Милена Белчева

Не ми подарявай крила – нямам нужда от полети!
Небето е грим за безброй уморени очи.
Не взимай багаж, който тегли надолу. И моля те,
щом искаш простор – хоризонтите сам заличи.

Нима провинен ще наказваш живота си в ъгъла,
че все изостава или безвъзвратно тече?
И теб същността му безлика докрай е изпълвала,
преди да застинеш в откъснато звездно парче.

Но бродник си днес в лабиринт от следи и понятия
и всяка посока е път към триглавия змей.
Яви се сама мъдростта, но инертно отпрати я
в света, който вечно смирено пред нея немей.

Прие ориста, свободата остана отказана.
В зениците още е впито парченце стъкло…
Хвърли този прашен забравен хербарий от вазата.
Издишай докрая, каквото е вече било.

Нали пренощува в бордея на земното щастие,
танцува с трофеи, с мечтите на воля гуля?
Сега се пусни безметежно към изгрева прасковен,
пробудил с любов окосените тихи поля.

Reti ventos venari (лат.)- Да ловиш с мрежа вятър
15.12.13

автор Милена Белчева
снимка: интернет

Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет