Tag Archiv: вдъхновение
Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
„Земята не е място за пристигане,
а само за събиране на ято“
В.Христова
Земята ни е временно убежище,
скрепено от легенди и представи.
Пердетата пред нас, макар и мрежести,
възпират яснотата и простора.
Истинността-прозрачна като нежност е.
Но в шеметни илюзии ни дави,
завързала нозете ни със тежести,
самата неизбежност, че сме хора.
Петмезна гъстотата ни, единствено
привлича рой мухи, за да я смучат.
Изгубваме се в опит за взаимности,
прегръщаме гранитени контури.
Пред ласкавия поглед хладно кимваме.
Складираме мечти за всеки случай.
Сушим протрити вери на простирите.
Животът ни е пуст, макар и бурен.
Когато са напълно празни дланите,
извайват онова несътворимо.
Тогава всички гладни са нахранени,
защото нещо друго ги засища.
Сега сме тук за кратко съзерцание,
в привидната утеха, че ни има.
До онзи миг завръщане в безкраите,
в покоя си на същности предишни.
Милена Белчева 2013
Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?
* Cuique suum – Всекиму своето /лат./
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство.
Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо.
Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах
от огърлицата на дните, в които глътка радост имах.
Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам
копнежната тъга и нежност, която недочуто стене.
Не мога да усещам чужда една вселена – твърде близка,
една прашинчица вълшебство, каквото всъщност си за мене.
Остава кротко да сънувам усмивката ти – рядко цвете,
а с утрото зад хоризонта с превързани очи – отплувам.
Щастлив си в своето пространство и друга светлинка зове те –
единствената животворна, която вечно си жадувал.
Последна лъчинка надежда душата ми сега пролазва.
Увисва тежестта на мрака, пристегнат в примката на клупа.
Най-хубавото е, че в мен е – и есенно, и райски празно.
И скоро милостив снежецът безследно, знам, ще ме затрупа.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Нека е мирно, безмълвно и пусто.
Кой светлотайнство с тебе изпрати?
Хвърлям сакото на зимните чувства.
Есенно шепна: Благодаря ти…
Днес си отдъхвам от себе си даже,
стихват сълзици в мрака проляти.
Свличам на своите мисли багажа.
Ти си вълшебство. Благодаря ти!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.
Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.
В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.
Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.
А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Обикнах полъха ти есенен,
скрежинките в косите спящи.
Сега светът безинтересен е,
лишен от свойто настояще.
Събирах в миговете пролетни
светулки от смеха ти цветен.
Не знам кога вкова неволята
на сетния ми кръст ръцете…
Горчат вините ни допуснати,
но ги отпивам и за двама.
Не мога да докосна устните,
дори в сълзите ми те няма…
Но още в мен трептика пламъче,
с дима си болката отнася.
И все тъй близък си ми, само че
прегръщам те – с ефирността си.
Така е, казваш, по-естествено
и чист е досегът безплътен.
А спомените – тежки кестени
не спъват никого по пътя.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Така и не дописах тази книга.
На чувствата ще хвърля черновите.
Каквото съм научила ми стига,
каквото не – добре, че не попитах.
Ще рукне тишината милостиво,
смекчила сетивата ми – фосили.
Искрица от битийното огниво,
в сърцето ми, тъгата ще усили.
И в нея ще догарят всички стари
тежнения и трепети напразни.
Димът на неизбежните пожари,
ще ми смъди и гърлото ще дразни.
Ще кашлям до премала, ще се давя
в горчиви струйки, скулите пресекли.
Домът ми ще ме чака изоставен
и ще се преродя, но пак в човек ли?
Кълбото от илюзили разплела,
ще зърна ли иглата в купа плява?
Умората, достигнала предела
с последната сълза се изпарява.
21.07.13
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Гални ме закачливо с пух от облаче
и в мъркащо безвремие кротни ме.
В изтичащия миг не искам повече,
достатъчен е полъхът интимен.
А чувствата-искри-какво ли значат те,
щом литват като сенки мимолетни?
И после дълго стискаме клепачите
с илюзия, че в мрака ще просветне…
И нека прероси покой след сушите,
пропукали битийните ни вени.
И да замра, в усмивката ти сгушена,
в прохладата на сладостно забвение.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
