Милена Белчева

Без да съм в „лошо настроение“, а дори бидейки в усмихнато такова, реших да споделя няколко делнични мисли за празниците. Подобни усещания сигурно изпитват и признават мнозина, но да си излея и аз мъката до арменския поп. 🙂 А и то жена ли ще съм, ако не измрънкам? 😀 И така, най-после – почивам, след изтощителни работни дни и вечери. Да, ама не, както казваше един политик. Целият свят е обзет от една изкуствена еуфория на честитене на какво ли не, или вълна на депресарски дух „хич не ми е празнично“, или пълна апатия „Хм, кво – ден като ден“. Май повече симпатизирам на последното. 🙂

Не ми се мисли, какво ще следва около Нова година. То любов на килограм, то емпатия, то братство, равенство, мир и софри за чудо и приказ. Колажите с икони и еленчета бързо ще изместват тези с делфинчета, котенца и чашки с кафе. Статусите на триумфираща женственост или мъжество тутакси ще се сменят с такива за благоденствие по света и избирателна пропускливост спрямо желанията „не искам нищо за мен, само близките ми да са щастливи и здрави“. А  същите тези близки, вероятно са въвлечени в караници през ден или час и общуването е редуцирано до битовизми или причинява доста нездравословни неща. (Признавам, аз също не правя изключение понякога и съм наясно, че всеки дом си има прах и пушек) Но някак тази ударна вълна на внезапно умиление просто ме поваля. Прилошава ми от пожелания – „и нека Бог сбъдне всички твои мечти“. И какво следва след „сбъдването“? Нови желания и/или нови разочарования. Нали мъдрите хора казват „внимавай какво си пожелаваш“ и че „най-много сълзи са пролети от сбъднати мечти“. Тогава защо? Замисляте ли се за инерцията на пожеланията, макар и привидно чистосърдечни. Нали знаете за енергията на изреченото? Смятате ли, че е добро да налагате своята воля за някого, независимо че съвпада с неговата. А с Божията?
Сигурно и аз някога съм ръсила щедро неща в този дух. Помня, че една година писах послания и късмети за една книжарница във Варна, после тя ги разпространяваше в търговската мрежа, без да плати за авторството, но и по-добре. Все още ги виждам тук – там, дори в късмети към корите за баници. Както и да е. И да, рисувам камъчета с подобни пожелания, но както се казва „това е друга бира“ 🙂 Сега избягвам и най-често пожелавам „нужнослучвания“, защото знам, че каквото е нужно-ще се случи, със или без нашата намеса. И все пак – по-добре да не пречим 😉

Откакто се помня, повeчето празници асоциирам с думата излишество. Излишна суета за тоалети, за презапасяване с продукти и минимум един работен ден, прекаран в кухнята. „Нямаше нужда“ казваме, когато получаваме подаръци, но имаме ли нужда от всичко останало? Вече „празнувам“ Коледа различно. Веднъж ми се „случи“ в средата на август, тогава усетих Рождество, тогава имаше смисъл за мен, тогава я преживях и споделих с близки. Преди няколко години я прекарах на чаша ром в кафене, където изчетох едно sci-fi романче. Била съм „коледно“ в метъл бар с рок – група. На басейн. На разходка сама в гората. Предната Коледа бях на плажа с приятелка, всяка носеше домашни курабийки, бъбрихме кротко и съзерцавахме морето.

Тази, за първи път в живота си реших, да прекарам сама. Без да си покажа носа навън, без деца, без приятели, без семейство, съседи и роднини. Не ми е самотно, скучно и потиснато, напротив. Подреждам, простирам и карам цял ден на малко картофи, орехи, кафе и сладък хляб с портокал и карамфил. Запалих си сутринта нова свещ, украсих си семпло живата елхичка, почетох книжка. Реших да поздравя, докъдето мога, хората, с които съм „сприятелена“ и за много от тях не знам (почти) нищо. Иначе – за какво са ми просто като присъствие, без грам общуване. Избрах да си „спестя“ суматохата от „надяждането“ и стилистиката на „Вземи си още едно парче!“, „Ама опитай и сърмичките…“, „Как така няма да хапнеш месо?“ или „Еее, ти нищо не яде!!!“. Трогващите диалози на абсурда – „Искаш ли от тази салата?“, „Не!“,  „Добре, тогава ще ти сложа!“… Естествено, светът ще свърши, или най-малкото ще ме надвие циганчето, ако не ям за десерт и плодове. На подигравките, когато да не знам коя подред година повтарям, че „мед, млечни, ядки и плодове се консумират отделно и на гладно“ – не обръщам вече внимание. Всеки си има стомах и си носи отговорността за това какво слага и какво се вкисва в него. Споменавайки вкисване, това е и най-честото ни вътрешно психично състояние, маскирано от фондана от благи думи с крещяща неискреност.

За мен това са празниците – спокойствие или поне въздържане от напрягащи неща. Уморена съм от досадните препирни или неловко мълчание, от празните фрази или неизменни провиквания. От цъкането по телевизионните канали, бълващи медийната помия на бездарните журналисти и продуценти*(има изключения и кадърни колеги!), в търсене на нещо, ако не интересно, то поне приятно, отвличащо. Бъдни вечер бях на гости в семейно-роднинското гнездо, но по пижама и халат, с мокра от банята коса. Все ми е тая доколко е неуважително. Всеки се бе въоръжил с таблет, слушалки за радио, телефон, отдаден на есемеси, скайп и т.н. В някаква степен и аз съм пристрастена към съвременните средства за забавление и комуникация, но ми бе някак опорочаващо и не го проумявам. Този вечен стремеж да запълниш времето с още нещо. Този неоправдан култ към неосъзнати ритуали и несъхраняващи нищо, освен суетата, традиции.

Никой не съдя, нито се скатавам от домакинстване, нито давам модел, напротив. Все е рамка. Надявам се, че някой, обаче, все ще се замисли именно за този условен рефлекс, който сме си изградили и следваме около и през празниците. Уча се да разбирам, дори да не одобрявам нещо. Споделям трапези и се опитвам да се впиша в тази интимна атмфосфера. Обичам да ме прегръщат, заради самата прегръдка, при все, че се случва толкова рядко. Научих се да приемам и да се радвам на подаръци, с повод или без, не само да правя  жестове от моя страна. Доколкото мога, понасям тези периоди без особена съпротива. Просто ми се иска някой и мен да разбира и да уважава отношението ми. Да спра да слушам колко е неприлично да се излегна на леглото и да си чета, когато се гримирам – защо го правя, нямало нужда, защото съм си красива, когато ходя цяла седмица без грим – е, защо не съм сложила поне едно червило за цвят и т.н. Да ми се натяква „Няма ли да сготвиш поне за децата?!“. Ами не, няма, понякога искам да караме на „каквото има“, а и никак няма да се сърдя, ако някой от синковците и мен изненада с палачинки, например.

Сещам се за дзен-притчата и чашата с чай. Няма как да доливаме инертно в пълните чаши. Празникът „иска“ празнота, пространство -от „неща за правене“, излишни думи и емоции, неуместен патос, налагане на религиозни или лични условности, схващания, митологеми, суеверия. Преди драматизирах, че никой от десетките ми бивши семейни приятели не звъни от години дори да пита жива ли съм, камо ли за гостуване, но сега съм наистина радостна, че в близкото ми обкръжение са останали по естествен път единствено онези „двама-трима“, които винаги приютяват душата ми и чиято обич, знам, е безусловна. И както казвам, с тях самото общуване и самото им съществуване е празник. А Коледа – нека всеки я празнува така, както я разбира и усеща, каквото и да Е и да не е…

25.12.15

Текст и колаж-Милена Белчева

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

Умората ухае на мушкато,
премръзнало в напразно суетене.
Илюзията също ярко свети.
Разбираш, че зависим си, когато
прожекцията никой не отменя,
дори при непродадени билети.

Прехапва устни всяка съпротива –
светът не е хазарт и хороскопи.
Мастилото от страсти избледнява.
Посятото расте или загнива.
Сама вратата в тъмното се хлопва,
привидното обрекла на забрава.

И ражда тишина дъждът пороен.
Животът, взрян над тежката си лупа,
дошива търпеливо своя гоблен.
И всяко зло, си спомняш – за добро е.
Сърцето-огледало щом се счупи,
парченцата не режат, а са обли.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

Зает
Заето
Заети
Телефонът
Сърцето ти
Часовете
от изгрев до залез
и вселените между тях.
От юни до юни-
студено.
Зает
Заети
Заети
Погледът
Мислите
Коленете
от милост на милост
ми вливаш живот.
А аз го изплаквам-
бездомна.
Зает
Заети
Заето
Късметът
Маршрутите
и Небето…
Но стига за полет-
за да си спомня
колко са слепи
крилете ми.

*посветено

автор: Милена Белчева
снимка: личен архив
кадър: Найден Найденов

Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

* посветено

„…хайде тръгвам“ – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви смели – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна,
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се сред всички думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.

автор:Милена Белчева
изображение: интернет

* (из кореспонденция)

П.С.Това е едно от двете стихчета, номинирани в конкурса „По стъпките на лятото“. Видно е, че стъпките, рано или късно, биват милостиво отмити от хладните вълни на забравата, а мимолетните хартиени спомени не будят нещо повече от иронична усмивка, затова най-универсалното средство е да трансформираме тъгата в стихооткровения.
Пък каквото- такова и колкото-толкова

…и мигчета крада тебеприсъствие,
да прося предстоящи е излишно.
С копнежа си – до крайчеца на пръстите
в тих унес се опитвам да те вдишна.
Мълчанието прави ни безформени
и слети с празнотата нежнолика.
Разсипват се неслучените спомени
в бездънните покои на тъмника.
Блаженството в зениците ти вперени
присяда в чисто голите чаршафи.
Дори и да сме нямали доверие –
разбираме сами – животът прав е…
Желано паралелно съществуване,
в едно и също звездно настояще.
Приканвам те за сънища бленувани,
стрелките нелюбезно те отпращат.
Не мисля за причини и последици
и не е ли за обич твърде късно.
Жар-птицата топи в роса крилете си,
но само в огън може да възкръсне.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

                            Не оспорвам трагедията*. Съпричастна съм към тъмнослучванията, обърнали с хастара навън душите на волни и неволни потърпевши. Но в момента ще игнорирам значимостта и мащаба на личните и обществени драми и събития, било то в чисто битов или геополитически план. Най-малкото, нямам емоционален ресурс за това, а медиите достатъчно се фиксират съзнателно в точно определени ракурси на темата. Отзвукът в социални мрежи, блогове и сайтове също предизвика вълни, не по-малко бурни и инертни от тези на стихията. Попаднах на контрастни и провокативни мнения, призиви и жонглиращи с понятия, факти и догадки коментари. Внезапни демонстрации на атеизъм или богоугодни, според представите на личността заявления.

                            Но около други два въпроса гравитират мислите ми. Защо ни обединяват Страха, Болката и Драмите, а не сме така единни и приемащи светлите моменти в условно нашия или чужд свят, живот? Готови сме да изпратим 20 sms-а, а някои дори се фукат с тази си благородна проява, но не и да се усмихнем без ирония на непознат, да приемем неочакван жест , без да проявяваме мнителност за мотивите, да споделим без патос, но от сърце радостта от дребните изяви и успехи на хора, които не са от нашата компания, кръвна група, вяра, принадлежност? Защо сме благодетели в моменти на Хаос, а не съумяваме да съзрем единността си и красотата на хармонията, да живеем в нея, а не да се борим с бяс за постигането и`? Тя не е постижение, а състояние. Да си трошим нервите, за да си осигурим спокойствие. Да заглушаваме с крясъци, за да бъдем чути? Да бъдем агресивни с децата си, за да ги накараме да бъдат кротки? Не е ли парадоксално и абсурдно? Мога да продължа много, следвайки тази стилистика, но е излишно.

                            Защо се самонагнетяваме, в опит да съберем максимум верни отговори на въпроса кой е виновен за това или онова, а не се отдръпнем от ситуацията, за да видим, че именно ние сме в нейния епицентър. Да, всичко това се случва като принцип на проявление по Божията воля, но именно в отговор на собственото ни напрежение и невежество, а не като наказание или сбъдната поличба. Както казва един приятел-„Господ не би си развалил маникюра”, допълвам – с нашите дребнотемни  жалвания, глупосюжетни филми и резюлиране на щения и молитви, красиво потопени във фондана на земните благоценности .  Не е ли най-естественото нещо този порой, събирал изпаренията на окървавените ни от алчност мисли и чувства? Не сме ли зазиждали всички пролуки в себе си с отрицания на това или онова и градили бентове от страх, в опит да съхраним всичките си лични „важни неща”? Не сме ли нарушили трептенето на въздуха и променяли посоката, размахвайки вещо пръстче с назидание? Когато готвим в тенджера под налягане, парата се кондензира  и задушеното започва да омеква. Можем да оприличим нашето затворено съществуване на такава тенджера, в която живеем под напрежение. Неизбежната поява на капките идва именно, за да ни смекчи, защото няма как да обсебим цялото пространство.

                          Наскоро, докато се разхождам из варненските улици, вдишвайки упойните благоухания на юнските липи, чувам една женица да споделя с приятелките си – „Мен пък винаги ме е яд. За всичко”. Не зная дали това заявление беше по или извън темата, но изказването и бе толкова показателно, че спокойно мога да го преведа в пример тук за това каква е природата ни. Вътрешно сме толкова замърсени, че нито един потоп не е в състояние да ни пречисти, ако ще да ни помете до един в своята милост, която ние наричаме безпощадна стихия. Но стихията сме именно хорицата, всеки един от нас, е причината, която я импулсира. Готови сме да спазваме всевъзможни диети, да се прехласваме по мантри , да извайваме естетични тела, но естетиката и екологията на душата и духа ни е напълно непозната. Изграждаме се, надграждаме се, но нямаме опорна точка и темелите ни са забити в свлачището на ефимерния ни свят. Заливаме с бетона на надеждата мъртвите плодове на своя опит. Пристъпваме важно по пода на глупавите си разбирания и прояви. Изземваме въздуха, като трупаме мечти, стремежи, знания, планове, рецепти за щастие, идеи, вещи, очаквания, претенции, мнения, схващания, принципи, убеждения, достигайки тавана на наивността си. Колко биха могли да издържат стените ни, без да се срутят и да ни затиснат? И изобщо-по-сигурни ли се чувстваме между тези стени? По-лесно ли намираме истината в ограниченото от волята ни пространство? Толкова бързаме да живеем, че забравяме да живеем.  И изобщо, е ли е животът, онзи нищожен лъч, видян през процепа на сетивата ни? Не сме ли сами по себе си много по-голям катаклизъм, отколкото природния такъв? Кое сме-формулата или резултата? Но думата бе за пороите…Ако политиците ни знаеха колко са безценни за проглеждането ни тия потопи, сигурно щяхме да плащаме данък и за тях.

                            Написаното не претендира с никакви аналитични или журналистически достойнства, изразява единствено един вътрешен поглед навън. Имах нужда да освободя напрежението по този начин днес, пиейки кафе в Студио 21, докато чакам да опаковат една картина. И си мисля -цял живот чакаме най-добрата опаковка, вероятно, за да скрие ужасяващата ни същност, ако можехме да я изпитаме в цялото безумие на човешката изява. Човечетата отдавна са приели да бъдат лашкани по траекториите на измисленото време между идеята за своето величие и на (не)осъзнаването своята нищожност. И сигурно след всички лабиринти и озъртания, умората ще приспи съпротивите ни и оковите ще паднат сами, за да прекрачим прага на Дома. Или?

Милена Белчева

А сега, в тишината на празната стая, просто искам да прегърна някого.

* Визирам трагедията с наводнението в кв.Аспарухово-Варна