Tag Archiv: книжарница
„Eтюд за притихване“ на 1 г.
Етюд за притихване
„Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.
Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев.
Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.
„Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.
Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.
В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.
Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.
Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „
Гергана Иванова-Риа
=========================================================================================================
ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ
на М.
„Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно
всички изгреви звездни – от среднощ до един.
Този град се изгуби и притихнало капна –
строгостта си превърнал в разтопен парафин.
И завоите остри преминаваха в преки,
изпреварили нечий любопитен перваз.
Упоих се, навярно, с думи билково-меки,
ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.
После юли престана да е пристан за лято,
дръпнал грешната струна на раним клавесин.
Но ме буди усмивка за дланта ти, която
бе завинаги моя – от среднощ до един.
ПРИЗНАНИЕ
Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.
Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.
Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.
Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.
Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…
*на всички жени, които се припознаят в стихотворението
ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…
Най-краткият ни път е извървеният.
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек, по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ми е опитно стърнище.
Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните желания – издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приема ли отвесното пътуване,
ръцете ми е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало.
Но в камъка дори пониква цвете…
ПРЕДБЪДНО
Недокоснали още със сърца устремени
онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –
все по-ясно усещам, как вървите през мене,
как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.
Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,
пълно с мъдрост космична и калория вяра.
Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,
младостта си припомням – кратък звън на китара…
После трябва на пръсти да се вдигна отново –
да ви видя очите – две-три преспи над мойте.
Няма как да поискам днес гнездото орлово,
да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”
Щом крилете са здрави – ще последват целта си.
Но усмивка на нежност върху устните спира –
някой ден синовете своя дом ще потърсят,
любовта ще им бъде най-добрата квартира.
И сълзите неволни ще са блясъче само
от безкрайното слънце на вселенската сцена.
И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,
а перце ще се спусне над дланта уморена.
СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.
Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти
душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.
Препъващите страхове, човешки страсти и неволи
с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –
обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет
да се превърна и спася от този свят така печален.
Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?
Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.
Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.
Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.
Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –
блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.
Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?
Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…
Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,
издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.
Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи
потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.
ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО
„…Бъди ми настояще.”
Добри Жотев
Отричах те – опарена от опити,
но може би сърцето се привърза
към светлите нюанси на живота ти.
Сега в картини призрачни замръзвам.
На нежността цветчето е загинало
и суха клонка дланите ни дращи.
Какво, че имах с теб прашинка минало,
щом никога не стана настояще?
Не срещаха случайните ни вечери
на изгревите ласката свенлива.
Удавихме се в думите изречени,
сломихме се, след дълга съпротива.
Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?
Днес погледът ти нямо ме отпраща.
Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,
щом никога не стана настояще?…
ТИ ЛИ?
С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,
с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,
като презрели зърна – капят в душата ми есени,
стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.
Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране
губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.
Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,
шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.
И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,
а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.
Нека за миг се простя с неизбродимото минало,
нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.
Четири пласта кобалт спират небесното дишане,
дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.
Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.
Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.
Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,
ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.
Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,
чула как никне в дланта ми новороденото семе.
Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,
скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –
някой покани в света ми тези пленителни есени!
Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…
===============================================================================================
Повече за авторката може да прочетете тук.
П.С.
Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.
МБ