Tag Archiv: книжарница

„Eтюд за притихване“ на 1 г.

Тези дни се замислих, че измина една година от издаването на втората ми книга с поезия, което все пак е някакъв повод за отбелязване. Вярно, много от пишещите колеги в България могат да се похвалят с десетки стихосбирки, сборници и романи, в т.ч. и много добри, успешни, но тази графомания не ме впечатлява и мотивира. Смятам, че споделянето, извън ежедневните брътвежи, е нещо съкровено и отговорно.
Вниманието, наградите и коментарите, които получавам са приятни и радващи, достатъчни, за да виждам смисъл в словесните изяви и творчески срещи, но човек трябва да знае мярката във всичко и понякога да остави една идея, било то и вдъхновяваща, да отлежи. Ще Ви отегча, ако продължа в тази посока, затова ще акцентирам върху други неща. Но за тези, на които им би било интересно, ето още няколко мои откровения и размисли по темата:
Най-вече, благодаря отново на родителите си за добрия ген и че винаги са подкрепяли моите творчески опити, както и на няколко специални за мен “съществета”, сред които Свилена Врангова – рецензент на първата ми стихосбирка “Ванилено небе”, Руми и Траяна-моят верен коректив. Благодаря за възможността да се докосна до висотата на поезията на автори като Елка Няголова, Виолета Христова, и красивописите на Йордан Пеев, Венци Василев, Мартин Спасов, Елена Денева, Радослав Коцев, Георги Николов, Сашо Серафимов, Иван Вълев, Райчо Русев, Станка Бонева…Признателна съм за подкрепата и вдъхновението, които получавам от Ванилин Гавраилов, Иван Овчаров, Владо Стоянов от Сдружението на писателите – Варна -отново прекрасни автори. На Ваня Маркова от галерия Арт Маркони – за великолепните балове на поезията, които организира, за проникновените съвети и неизменна отзивчивост. На Кирил Аспарухов – за сърдечността, оптимизма, подадената ръка…На Емо Ялъмов – за приятелството и реализирането на рубриката ми “По деколтето на битието” в сайта yep.bg. Признателна съм за музикалните комплименти от Милен Тотев, Иван Анастасов, Крис Симеонов.
На Венци Василев, Емилия Найденова, Мариела Русева, Катя Белчева, Петилина Петрова, Мартин Спасов, Иван Бързаков, Калина Атанасова, които ми се довериха да бъда част от творческите им срещи и премиери на книги.
Въпреки незавидните ми финансови крахове, се радвам, че успях да закупя и подаря на приятели, познати и хора, които ми съдействаха с реализацията на изданието няколко дузини книжки. Уви, нямам възможност да зарадвам всички, а и издателят трябва да има полза от този проект, така че, който желае, би могъл да си изтегли електронен вариант или поръча книжно издание чрез този линк.
12122868_10153244155331245_3463720439555624127_n

Етюд за притихване

 

 „Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро.  Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев. 

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

 

 

korica_Etud za pritihvane

 

Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.

            Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.

            В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.

            Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.

            Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „

 

Гергана Иванова-Риа

 

=========================================================================================================

 

ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ

                            на М.

 

Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно

всички изгреви звездни – от среднощ до един.

Този град се изгуби и притихнало капна –

строгостта си превърнал в разтопен парафин.

 

И завоите остри преминаваха в преки,

изпреварили нечий любопитен перваз.

Упоих се, навярно, с думи билково-меки,

ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

 

После юли престана да е пристан за лято,

дръпнал грешната струна на раним клавесин.

Но ме буди усмивка за дланта ти, която

бе завинаги моя – от среднощ до един.

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.

Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.

Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.

Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.

Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…

*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

 

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

 

Най-краткият ни път е извървеният.

Най-истинската мъдрост – непризната.

Мълчанието е опровержение,

че има лек, по-скъп от самотата.

И не една следа ме е препъвала –

душата ми е опитно стърнище.

Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,

след който няма никого и нищо.

След който е единствено затишие

и пулсът е незрим, но осезаем.

Последните желания – издишани

от тялото, получено назаем,

от пясъка на замъци рисувани,

от устните на земните съблазни.

Приема ли отвесното пътуване,

ръцете ми е нужно да са празни.

Зад теб отдавна всичко се е сринало,

едничка пепелта до бяло свети.

Разбирам, че и ти си само минало.

 

Но в камъка дори пониква цвете…

 

ПРЕДБЪДНО

 

Недокоснали още със сърца устремени

онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –

все по-ясно усещам, как вървите през мене,

как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.

Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,

пълно с мъдрост космична и калория вяра.

Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,

младостта си припомням – кратък звън на китара…

После трябва на пръсти да се вдигна отново –

да ви видя очите – две-три преспи над мойте.

Няма как да поискам днес гнездото орлово,

да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”

Щом крилете са здрави – ще последват целта си.

Но усмивка на нежност върху устните спира –

някой ден синовете своя дом ще потърсят,

любовта ще им бъде най-добрата квартира.

И сълзите неволни ще са блясъче само

от безкрайното слънце на вселенската сцена.

И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,

а перце ще се спусне над дланта уморена.

 

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

 

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.

Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти

душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

 

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи

с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –

обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет

да се превърна и спася от този свят така печален.

 

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?

Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.

Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.

Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

 

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –

блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.

Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?

Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

 

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,

издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 

 ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО

„…Бъди ми настояще.”

                                   Добри Жотев

 

Отричах те – опарена от опити,

но може би сърцето се привърза

към светлите нюанси на живота ти.

Сега в картини призрачни замръзвам.

 

На нежността цветчето е загинало

и суха клонка дланите ни дращи.

Какво, че имах с теб прашинка минало,

щом никога не стана настояще?

 

Не срещаха случайните ни вечери

на изгревите ласката свенлива.

Удавихме се в думите изречени,

сломихме се, след дълга съпротива.

 

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?

Днес погледът ти нямо ме отпраща.

Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,

щом никога не стана настояще?…

 

ТИ ЛИ?

 

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,

с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,

като презрели зърна – капят в душата ми есени,

стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.

Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране

губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.

Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,

шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.

И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,

а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.

Нека за миг се простя с неизбродимото минало,

нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.

Четири пласта кобалт спират небесното дишане,

дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.

Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.

Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.

Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,

ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.

Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,

чула как никне в дланта ми новороденото семе.

Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,

скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –

някой покани в света ми тези пленителни есени!

 

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…

 

 ===============================================================================================

 Повече за авторката може да прочетете тук.

 

П.С.

Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

МБ