Милена Белчева

посветено

Мъжете охладняват с есента.
За зимата не ми се мисли даже.
Косите по инстинкт ще разплета –
да не премръзна в сянката на плажа.
Пресипналата нощ ще приюти
сиротните ми спомени за вяра.
Но чувствата пред пътните врати –
с невъзмутима трезвост ще разкара.
Ще тръгнат в неизвестното и те.
Смирено светлината ще покълва.
И щедро ще разкрие деколте
най-чаканата истина безмълвна.

Животът милостив ще окоси
на троскота от спомени – полята.
Ще трепнат тихо слънчеви брези,
докоснати от нежност непозната.
Кръвта като тъга ще изтече
и бликне само обич безметежна.
И утрото ще смигне със оче,
учудено светът ще вдигне вежда –
осъмнал в благодат и зарево,
надраснал всеки порив безразсъден.
Покой, възторг и сбъднатост – ведно.
Прошепвам със сърцето си: Да бъде!

автор: Милена Белчева
изображение: личен архив

Светът се скри зад пясъчна рътлина,
полепна прах по мътните му склери.
Със себе си отдавна се размина,
в посоките безброй не се намери.

Не търсеше простор, а само стряха
и луташе се бос и любопитен.
От взиране и жажда потъмняха
съвсем онези сенки под очите.

Понякога предаден от умора,
разбираше, как всичкото е нищо.
Но паметта запълваше догоре
вкопалите го здраво коренища.

Отказа да свали на страховете
и грешките си кървавата дреха.
В градините, където мъдрост свети,
зарАзен и нечист – не го приеха.

А вече го сърбеше нетърпимо
от тварите всепъплещи и глухи,
протъркали на времето килима,
от битки и падения, разрухи…

Светът въздъхна тежко и зачака
смиреното в мига слънцестоене.
Не съм всевишна, да отлъча мрака,
но нека му олекне днес-без мене.

14.7.13

автор: Милена Белчева

изображение: интеренет