Винаги подкрепя подобни инициативи. Преди пет години, когато организирах едно „Поетично кафене“, в памет на непрежалимата Венета Мандева, той отново присъства и изпя някои от любимите и нейни, и наши песни. Така че – с доста емоции преминаха и трите премиери.
К.А. Аз веднага искам да попитам – защо „Етюд за притихване“? Това притихване, преди буря ли е, преди поредния ти голям творчески скок?
М.Б. Поезията за мен е по-съкровено преживяване и не мога така категорично да кажа, да предвидя какъв ще бъде следващият етап в моето емоционално, духовно състояние и съответно – какво ще провокира сетивата ми, за да изразя нещо. Когато човек е в покой, когато е в състояние на безметежност, когато е, така, в кавички да кажа е „щастлив“ – неосъзнато, той не изпитва необходимост да пише, да изразява по някакъв начин емоциите. И аз предпочитам да бъда в такова състояние, в което да няма провокация да пиша. Но животът ни е достатъчно динамичен и изпълнен с много обрати и колкото и да сме приемащи и отдаващи, има моменти в които тези емоции кондензират. И предполагам, че ще продължи пътят ми в посока на нещо ново.
К.А. След първата ти книга „Ванилено небе“, ти се появи в много сборници, в много конкурси. Така наречената електронна мрежа дава възможност за невероятни и неочаквани всекидневни и всекиминутни срещи с поезията на кой ли не, Както и ти живееш чрез това нещо. Този конкурс, в който ти печелиш първо място, ускори издаването на тази книга. Но ако не беше спечелила първо място на конкурса, щеше ли да излезе същата книга като „Етюд за притихване“?
М.Б. Като подбор – едва ли точно по този начин, тъй като за мен това една затворена страница, един период от живота ми, който бе обвързан с един силен душевен катарзис, с едно много мъчително филтриране, промяна в ценността система, във възприятия, в отношения. Избирателна пропускливост в общуването, хората с които общувам, местата, на които присъствам. И филтърът ми с годините става все по-ситен и самата ми референтна групичка от близки хора се смалява.
К.А. Да, но има един код на този конкурс, който носи предизвикателното име „По стъпките на лятото“. Какви бяха тези стъпки – парещи, губещи, изгарящи?…
М.Б. Всъщност, стихотворението, с което спечелих конкурса, е обвързано именно с един такъв период на несподеленост. Бяха по-скоро парещи. И както каза и самият ти – социалните мрежи и всякакъв вид платформи за публикуване на лично творчество дават възможност за голяма изява, за среща с много автори. Конкурсът бе на Издателство „Буквите“. Иван Богданов ги селектира творбите и вече журито е преценило, че моите, както и на още една интересна авторка – Мария Иванова – Фьон са достатъчно удачни, за да бъдат включени в поетичен сборник. Самата работа по книжката беше доста мъчителна – и по отношение на селекция и на преработка, тъй като, както казах – това е един затворен етап за мен и е много трудно да вложиш отново тази емоция, която си пренесъл в творбите. Но затова съм изключително благодарна на един завидно талантлив поет – Венцислав Василев, който ми помогна да подбера оптималните творби, които да включа , както и на редакторите – Нели Господинова и Валентин Чернев, които ми помогнаха изказът ми да бъде по-естетичен, по-прецизен.
К.А. Но виждам, че крие се и още една приятна изненада, тя тръгва от корицата, която е повече от ефектна, тази бяла лодка, която е затихнала и очаква наистина прилив на вълна, или нещо друго. Каква е историята с корицата на твоята стихосбирка?
М.Б. Да, ти не присъства, но си запознат. Аз винаги се радвам, че така си подготвен, или поне интуитивно си усетил нещата. Първоначално бях избрала акварели на мой приятел от Пловдив – Радослав Коцев-Даро, който е също е и поет, но предимно се занимава с рисуване и исках нещата, които сложа на циклите като визуално изображение, като послание, да бъдат адекватни на съдържанието и да бъдат нещо много нежно, притихнало, лирично. Да няма екстравагантност, да няма някакви силни образи…
К.А. Да бъде естествен преход, въведение.
М.Б. Да, да бъде по-естествено. И бях си избрала 5-6 картини, акварели, които впоследствие, с няколко дена просто, се установи, че той ги е предоставил на една друга авторка – Катя Маринова. Да ѝ е честита и нейната книжка. И се оказва, че явно поетите имаме много сходна сетивност и естетични възприятия, тъй като абсолютно идентично – това, което е корица, и това, което ще е в нейните цикли – си съвпадна. Доста дълго време търсих нещо подходящо за образ на корицата.
К.А. И къде намери тази корица?
М.Б. Това е картината „Лодки“.
К.А. Аз знам, че е на италиански художник, но…
М.Б. Да, Фернандо Кавалиери се казва. Той е Директор, Председател на италианската асоциация на акварелистите. И беше така любезен да ми я предостави, след което аз му пратих книжки за Италия и дори възнамерявам да му преведа някои от стихотворенията с помощта на приятели. Защото той има голямо желание да ги прочете, докато с българския език не е толкова добре.
К.А. А как прие твоята покана да бъде част от творчеството ти?
М.Б. Почти мигновено откликна, за което съм му признателна. По същия начин реагираха и мои познати, които ме подкрепиха и на премиерите, и по различен начин…Някои…
К.А. С една красива авантюра от края на миналото лято…
М.Б. J Да, с добра дума, с прегръдка, тази енергия също е…
К.А. …много важна.
М.Б. Много важна, да…
К.А. Нека точно в този момент да прочетеш едно от стихотворенията, които искаш да чуят зрителите на сутрешния блок. И така няма да бъдем голословни. Знам, че всеки поет крие много неща и между редовете, и в поантите, и в художествените си образи. Да чуем едно стихотворение!
М.Б. Този път ще бъде импровизирано. („Смалявам се до сянка на сълза“)
К.А. Изящно. Откровено…
М.Б. Така най-добре импонира на състоянието ми.
К.А. Винаги ли в белия лист намираш спасението и смисъла на живота си? Белия лист, на който изливаш впечатленията си, разголваш душата си. А това винаги прави твореца уязвим, раним…
М.Б. Да, белият лист, който понякога е цветен. Аз обичам да имам цветност. Но като спонтанна реакция, като отдушник, като място, на което мога да филтрирам тази мътилка на ежедневието и да изведа един образ на всичко преживяно, който да бъде зареден и със смисъл, да носи някакво послание, да, бих каза, че е вид спасение. Аз, както казвам, пиша с психотерапевтична цел, понякога.
К.А. А притеснява ли те факта, че не винаги посланието на поетите достига до сърцата на хората, на читателите? Понякога е толкова лично, че този който ще чете ще каже – това не ме засяга, това не се отнася за мен, ме вълнува…
М.Б. Възприятията действително са индивидуални при всеки и всеки вижда това, което иска да види.
К.А. Това, което иска да види.
М.Б. Така е да, според състоянието. Моментното състояние – емоционално, или на ценности, които иска да придобие, или е закостенял в тях. Няма как да видиш нещо различно, освен това, което носиш в себе си. По същия принцип, четейки нещата ми понякога изказват много силно съчувствие при произведения, където ме индентифицират с лирическата героиня, започват да ми дават съвети, послания, препоръки…Което, всъщност, не винаги съвпада с този период, в който съм писала. За мен това е нещо преживяно. В момента, в който излея стиха, стихотворението на споменатия „бял лист“, то вече не ми принадлежи. Оттам – насетне, всеки може да го интерпретира както желае. Ако намери нещо което да го провокира, нещо, което да го усмихне, да го преобърне…
К.А. А как бълбукат в тебе тези потребности да излееш душата си в мерена или немерена реч?
М.Б. Как бълбукат…
К.А. Често ли булбукаш? Или има затихвания, затихвания и изведнъж изригнеш? При всеки творец е различно.
М.Б. Ако нямам провокация, не изригвам. Т.е. трябва нещо наистина да ме разтърси, да ме преобърне, за да се наложи да прибягна до това да го изразя публично. Стига само въпроси ще ми задаваш ти. Ти казваш в едно свое стихотворение: „в мен Скорпионът не дреме“. Не знам, пиеш ли кафе, пиеш – предполагам. Ако случайно някой път се унесеш и така…да не си „на максимум“, както продължава стихотворението, аз съм ти приготвила една скорпионска чаша от мен.
К.А. Какви са тези мили изненади!?
М.Б. От време на време да си пийваш кафенцето в нея и да бъдеш „на максимум“…
К.А. И то точно в месеца на моя зодиакален знак. Пийвам, благодаря ти сърдечно.
М.Б. Да…Но си оставяй така и моменти за събиране, а съзерцание, за притихване…
К.А. Един скорпион не може да притихне. Ако притихне, то е само за миг, за да ухапе.
М.Б. Доста познато, имайки син скорпион вкъщи.
К.А. Когато има незаслужени обиди, когато е незаслужено непризнат, когато е подмятан и не му се казват нещата в очите, пред него. Тогава Скорпионът е жесток. Но…имаш ли още такива закачки към мен, защото аз продължавам…
М.Б. Не знам, ти казваш „с нищо не станах на „ти“. Аз се радвам, че с мен продължи на „ти“, защото все пак се и познаваме. Хубавото на поезията и на словото, въобще, е, че сближава хората. Аз да те питам – с кое вече си на „ти“ в живота?
К.А. Още не съм с нищо на „ти“. И не искам да бъда на „ти“! Защото, когато си на „ти“ с нещо, тогава омаловажаваш нещата, а когато още не си на „ти“, ти продължаваш да проявяваш любопитство, уважение, внимание, стремиш се…Когато си на „ти“, това вече е минало зад гърба ти, не е толкова интересно.
М.Б. А какво те прихитва теб?
К.А. Моля?
М.Б. Какво теб те притихва?
К.А. Всичко ме предизвиква!
М.Б. Прихитва, притихва 😉
К.А. Дори и най-дребните неща…Защото знам, че животът не е безкраен. Не е безкраен…И има днес, утре – няма. Ако не си максимално напълнен през деня със задачи, с отговорности, стремежи и като се прибереш вкъщи да си легнеш от приятната умора на свършената работа. Ако нещо те човърка отвътре, това да бъде „Какво не успях да свърша?“ ,“Обидих ли някой незаслужено?“.
М.Б. Да, ретроспекция…
К.А. Тези терзания леко те карат да те превъзбудят така и на другия ден да го заличиш…Но, ако осъмнеш на другия ден. Ако можеш да кажеш: „Здравей, Слънце! Жив съм!“
М.Б. Т.е., притихване май няма.
К.А. Да, притихване няма. И аз затова да те попитам – твоето притихване – като скок следващ ли е, или просто уморена от много неща – притихваш?
М.Б. …
К.А. Всъщност, не ме питай, аз те питам. Защото зад гърба ти – ти си дизайнер, ти си педагог, ти си журналист, но и поет…Коя е твоята истинска същност?
М.Б. Може бе най-комфортно се чувствам в ролята си, по-скоро състоянието си на майка, тъй като това е нещо неизменно. Всички тези дипломи, които спомена…Аз не съм се занимавала професионално с много от нещата, които изброи. Освен – по отношение на журналистиката – поддържам една страница за изкуство и култура „Арт клуб Монограм“, но за другите занимания…Педагогиката повече прилагам във възпитанието на децата си и съм изключително щастлива, защото те споделят всичко с мен. Независимо, че синът ми, големият, е вече пълнолетен. И дори успявам със скорпионския бяс да се преборя, което отчитам като огромен плюс.
К.А. Защо децата ти? Две деца ли станаха?
М.Б. Две са, да…
К.А. Да?
М.Б. На 18 и на 11 (години)
К.А. Толкова млада, а вече майка на две деца…
М.Б. Така е. 🙂
К.А. А професията, която упражняваш в момента и която те спасява финансово, коя е?
М.Б. Занимавам се с организация на събития и музикални участия. Представляваме като компания един от най-известните млади поп-изпълнители, както и други в сферата на по-модерното рап-звучене. Работим с много компании, с много артисти.
К.А. Добре, а журналистиката къде отива?
М.Б. Журналистиката намира своята изява в различни отзвви за културни събития. Тъй като ние така често се засичаме, знаеш, за радост, културният календар на морската столица е доста богат и имаме възможност да присъстваме на много интересни събития, на пърформанси, на презентации…Аз съм много свързана и с изобразителното изкуство, опитвам се да посещавам изложби, съответно отразявам всичко, което имам възможност и време да посетя.
К.А. А модния дизайн, в който се втурна толкова мощно и можеше да бъдеш една от най-изявените модни дизайнерки? И не само във Варна…
М.Б. Ти винаги с един такъв патос говориш…Благодаря. Модният дизайн на малко по-заден план остана, но, както споменах, за мене беше важно да направя правилния избор. Преди много години, когато кандидатствах, аз исках да завърша нещо свързано с археология, екология, дизайн, но тогава нямаше такива специалности. Исках и НАТФИЗ, но беше далеч, в София. Така че, в момента, в който излезе специалността, аз бях подготвена за „Международен туризъм“, изключително добра подготовка, с география и казах „Не, спирам и започвам рисуване“ За мен това си беше страст, тъй като действително имам талант по отношение на дизайнерството. Но си остана така, в потенциал. Обещала съм на себе ти тази зима да се занимавам интензивно с рисуване, тъй като съм забравила доста от нещата, от техниките през времето. И мисля, че това ще бъде добро вдъхновение за създаване на модели. Иначе вкъщи си рисувам камъчета.
К.А. А как коментираш поетичната среда в морската ни столица? Тази Варна, която е европейска младежка столица след две години. Има ли достатъчно, много ли са поетичните таланти в града? Как оценяваш нивото им?
М.Б. Много субективно ще е, ако трябва да бъда по-конкретна и да дам някакво категорично мнение. Имам много близки поети, писатели. Смятам, че във Варна има една много добра артистична среда. Изключително съм признателна на нашата приятелка – Ваня Маркова, която ни събира на тези много вълнуващи поетични балове, където успяваме да подишаме една по-чиста атмосфера, защото се събират хора с различни интереси и професии, обединени от словото.
К.А. Това са поетичните оазиси.
М.Б. Да, точно оазиси са, където резонираме на сходни честоти и успяваме да бъдем и притихнали, и споделени. Смятам, че има достатъчно достойни имена и творби, които да провокират читателя и че българинът има изключително висока култура на възприятия, на отношение към словото. Факт са и фестивалите „Славянска прегръдка“, факт са „Алея на книгата“, многобройните изложби, представяния…
К.А. Да, на ако някой каже: „Не, сега не е време за Поезия.“? Ти как отговаряш?
М.Б. За мен винаги е време за поезия. Въпрос на възприятия. Смятам, че има достатъчно хора, които четат. За мен е по-радващо, че има такива, които пишат и аз имам удоволствието да се докосна то техния лиричен, вътрешен свят, да бъда провокирана от техните ракурси.
К.А. Милена, ако съм пропуснал нещо, а много искаш да отговориш, натрупано в тебе вълнение, признателност, благодарност, мълчание, може да го направиш сега.
М.Б. Добре, ще помисля за това.
К.А. Имаш право на още един въпрос и на още едно стихотворение, защото минутите неумолимо текат към финала на минутите за култура.
М.Б. Добре, аз да те помоля в това време, докато избирам, да ми напишеш нещо. Това ми е книгата за гости, която направих, т.е. книга за книгата. Ако искаш после, ако искаш на прима виста сега, едно послание от Кирил Аспарухов, един от специалните хора в града.
К.А. Ще го имаш, ще го напиша с удоволствие, това ще стане след като приключа.
М.Б. Нося си сценария от премиерите, но мисля, че като финал най-подходящо ще бъде това, което казах на премиерата във Варна и вчера в Добрич. Тъй като Милен Тотев за финал изсвири една много емблематична песен на Булат Окуджава – Молитва, аз наистина не знам присъстващите в публиката ще композират по своето житейско петолиние, но исках да им подаря няколко ключови думи, защото поезията е мелодия от знакови думи и ноти. Това са СМИСЪЛ, СМИРЕНИЕ, за да виждат благословението, скрито във всяко изпитание и всяка болка, както и ПРОЗРЕНИЕ, ПРОЗОРЛИВОСТ, ПРОЗРАЧНОСТ, ПРОШКА, ПРОСТОР И ПРОЛЕТ, като символ на възраждането и вдъхновението.
К.А. Това са великолепни думи и будят много размисъл, много асоциации.
М.Б. И искам да ги подаря и на зрителите, и на теб.
К.А. Така. Внезапния въпрос към мен?
М.Б. Внезапен въпрос…
К.А. Няма.
М.Б. Да, очи в очи ще го задам, но може би е свързан с метаморфозите на любовта, като едно неизменно чувство, което присъства в нашия живот и мисля, че много успешно успяваш да го пресъздадеш във всичките емоционални и смислови ракурси в твоята поезия. И това ли е нещото, което те движи? Любов към живота, към хората, към поезията?
К.А. Да, любов към всичко…
М.Б. Ти си човек, който се занимава с благотворителност, даващ извънредно много подкрепа към млади таланти, към всякакъв вид изкуство и съм респектирана.
К.А. Да, трябва да мине през сърцето ти вълнението, не през джоба ти. За много творци минава през джоба. Ако не мине през там, те няма да се развълнуват. Това е разликата. Между тях и мен.
М.Б. Така е. Оценяваме го.
К.А. Това ти беше въпроса, нали?
М.Б. Да.
К.А. За финал избери още едно стихотворение от този „Етюд за притихване“. Да сложим една красива точка на днешния ден, на нашето утро, на нашите минути за култура.
М.Б. Отново импровизирано („Достатъчност“)
К.А. Благодаря ти. Аз ще отпивам от скорпионската ми чаша, подарена от тебе. Аз само добавям, че една от обичаните ученички на Венета Мандева гостува в минутите за култура, за да представим новата ѝ книга „Етюд за притихване“ – Милена Белчева.
К.А. Благодаря ти за откровенията и ти желая още успехи – поетични, житейски, творчески…
М.Б. Благодаря. Нежни и безметежни дни пожелавам на всички зрители. Благодаря за поканата още веднъж. Ето е дно календарче с пожелания за ползотворна и радваща година.
К.А. Успех и в следващите конкурси.
М.Б. Благодаря от сърце.
К.А. Приятен ден, уважаеми телевизионни зрители! Така завърши „Минути за култура“. Разговарях с Милена Белчева – една от съвременните варненски, български поетеси.
Варна, 13.11.2015
ТВ Черно море
Бъдете снизходителни, всичко се случи на прима виста и преди първото за деня кафе 😉
текст и кадри – личен архив Милена Белчева
