Ретроспективно
Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!
Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?
И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.
Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.
Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.
С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.
Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.
И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
