Милена Белчева

Утрото, топящо се в лавата на деня, като една неизменна част от всичко случващо се ме приема в своята прогнила лодка, без тайнствени обещания, упътващи знаци и интуитивни прозрения.

Кафето-съпътстващ ритуал, превърнат в свещенодействие, глътка преживени несъответствия и захаросани празнословия, без които не можем…

Стъпките на времето, след което препускаме със спортна злоба, в жалките си опити да го догоним…Да достигнем нещо, което не съществува.

Сънищата, които ще измислим, мечтите, които ще си подарим, любовите, в които ще се препънем..

Топлината на едно свръхволтово докосване, последвано от нечовешката ледност на безразличието.

Вдъхновението и рутината.

Онази необеснима ревност, която те кара да слушаш Пърпъл, отново и отново. Цветната въртележка на битието…

Отхапвам от ябълката на момента, преди да е отлетял и се питам:

Къде е посоката?…

автор: Милена Белчева

из „Ванилено небе“

изображение: интернет

Смаляваш се, заключен в убеждения,
а вътре в теб умората расте.
Поглъща пътя цял – неосветения
и трескавост поражда – на къде?
Към тази ли инертност, към онази ли,
щом всеки нов мотив ще измени?!…
Душата паразитно са пролазили
събудените сенки на вини.
Безжизнените сокове замръзнаха,
стъблото се преведе и една
тъга необяснима дави въздуха
с лилавите си мохерни влакна.
Безвидното единствено е видимо,
но взираш се за дума и клеймо.
И лупа е беззначното ти минало
и мисълта – какво ли би било…
Ала къде си днес след много бързане –
самотен, неразбран, неоценен…
Прегръщаш ли с ръцете си завързани,
обичаш ли с откъснато сърце?
Или оставяш немите си призраци
ехидно да се кискат до зори?
От себе си тръгни, съвсем наблизо си.
към извора на утрото тръгни.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет