Светът се скри зад пясъчна рътлина,
полепна прах по мътните му склери.
Със себе си отдавна се размина,
в посоките безброй не се намери.
Не търсеше простор, а само стряха
и луташе се бос и любопитен.
От взиране и жажда потъмняха
съвсем онези сенки под очите.
Понякога предаден от умора,
разбираше, как всичкото е нищо.
Но паметта запълваше догоре
вкопалите го здраво коренища.
Отказа да свали на страховете
и грешките си кървавата дреха.
В градините, където мъдрост свети,
зарАзен и нечист – не го приеха.
А вече го сърбеше нетърпимо
от тварите всепъплещи и глухи,
протъркали на времето килима,
от битки и падения, разрухи…
Светът въздъхна тежко и зачака
смиреното в мига слънцестоене.
Не съм всевишна, да отлъча мрака,
но нека му олекне днес-без мене.
14.7.13
автор: Милена Белчева
изображение: интеренет
