Остана ли в нас памет и спомен какво означават истинските чувства, или вирусът на съвремието унищожава поголовно всичко, част от естеството на човешкия ни вид? Моето убеждение и най-вече усещане, е че непосредственото общуване никога няма да бъде изместено от технологиите, независимо, че тенденциите опровергават това. Засега. Може би съм утопист и наивник, или? Вярвам в красотата на мълчаливото споделяне на любовта, но и в тази – на интелигентния, смислен разговор между емоционално зрели хора.
Защо спряхме да се забелязваме? Възприемам се като достатъчно привлекателна и ценна личност – и като визия, и като интелект, и като умения. Но това е напълно беззначно, ако просто минавам като призрак по улиците, тъй като всички са забили нос в технологичните си джаджи и дори не виждат усмивката ми в поздрав. А в мен няма желание да се натрапвам някому, избрал друг начин на живот и общуване.
Какво се случва днес – изразяваме симпатиите си, противоречията си, или „късаме“ с някого виртуално, а не очи в очи. Разчитаме на емотикони, а не на изразени свободно истински емоции. Много по-лесно е да бъдем реактивни с гневно, нацупено или безмълвно анимирано човече, отколкото да приемем правото на другия да има различна гледна точка и да изслушаме търпеливо неговите мотиви и аргументи. При тези случаи, много вероятно е, да научим нещо полезно, да видим как ни възприемат отстрани, а не да робуваме на ценността на самомнението си. А любовта, доколкото съществува като състояние и проявление в човешката ни сфера, в същността си е именно Единение, Приемане, Споделеност. Защо предпочитаме да изграждаме близост не длан в длан, дъх в дъх и сърце в сърце, а чрез посредничеството на външни средства за комуникация – телефони, имейли, социални мрежи?
Защо крием истинското лице на душата си, в опит да я съхраним от съкрушението при евентуален отказ или неуспех с някого, получен директно, при действителен контакт? Страх ни е да бъдем уязвими, нелустрирани, неприети? Но нали точно чувствителността ни, нашите специфики и дребни несъвършенства във визия или навици, са едновременно и наше очарование, което привлича партньора ни и околните? Защо някои хора – и подрастващи, и с по-дългогодишен житейски опит, предпочитат да си разменят палави съобщения и снимки, вместо да изградят емоционална близост помежду си, вместо да се наслаждават един на друг чрез докосване, съзерцаване, разнеженост…? Нали всеки от нас е като един настръхнал таралеж, които осъзнато или не, копнее да бъде погален, приласкан?
Защо предпочитаме да документираме живота си, вместо да го изживяваме – осъзнато и с благодарност? Опитваме се да уловим мига, но всъщност той улавя нас. Предполагам че едва ли има някой, който да не е оценил преимуществата на технологиите и огромните възможности, които ни предоставят. Само че, тези привилегии обсебват вниманието ни, изместват фокуса ни от действително важните неща, превръщат любовта и интимността в разменна монета. Да, вече сме свикнали така. Живеем с някого по навик. Приемаме го като поредната временно служеща вещ. Склонни сме да търсим винаги нещо по-класно, по-интересно, по-развличащо, по-привлекателно. Докъде ще продължи тази ненаситност? Индентифицираме се с мега яката придобивка, чрез която ще изглеждаме по-куул, с която ще проследяваме живота на супер модели, ще получаваме топ изгодни оферти…
Но готови ли сме да платим цената на отчуждението, приятели и някой дава ли си сметка колко безмерно висока, всъщност, е тя?
автор: Милена Белчева
идея и реализация на скулптурата: Гали Лукас и Каролине Хинц
източник снимка: http://www.highviewart.com/
No Comments