автор: МИЛЕНА БЕЛЧЕВА
снимка корица: ВЕЛИН ПЕТКОВ
предпечат: МАРИНА СТАЙКОВА
колажи: ЖИВКО ПЕТРОВ
издател: ИК СТЕНО, 2007
цена: 5,50 лв.
За поръчки : контакт за връзка
„Радостта, любовта, живота и другите...
Това, което ти предстои да прочетеш е хроника на една гореща любов.
Ама съвсем истинска, непокътната от времето, не размествана от
пространствата, нечувствителна към хорското недоумение, порастнала от дълго очакване, „необяснимо тревожна”, пълна с цветни, уханни спомени…
Слушам Синатра и се подсещам отдавна известна истина, „когато си на
седемнайсет… да, това са много хубави години…” Така лесно е да си мечтател,
фантазьор, неразбран, бунтар, безумец, лудо влюбен, да лъжеш, да спиш на плажа, да избягаш от вкъщи, да си гризеш прясно изпечен сладкиш на автобусната спирка при – 10 градуса, да бъдеш „crazy diamond”, да вярваш в каквото си искаш… Времето обаче се случва и ти трябва да се движиш, да не спираш, паднеш ли, да се изправяш, да се поизтупаш и пак ….
„Пътища много.
Няма верни и грешни посоки
Има просто различни избори, различни последствия
и възможности.
И различни хора…
Досущ като другите.“
Как оцеляваш когато времето минава? Как да не те спрат разочараванието, духовната непоследователност, стаените предубеждения, страхът…?
Как да продължиш да изпитваш наслада? Как да превърнеш спътниците в живота
си в съучастници на убийствената ти страст към необикновенната красота , на
обичта ти към самата страст, на възпламенителната лудост, която струи от всяка твоя крачка, от всеки жест и поглед. Лудост е да не те следва човек, загубено времето когато не си наблизо. Лудост е да те няма, да не си жив, да не палиш пожари край себе си…защо да порастваш иначе, защо да примамваш другите, защо да създаваш собствени деца?
Поглеждам морето зад компютъра ми, мрачно, стаено, пълно с копнеж, любимо,
променя цвета си също като очите ти, „кой знае какъв е…?” Истинският цвят на
море? Всичките отговори имат въпроси, повечето въпроси изпитваш преди въобще да си готов да ги зададеш. По късно идва познанието и всеки вярно зададен въпрос ти се отблагодарява, задето си бил толкова дълго вглъбен, че да попиташ….
Дали смисълът на живота…
Не е скрит в предстоящите емоции, в неочакваната радост, в предчувствието за
щастие?…
Ето такива мисли събира тази малка книга. Пълна е с необикновенна сетивност, със силна радост и рано появила се мъдрост.
Вече казах, хроника на една дълбоко чувствена връзка с живота. Любов към самата любов, космическо любопитство към насладата, пълно отдавне и сливане с онзи така обичан любим…
Никога като другите
Никога безцветна
Никога не обичаща,
възхитително пълна с идеи, изумително вдъхновяваща
Всичко това, така характерно за моята скъпа приятелка, която събра воля и
смелост да порастне без да спре да се вслушва във вътрешните си въпроси, без
да спре да ги измисля, въпросите най – неочаквани и неравноделни към всичките отговори, на които се натъква. Това филигранно създание, извънредно красиво и физически и духовно, с което ме събра детството и така ще бъде!
Не мога да не го кажа: „Обичам те много и се гордея с теб!”
Тази книга разказва за възторгът, насладата и любопитството, които създават
пълният триумф на женската природа!“
СВИЛЕНА ВРАНГОВА
Предоставям на Вашето внимание и няколко стихотворения, включени в стихосбирката:
Една жена на тридесет години
Една жена, която има зад себе си не ден, ни два,
а спомен във гръдта е свила за цели тридесет лета.
Когато устните познават на толкова мъже вкуса,
но истински я оценяват и жадни те за друг не са.
В мига, когато тя самата онази мисъл заличи,
че песента ѝ е изпята и нова няма да звучи.
И дланите ѝ наранени усетят топлия покой,
защото са благословени да вършат добрини безброй.
Когато мъдро превъзпита сърцето си да не скърби
и види истината скрита и в най-печалните съдби –
тогава тя е най-щастлива и слънчев прах навред вали
и адски много ѝ отива да е на тридесет, нали?
Успехът предано я следва и в тъмни нощи я теши,
дори да бъде най-последна – по пътя пак ще продължи.
Повярвала в мига, ще носи билет към приказни места,
ключа към вечните въпроси и тайните на младостта.
На тридесет ли е жената, очите царствено блестят
и вдигнала си е цената до тази на живота свят.
Излъчва нежността на цвете и аромат на скъп парфюм,
не вярва в ничии съвети, постига всичко с хъс и ум.
Вина не търси и разплата – какво и кой е взел и дал,
прегърнала е свободата – най-ценния си капитал.
Когато всички си заминат от пищното ѝ тържество,
когато свещите изстинат (дано след време да са сто),
остава тя – несъвършена, по чехли и с протекъл грим,
но сбрала цялата Вселена в духа си непоколебим
с най-хубавия си подарък – една усмихната следа,
събрала силата и чара на тези тридесет лета.
Какво ми е?
Душата ми душа бере,
но си мълчи на топка свита.
Той няма да ме разбере.
Защо ли упорито пита
КАКВО МИ Е?
Ами таквоз-
отчаяно вървя нагоре
по тъничкък невидим лост
и в мислите си луди споря
със себе си.
Нали така се ражда истината, казват.
И спорейки плета крака
и бързам да си плюя в пазвата.
Е, и да падна, все едно
не ще да е за пръв път-просто
миг болка,
кърававо петно
и пак в началото на лоста…
Живот на пръсти извървян,
изпълнен с диворасли спомени.
А той-учуден и припрян
ме пита
всеки път
какво ми е!
Смяна на сезоните
Подгонени от вятъра мисли.
Мирис на зелени водорасли,
подронен пясък под краката
и кацнал гларус върху рамото на лятото.
Безумната логичност на нещата,
съдбовната прегръдка на нощта.
Разтворено небе, в което да потънеш.
Сладостта на риска,
великото мълчание на рибите
и сънищата на една любов,
хванала настинка.
Босите крака на времето,
избягало от себе си…
Горчивата сянка на умиращ спомен,
надрасканата плоскост на
сляпо съществуване.
И белите криле на смисъла извечен.
Водовъртежът неизбежен..
И бликналия дъжд,
пречистваща усмивка.
Самота.
Движение. Изчезнали години.
Наивната душа на раждаща се мъдрост.
Спазъмът и тишината.
Или просто-смяна на сезоните…
Крадец на чувства
Не ме моли за прошка!
Няма смисъл…
Не казвай „Съжалявам!”
Замълчи!…
Със цвят на мрак
света ще боядисам.
Разпъната душата
ще стърчи
във времето…
Но няма да се върна…
Ще бъда горда!
С вдигнато чело,
в мълчание и стих ще се превърна,
в пропуснат ред от някое писмо.
И тихичко ще гледам колко ниско
ще се оставиш сам да паднеш пак.
Понякога за миг ще ми се иска
отново да прекрача твоя праг…
Но само миг. След туй ще се отдръпна.
Не си ми нужен…Чуваш ли, не си!
Било какво било.
Сега претръпнах.
И няма днес несдържани сълзи.
И няма болка.
Няма зов и жажда.
За любовта отдавна не тъжа.
Пречистих се от всички стари сажди,
полепнали по моята душа.
Навярно много срещи ще пропусна.
Не ще се влюбя,
ала по-добре!
Повторно просто няма да допусна
крадец на чувства да ме обере!
Ванилено небе
Дотук животът ми не бе,
какъвто съм мечтала.
И твърде много ми отне,
а всичко бях му дала.
Да полетя за миг поне
аз пожелах, обаче,
той женските ми рамене
огъна от задачи.
Очаквах звездни върхове
със хъс да покорявам.
Прокле ме той – на колене
света да наблюдавам.
Без грижи и без страхове
надявах се да бъда…
Дари ме с двама синове-
най-мъдрата присъда.
В двубоя между „да” и „не”
да оцелея исках.
Но любовта с лица е две –
сигурността и рискът…
Като в картина на Моне
отчаяно се молех
едно ванилено небе
над нас да се разтвори:
горчилката да събере
в мистичните си длани…
Ала довяха ветрове,
градушки нежелани…
И все пак има чудеса –
от тях сме сътворени:
онези тайни небеса
в душите ни вселени.
И Господ ще ни отведе
в безкрайните предели.
И с пух от ангелски криле
легло ще ни застели…
автор: Милена Белчева
из „Ванилено небе“
