Tag Archiv: водорасли

Национален конкурс за Поезия „Добромир Тонев“ 2013 (Награда Радио Пловдив)

1922069_586693281421875_943792941_n

 

 

 

Психолог, журналист и филолог обраха наградите в Третия национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”

Психологът Катя Стоилова от Пловдив е победител в Третия национален поетичен конкурс за поезия „Добромир Тонев”. Нейни стихове журито в състав професор Огнян Сапарев, писателят Йордан Велчев и поетесата Станислава Станоева единодушно е класирало на първо място в поетичната надпревара.

Второ и трето място отидоха съответно при журналиста от София Владислав Христов и пловдивския филолог и преводач Катя Белчева.

Наградата на Радио Пловдив за творба, посветена на Добромир Тонев, получи Милена Белчева от Варна.

Бяха връчени още две специални награди. С екскурзия до Гърция от туристическа агенция „Ана Травел” беше премирана Елена Денева от Полски Тръмбеш, а нощувка и вечеря за двама в хотел „Одеон” в Пловдив спечели Дора Господинова от Стара Загора.

Филологическият факултет на ПУ „П. Хилендарски” връчи също своя награда за първи път тази година. Тя отиде при студентката Ралица Димитрова от Ямбол, която следва „Българска филология” в ШУ „Епископ Константин Преславски”.

Отличията бяха връчени на официална церемония снощи в книжарница „Хермес Централ”.

96 поети от цяла България на възраст до 45 години се включиха в поетичната надпревара.

източник: Пловдив.бг

 

Това е стихотворението ми, номинирано от изпратените творби:

 

Пристанище за мъртви хоризонти

 

Годините ми – тъжни раковини
животът ще изхвърли на брега.
Случаен скитник щом през тях премине –
в душата му без глас ще изтека.
Навярно той за миг ще се заслуша
в накъсаното ехо, неразбрал,
какво е да отпиваш само суша,
когато си до немощ прижаднял!…
Какво е да сънуваш платноходи,
чиито преход никой не призна,
а денем да си с мачтов връх, прободен –
до дъното на сетната вина.
Навярно той за вечност ще забрави:
русалките – илюзии дори,
жаравата от страсти и представи –
на пясъка сама да догори;
до болка хоризонтите препасли,
посоките, в които се плета;
превръзката от неми водорасли,
прикрила пред зениците света;
шума на неспокойните талази,
от дъното довлекли страхове.
Едно весло – надежда ще запази
към утрото покорно да гребе.
Че другото са просто лакърдии,
коя била съм някога, преди…
С усмивката си, знам ще ме завие
и кръст скове от гнилите греди.
Под който ще издъхне гордостта ми
и светло ще се пръсне пепелта
на всичките безброй човешки драми.
И Тайната сама ще преведа…

 

автор: Милена Белчева