Tag Archiv: чувства

Вместо молитва

Успокой се, душа! Колко кръста – все чужди понесе?!
Непосилно е даже своя собствен да влачиш нагоре.
Пътят става пред теб все по-стръмен, самотен и тесен.
Утаяват се в мрака неизбежно тъга и умора.

Успокой се, съдба! Разпродадоха всички билети,
ще се падне на всеки по парченце житейска отплата.
Угнетеният дух в непрогледната нощ ще засвети,
на щастливия пътник ще притихнат унило веслата.

Успокой се, дете! Не плачи за неща безполезни.
И не стискай в юмруче отмъстително камъка хладен.
Този свят срещу теб ще е често нелепо изплезен,
ала който заплашва, най-накрая остава предаден…

Успокой се и ти – недостигнал следите господни,
ще зараснат нозете и кръвта ще засъхне без време.
И самият живот ще се влее в земите безплодни,
и ще знаеш, че него – няма кой, нито как да отнеме!

март 2013

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

999714_10200804284724204_1505021740_n

 

Многоточие между два бряга от думи

И болка бях, и сладостна нега,
но някак същността си не откривах.
В канал нечист засмуква ни света
и е излишна всяка съпротива…
Еднакво уморяват всички страсти,
в хармония привидна от контрасти.
И щастието, казваш, е беда,
а всякоя трагичност е красива.

Дали загубих слух за новини,
но стана ми деня безинтересен.
В кръвта нахлуват хиляди вини,
в ъглите на страха избива плесен.
Понякога на мислите на кея
се взирам примирена и немея.
Усмивката ми с устни улови
тъй дълго се е питала къде си…

В живота преживях какво ли не,
но в трудните моменти все сама съм.
Една тъга в душата ми преде,
към истината онзи път безгласен.
И аз вървя – през спомени и дати.
Но спирам щом усетя нужността ти –
да поседя на твойте колене,
докато вън ръми и ни унася…

*посВетено

автор: милена белчева
изображение: интернет

 

10314467_726124164145452_769152093888053542_n

 

 

Равновесие

 

Голямата стрелка на мисълта ни,
описва тази скучна траектория
на чувствата ни дребно-измеримите,
увиснали на малката стрелка.
Минава секундарникът – неволя
с привидно равнодушие отгоре им
примигва с тъмни клепки и въздъхва
живота между „после“ и „сега“.

И крачим през понятия и цифри,
пристъпваме на заден от съмнения,
притичваме към поривните щастия,
забиваме се в стълбове – вини.
Ту правим отегчителни гримаси,
ту нервничим, готови за сражение.
И някак светофарно ни дресира
страхът ни между „спри“ и „премини“.

Задвижва ни инертното махало.
Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,
се борим за спокойствие чрез крясъци.
Откупваме душите си с тела.
Какво е паметта ни – изневяра.
Къде ни има – в светлите отрязъци,
когато се обичаме за кратко
в антракта между „сбогом“ и „ела“.

Драскулки по ръба на циферблата.
Това сме – силуетни очертания
на някакво измислено величие,
родено през самотни часове.
Но стигне ли умората предела,
удавени в пречистващо мълчание
ще почне да покълва вечността ни,
а времето предадено ще спре.

9.3.13

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

1512749_565081256916411_603032209_n

Отпътуване

Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.

 

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

1383873_10201316917419701_288659153_n

Избирателна пропускливост

То беше пиршество
и бях за тебе
най-сладкото от всички питиета.
Гуляй безспир! Но беше ли потребен
или бе просто част от етикета?

Тържествен миг, изпълнен с ненасита…
В менюто с най-отбраните мезета
бях първа аз, но ето днес се питам-
как минахме внезапно на диета!?!

Отпиваш ме, но май ти киселея.
Натрупа от въздишки килограми.
Онази жажда мачовска къде е,
бродирала със белези врата ми?

Завърна се с рецепта променена-
да бъдеш с мен не ти е здравословно
Изпосталя… Но съм ти забранена!
За кратко ме поглеждаш.
Безлюбовно…

В ръцете ти животът ме поднася,
но с жест показваш, че до мен не ти е.
Дано да седне друг на мойта маса.
Да го заситя.
И да ме допие!

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1622852_580446885379848_462493498_n

Есенни ескизи

Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
в тайните димящи на плътта ми,
да заглъхне всеки стон и звук,
да издъхне всяка лоша мисъл.
В хладните улуци да остане
само тънка паяжина мъдрост,
спираща въздишките отчаяни…
През септември отнеси ме с вятъра,
отведи ме с полета на птиците,
там където винаги ни има,
там, където….
През октомври също…

Наметни ме с нежно обожание,
и гали нозете изтощени,
газили в следобедите късни
локвите на летни акварели…
Нахрани ме с резенчета слънце-
късно и тръпчиво като дюля…
И не казвай, че ни беше хубаво,
с мен бъди сега
и през ноември…

Само с поглед повали ме в шумата,
женските ми страхове разкъсай,
и притискай устни в сладостта ми.
По пулсиращите слепоочия се плъзвай,
по извивката изящна на гръбнака…
Полегни, избягал и от себе си
в шарената сянка на бедрата ми…

Пропълзи ме с пръсти като паяче,
и ме просълзи от умиление…
Да усетя в сънените шепи,
мекотата обла, топлинката,
аромата фин на диви кестени,
от сланите лепкави спасени,
от очите чужди да ме пазят…

Пусти пейки…Глухи часове…
Но не тръгвай…с мене презимувай…
Целуни ме в рижите треви,
захапи ме по вратлето, по брадичката,
засмучи къпините свенливи,
вдишай ме дълбоко и изпий,
като медно вино…като истина.

И се стичай ласкаво по кожата,
съживи ме, разведри, попей ми
като тих дъждец по керемидите…

Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
за да зазори
в душата ми…

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1555497_580481685376368_1598725504_n

Неделно те придърпвам върху себе си

Неделно те придърпвам върху себе си,
усмихнато те вплитам
в следсънни нежнощения.
А ти се взираш в слънчевите зайчета,
които неусетно са се вмъкнали
през тънките завеси на деня
и топло осветяват раменете ми.
Примирам от изящното на пръстите,
рисуващи по мене петолиния,
а тръпките-разбягали се ноти,
със устните превръщаш в цветомузика,
която с пролет мислите гримира.

Отпивам те с искрящо наслаждение,
въздъхвам те с разтапящо примирие.
Възкачвам бавно сенчестите хълмове,
в пулсиращия мъх по тях потъвам.
Завиваш ме със сладостно безвремие,
и ме засищаш с миг великолепие.

И мъдра безразсъдност ме превзема.

Заплиташ портокалови цветчета
в уханната игривост на косите.
Пречистваща вълшебност.
Възторжена покорност.
Начало, чийто край е удивителна!

Немея от неказани следдумия,
по знамето на гордостта извезани.
Най-силен-в свойта мъжка уязвимост!

Неделно те придърпвам върху себе си…

06-03-2011
Автор: Милена Белчева
Изображение: интернет

 

1011401_570740926350444_1097893434_n