Голямата стрелка на мисълта ни,
описва тази скучна траектория
на чувствата ни дребно-измеримите,
увиснали на малката стрелка.
Минава секундарникът – неволя
с привидно равнодушие отгоре им
примигва с тъмни клепки и въздъхва
живота между „после“ и „сега“.
И крачим през понятия и цифри,
пристъпваме на заден от съмнения,
притичваме към поривните щастия,
забиваме се в стълбове – вини.
Ту правим отегчителни гримаси,
ту нервничим, готови за сражение.
И някак светофарно ни дресира
страхът ни между „спри“ и „премини“.
Задвижва ни инертното махало.
Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,
се борим за спокойствие чрез крясъци.
Откупваме душите си с тела.
Какво е паметта ни – изневяра.
Къде ни има – в светлите отрязъци,
когато се обичаме за кратко
в антракта между „сбогом“ и „ела“.
Драскулки по ръба на циферблата.
Това сме – силуетни очертания
на някакво измислено величие,
родено през самотни часове.
Но стигне ли умората предела,
удавени в пречистващо мълчание
ще почне да покълва вечността ни,
а времето предадено ще спре.
Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.
Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
в тайните димящи на плътта ми,
да заглъхне всеки стон и звук,
да издъхне всяка лоша мисъл.
В хладните улуци да остане
само тънка паяжина мъдрост,
спираща въздишките отчаяни…
През септември отнеси ме с вятъра,
отведи ме с полета на птиците,
там където винаги ни има,
там, където….
През октомври също…
Наметни ме с нежно обожание,
и гали нозете изтощени,
газили в следобедите късни
локвите на летни акварели…
Нахрани ме с резенчета слънце-
късно и тръпчиво като дюля…
И не казвай, че ни беше хубаво,
с мен бъди сега
и през ноември…
Само с поглед повали ме в шумата,
женските ми страхове разкъсай,
и притискай устни в сладостта ми.
По пулсиращите слепоочия се плъзвай,
по извивката изящна на гръбнака…
Полегни, избягал и от себе си
в шарената сянка на бедрата ми…
Пропълзи ме с пръсти като паяче,
и ме просълзи от умиление…
Да усетя в сънените шепи,
мекотата обла, топлинката,
аромата фин на диви кестени,
от сланите лепкави спасени,
от очите чужди да ме пазят…
Пусти пейки…Глухи часове…
Но не тръгвай…с мене презимувай…
Целуни ме в рижите треви,
захапи ме по вратлето, по брадичката,
засмучи къпините свенливи,
вдишай ме дълбоко и изпий,
като медно вино…като истина.
И се стичай ласкаво по кожата,
съживи ме, разведри, попей ми
като тих дъждец по керемидите…
Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен,
за да зазори
в душата ми…
Неделно те придърпвам върху себе си,
усмихнато те вплитам
в следсънни нежнощения.
А ти се взираш в слънчевите зайчета,
които неусетно са се вмъкнали
през тънките завеси на деня
и топло осветяват раменете ми.
Примирам от изящното на пръстите,
рисуващи по мене петолиния,
а тръпките-разбягали се ноти,
със устните превръщаш в цветомузика,
която с пролет мислите гримира.
Отпивам те с искрящо наслаждение,
въздъхвам те с разтапящо примирие.
Възкачвам бавно сенчестите хълмове,
в пулсиращия мъх по тях потъвам.
Завиваш ме със сладостно безвремие,
и ме засищаш с миг великолепие.
И мъдра безразсъдност ме превзема.
Заплиташ портокалови цветчета
в уханната игривост на косите.
Пречистваща вълшебност.
Възторжена покорност.
Начало, чийто край е удивителна!
Немея от неказани следдумия,
по знамето на гордостта извезани.
Най-силен-в свойта мъжка уязвимост!
Неделно те придърпвам върху себе си…
06-03-2011
Автор: Милена Белчева
Изображение: интернет
